Започвайки да пиша това есе се замислих – кой е първият български учител ?
Петър Берон, написал безценния за времето си Рибен буквар или монахът от Атон, оставил ни книгата – реликва „История Славяноболгарская” Паисий Хилендарски, с пророческото послание :
“…..Четете и знайте, за да не бивате подигравани и укорявани от други племена и народи. Твърде много обикнах българския род и отечество и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския род в тая книжчица за ваша полза и похвала. Написах я за вас, които обичате своя род и българското отечество и обичате да знете за своя род и език …….”?
А може би Светите братя Кирил и Методий, Иван Вазов, Григорий Цамблак, Владислав Граматик, Свети Иван Рилски, Неофит Бозвели, Бачо Киро, Добри Чинтулов и много, много други?
Всъщност, днес, всички тях, наричаме будители и възрожденци. Четем завещаните от тях редове и ….се учим. Учим историята си, учим смисъла на посланията им за родолюбие, национален идеал и свобода. И няма как – наричаме ги наши, български, учители.
Наши български учители са и всички онези монаси и свещеници, чиято мисия била „…да дадат умения по четене, писане, църковно пеене и малко смятане”, в килийните училища, през епохата на Османското владичество, както и онези, от Взаимното училище, в периода на българското Възраждане.
Днес също имаме нашите си, съврменни, български учители. По силата на невидимата нишка на поколенията и мостовете между историческите събития и превратности, те, сигурна съм, са учениците на първоучителите ни .
Защото – да превъплътиш словото в мисъл, мисълта в проекция на знанието, а знанието в енергия за двигателя на историята, е истинската мисия и предизвикателсво пред учителя.
От перото, потопено в мастилницата, и мъждукащата светлина в килийните училища, до необятния свят и възможности на компютъра и виртуалната клавиатура. От черната дъска и тебишира до мултимедийните екрани. От зова на Паисий „….Преписвайте тая историйца и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не изчезне!” до мигновените копия на супертехнологичните ксерокопирни машини и невидимите файлове.
Изправена пред предизвикателството на темата на това есе и сравнявайки изходните опорни точки пред българските учители и просветители, тогава и днес, пред очите ми се появяват картини изпълнени с противоречия и ясно отличаващи се противоположности.
Въпросите идват от самосебеси, а сравненията оставят усещането за някаква болезненост. Като това, например, за преписваната, крита и оцеляла, въпреки превратностите на времето, Паисиева история, която днес, при целия спектър от върхови технологии, придобива все по-смаляващи се „размери” с чувството, че от нея ни остава само …. едно заглавие.
Кой е виновният ли?
Учителят. Та кой не е чувал този отговор. Отговор, който изрича обществото ни, като аксиома – твърдение, неподлежащо на доказване.
Той, учителят, днес е като герой на сцена, ясно очертан от единствения прожектор върху нея. От него искаме да държи ръката на прописващия първокласник.
Искаме да ни разбира, когато влизаме в час с подпухнали от плач очи, след поредната безсънна нощ, прекарали неразбрани от родителите ни.
Да не пише слабата оценка върху полупразния лист от контролното.
Искаме да ни говори, докато сваляме, в супер модерните си телефони, най-новата песен на най-новата фолк певица, но, ако може, след това да не иска от нас да повтаряме казаното.
Питаме го за последния му статус в социалната мрежа, но никога не се сещаме да го попитаме коя е последната книга, която си е купил.
Още по-малко ни хрумва да се замислим – имал ли е възможност да го направи.
А баба все повтаряше, че навремето „Кметът, даскалът и попът са били най-важните и уважавани хора в селото”.
Кое време – я питах аз. Нашето – ми отговаряше тя.
А в „моето” време, аз й разказвах това: ”- Е, как е, сине? Как се справи?
– Пет двойки, тате! – отвръща синчето.
– Мале-е-е! Голям бой ще падне!
– Знам, тате. Вече съм им взел адресите.”
Българският учител пред предизвикателствата на съвремието.
В „моето” време, когато централните улици на столицата се превръщат в „реки” от протестиращи учители.
В барикада от тела, за защита на достойнството. С пламъка на свещта, в ръце, преминал по пътя от килийното училище до жълтите павета, днес. За милост.
И милостиня.
С отвращение.
И болка.
С презрение.
И отчаяние.
Тези, които преписваха и пренасяха посланието на Паисий.
Единственият им изход е да успеят да надбягат времето и да хванат езика, който само след малко ще говорят учениците им. При това много по-добре от тях.
Всъщност те – българските учители и ученици – отдавна говорят по между си неразбираемо.
Догонването се оказва непосилно.
В същото време, някъде там, европейски директиви и международни документи събират в нови рамки, концепции и документи картината на образованието на бъдещето.
През Лисабонската стратегия за подобряване на качеството и ефективността на образованието, като „осигуряване на всеобщ достъп и отваряне на образователните системи към света”, до документите на ЮНЕСКО, които определят парадигмите за образованието през 21 век, посочвайки една от най-важните задачи на образованието – „ да придружава хората в процеса на преминаването им от позицията на зависимост от другите към осъзната и доброволна солидарност спрямо света около тях. ”
Според тези директиви, „образованието трябва да помага на хората, да разбират по-добре себе си и другите, чрез по-доброто осмисляне на света около тях. ”
„Кой свят” – сигурна би ме попитала баба.
„Нашият” – сигурно би трябвало да й отговоря аз.
На предизвикателствата на съвремието пред нашите, българските учители.
Студентско есе на Нели Вълчева СУ „Св. Климент Охридски“ Френска филология
