Зороастризъм

Зороастризмът е учение, създадено от Зороастър (Заратустра) от рода Снитам, живял около 1400 г. пр. Хр. на територията на съвременен Таджикистан. По произход Зороастър е иранец. На 15 години той станал свещенослужител. На 30 години му се явил бог Ахура Мазда (Ахур означава бог, Мазда – мъдрост). От него Зороастър научил тайните за порядъка на нещата. Според Зороастър “светът е създаден и устроен във връзка със съществуващите в Космоса две начала – добро и зло. Съществото, което твори всичко добро, се нарича Ормузд, а съществото, което твори злото – Ариман. Нашият свят е в състояние на смесване на двете същества. Космическата война между Ормузд и Ариман е пренесена и в човека. Ормузд е дал на човека “свободна воля” – свободно право на избор. Благодарение на свободната си воля, човекът притежава правото да избира между правилното (Духа) и неправилното (злото). От този избор зависи животът на човека и бъдещето на душата му. Всяко добро дело, което човек извършва, увеличава силата на доброто. Човекът със своите отрицателни мисли и дела създава и подхранва злите сили”. Според Зороастър “злото е недостатъчно развито добро. Отговорността за избора си носи самият човек. Тялото на човека не е създадено от злите сили, а е просто материално място, в което се вселява (въплътява) душата. Тъй като човешкото тяло е от материя, която е нетрайна, то старее и настъпва неговата смърт, но душата остава да съществува и след време се въплътява в ново тяло. Тялото на човека може да бъде контролирано и възпитавано от душата и тя е способна да го овладее и да го използва за своето развитие”.

Зороастризмът не проповядва омраза към плътта и строг аскетизъм, не се поощряват монашеският живот и безбрачието.

Гностицизъм

Още с появата на християнството се зародили множество учения, които го тълкували и разяснявали. Всички такива учения били обявявани от църквата „ереси” и „секти”. Християнството невинаги давало точни отговори на възникналите въпроси. Духовни лица и философи, ползвайки други учения, допълвали и разяснявали новата вяра. Най-големите разногласия се появили относно същността на Бог.

Едно от най-ранните учения, тълкувало християнството въз основа на старите философски и религиозни учения – зороастризмът, еврейската кабала и неоплатонизмът, е възникнало в І век сл.Хр. и било наречено „гностицизъм” (от гр. гносис – познание). Според гностиците, началото на всички неща е неразрушимото, свръхестественото, непонятното и несътворено единство – Бог Отец. Не е съществувало нищо друго освен Бога, който не заемал никакво място. Бог се проявил, като създал от себе си Диадата. Тя се състояла от Дух и Истина. Духът и Истината произвели втора Диада, която се състояла от Слово и Живот. Първата Диада (Дух и Истина) произвела десет еона (ангела), а втората Диада (Слово и Живот) произвела дванадесет еона. Между ангелите, които били божествени същества, имало йерархия – по-отдалечените от Бога ангели били с по-слаба духовност. Най-низшето духовно същество било материалното. Така гностиците обяснявали произхода на материята като произведена от духовния свят. Появили се две основни течения в гностицизма – египетски и сирийски. Основната разлика била в това, че сирийските гностици не приемали, че духовното става материално. Те твърдели, че освен чистия божествен свят, едновременно с него съществува и светът на злото – светът на тъмнината и материята. Материалният свят бил устроен от Демиурга, който бил изгонен от небето ангел (наричан “паднал ангел”). Демиургът създал тялото на човека, а Бог отделил от себе си един лъч светлина и създал човешката душа. Демиургът затворил душата на човека в тялото му, човешката душа се мъчела да се върне при своя създател Бог, но Демиургът, за да владее по-дълго хората, криел от тях, че душата им е с божествен произход. При Бога можели да се върнат само онези души, които владеели познанието (гносиса), а душите на невладеещите познанието (невежите) ще се прераждат в по-низши създания. Душата, която давала начало на живота, се отличавала от Духа, който бил божествена субстанция. В тялото на човека може да има Дух и Душа. Затова хората можели да бъдат духовни, душевни и телесни. Гностиците отхвърляли всички обреди и тайнства, които извършвала християнската църква, защото според тях човек може да се спаси само чрез познанието.

От гностицизма произлезли много дуалистични учения. Дуалистите твърдят, че светът е създаден от две сили: силата на доброто – Бога (съзидателната сила) и силата на злото – Демиургът (разрушителната сила). Двете сили са в постоянно съперничество, а нашият свят и човекът са едно от местата, където двете сили са в контакт помежду си („са се смесили”) и се борят за надмощие.

Идеите на сирийския гностицизъм са в основата на създаденото от иранеца Манес духовно учение, наречено манихейство.

 

Манихейство

Манихейството е християнско учение, основано в средата на ІІІ век сл.Хр. от иранеца Манес. То се разпространявало до около ХІІІ век в част от Азия и Европа. Основните принципи на манихейството са:

“Във Вечността съществуват две противоположни и независими едно от друго начала – Бог и Материя. Във физическия свят те са представени по два начина – като светлина и като тъмнина. Нашият свят се е образувал вследствие на нахлуването на светлината в тъмнината, или по-точно казано, проявлението на Духа в Материята. В нашия свят материята е ограничила свободата на Духа и затова целта на човека би трябвало да бъде възстановяване на първоначалното състояние – разделяне на двете начала. Бог желае освобождаване на частиците светлина от мрака. Частиците светлина са човешките души. Пропадането на душите в материалния свят е изпитание, което те трябва да издържат, за да се върнат, да се доближат към Бога. Самият материален свят е създаден от Демиурга, който е бивш служител на Бога, но се е отрекъл от Него и е сътворил видимия свят от частици, принадлежащи на света на мрака. Бог е допуснал да бъде създаден материалният свят, за да може да бъде ограничено проявлението на силите на мрака, и в същото време този свят да послужи като място за изпитание и очистване на човешките души. Човекът е същество, в което се борят силите на светлината и силите на мрака. За да помогне на частиците светлина (човешките души, които са частици от самия Бог), едно висше божествено същество – Иисус, е слязло от света на светлината в нашия материален свят, за да донесе на човека знание за истината. Иисус се явил на земята, за да даде на човека познание за неговото двойно естество, и за да му напомни, че човешката душа е част от Светия Дух (Божествената Душа). Иисус напомнил на хората, че Божествената светлина (човешките души) страда в нашия свят поради смесването й с мрака. Иисус показал на хората пътя на спасението – внимателно избягване на всички действия, които вредят на частиците светлина, съдържащи се в човека и оковаващи душата му към света на материята. Начинът, по който човек трябва да разграничи в себе си светлината от мрака, е изключително строгият аскетизъм.”

Строгият аскетизъм се изисквал само от тези, които са запознати много добре с учението, наречени “избрани”, а за обикновените последователи, наречени “слушатели”, той не бил задължителен.

Манихейското учение бързо се разпространило в Иран, Мала Азия, Египет и Сирия. Манихейството оказало известно влияние в развитието на християнството. Учението на Манес навлязло в Европа на две вълни – между ІІІ и V век в Италия, Южна Франция и Испания, и след ІХ век, когато било наречено „новоманихейство” и се разпространило на Балканите, в Южна и в Централна Европа.

Според манихеите човек може да се спаси само чрез нравствена чистота, затова понякога наричали себе си „катари” (чисти). С това име по-късно били наречени западните богомили във Франция. Манихеите имали своя църковна йерархия – презвитери, епископи и дякони.

Манес бил известен като реформатор на Зороастризма. Част от живота си прекарал в Централна Азия като изгнаник. След завръщането си в Иран се обявил за религиозен водач и започнал да разпространява своето учение. Постигнал големи успехи сред част от управляващите родове. Манес бил убит от зороастрийски свещеници през 276 г. Манихейството се определя от изследователите като реформиран под въздействието на гностицизма и на християнското учение зороастризъм.

По време на своето разпространение манихейството не успяло да се запази в първоначалния си вид. Всеки от учениците на Манес започнал посвоему да тълкува и да допълва учението на своя учител. През ІV и V век вече имало около 70 манихейски разновидности (секти).

Масалиани

Учението на масалианите възникнало в областта Месопотамия на базата на умерения египетски гностицизъм. Името „масалиани“ произлиза от сирийския израз “онези, които се молят”. През ІV век сл.Хр. голям брой от тях се разселили в Сирия, Армения и Мала Азия, където основали свои манастири и селища. През V век учението претърпяло разцвет. Масалианите били отречени и осъдени на Третия вселенски събор в Ефес през 431 г., където ги обвинили в лъжлив аскетизъм и ги обявили за еретици.

Масалианите са аскетическо движение, което тълкува думите на апостол Павел „Непрестанно се молете” твърде буквално.

Масалианите отричали организацията на християнската църква и нейната йерархия. Те вярвали, че във всеки човек по рождение живее демон (зъл дух), който не може да бъде изгонен чрез кръщението, а само чрез молитва. Те твърдели, че молитвата трябва да бъде основно занимание на човека, и че само чрез нея той може да се спаси. Според тях, чрез непрестанни молитви може да се достигне до ясновидства и пророчества. Живеели в пълна бедност, само от подаяния, отказвали всякакъв вид физически труд, често ставали монаси. Някои от тях решавали, че са изгонили чрез молитви злия дух от себе си, и твърдели, че грехът за тях вече е невъзможен, а дисциплината и скромността – излишни.

През V век в Армения масалианското движение се смесило с павликянството и му оказало известно влияние. По-късно масалиани се заселили на Балканите и в Централна Европа. Във Византия масалианите често били наричани “евхити” – молещи се (от гр. евхи – молитва).

Писмени източници от тази епоха, чиито автори са предимно противници на масалианите, им приписвали крайности като сексуална разпуснатост и безнравственост.

Павликянство

Павликянството е социално и религиозно учение, възникнало през втората половина на VІІ век в Армения. То бързо се разпространило сред населението на Мала Азия, влизайки в контакт с религиозния и политическия живот на Византийската империя. Църковната и държавната власт на Византия предприели редица мерки за привличане на павликяните към патриаршията в Константинопол, но след като не успели, започнали да ги преследват и осъждат на смърт чрез изгаряне. Това превърнало павликяните във войнствени и непокорни поданици на империята, които през ІХ век вече имали добре организирани и укрепени градове в областите Милитиния, Армения, Сива и Тефрикия. Армията им била толкова силна, че през 867 г. водачите Карвиа и Хризохир поискали провинциите източно от Босфора да бъдат предоставени на павликяните. В тежки битки през 872 г. византийците успели да победят войските на павликяните, превзели столицата им Тефрикия и убили Хризохир. След предприетите преследвания павликяните били разселени в различни части на Византийската империя. Между VІІІ – Х век павликяни се заселили и в България, основавайки свои селища в Пловдивско и Пазарджишко.

Павликянството било основано в средата на VІІ век от Константин Силуан, който живеел в селище, намиращо се на брега на горната част на река Ефрат. Първоначално Константин бил последовател на манихейството, но решил да го реформира, съобразявайки го с Новия завет. Той преработил манихейството, обогатявайки го с християнски доктрини и основал свое учение, наричайки го на ученика на Иисус Христос – апостол Павел. Константин приел името на един от придружителите на апостол Павел – Силуан. Така била поставена традицията павликянските водачи да приемат имена на сподвижници на апостол Павел и поради това често били наричани “спътници”.

Характерното за павликяните е, че те почитали само Четирите евангелия, но твърдели, че тялото на Христос не е материално, а с небесен произход, което означавало, според тях, че Дева Мария не е негова майка. Павликяните отричали монашеството. Те наричали единствено себе си християни, а останалите православни християни – “ромеи”. Павликяните не одобрявали реда и организацията на византийската църква.

Изследователите на павликянското учение го определят като реформирано и осъвременено манихейство, с добавени елементи от християнството.

В България най-много павликянски общини имало около Филипопол (днешен Пловдив). Благодарение на своята затвореност и самоизолираност, те преживели турското нашествие през ХІV век. Мнозинството от тях приели римокатолицизма през ХVІ и ХVІІ век и успели да запазят част от своите характеристики.

Исихазъм

Исихазмът е движение сред източноправославните монаси, чиято цел е „съединяване със същността на Бога посредством съзерцание и вътрешни молитви”. Началото му е било поставено през ІІІ век, но исихазмът е формулиран като завършена доктрина от Григорий Синаит и Григорий Палама през средата на ХІV век.

В началото на ХІV век византийската църква навлязла в период на тежка криза. Политическата нестабилност и нравственият упадък сред част от църковните служители довели до недоволство сред народа и до вътрешно разделение в християнската църква. В тази сложна обстановка част от висшите служители и изтъкнати духовници се събирали в онези манастири, в които се пазела чистотата на християнската вяра. Така се зародило исихасткото движение, което е идейно свързано с богомилството и е изиграло важна роля в историята на византийската и българската църкви през ХІV век.

Според исихастите, човешкото тяло не е зло и може да бъде преобразено от Духа в този живот, най-вече чрез непрекъснатото повтаряне на т.нар. Иисусова молитва – “Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене грешния.” Най-силно исихазмът се разпространил в манастирите в Света гора на полуостров Атон. От Света гора исихазмът се прехвърлил във Византия и България и развил свои центрове в Солун, Константинопол, Месембрия и Царевград Търнов. Учението било признато от православната църква на събор в Константинопол през 1351 година. Най-видният български исихаст бил Теодосий Търновски – личен ученик на Григорий Синаит. След смъртта на Григорий Синаит, Теодосий наследил мястото му на водач и посетил големите средища на исихасткото движение. Когато се завърнал в България, цар Иван Александър подарил на Теодосий и неговите 50 ученици земя на хълма Килифар, недалеко от Търново. Там около 1350 г. Теодосий Търновски основал Килифарския манастир (който съществува и до днес) и го превърнал в монашеско средище с голям книжовен център. Името му на прочут исихаст и на религиозен мъдрец привлякло много ученици от България, Сърбия, Унгария, Влашко. В Килифарския манастир са поставени основите на прочутата Търновска книжовна школа. Негови възпитаници били Евтимий (станал по-късно български патриарх), Киприан (по-късно всеруски митрополит), Дионисий – преводач от гръцки на български език – и много други известни просветители и автори на жития.

 подбра от интернет Мария Герасова- Спасова

 тагове: дуалистични , учения