ПИСАТЕЛЯТ ВАСИЛКА ДОЙЧЕВА БР.183

≈ Р* А* З* К* А* З* И ≈

Profilna 3

СЕВГИ
 Едно прастаро предание гласи, че когато човек се ражда, Бог изпраща ангел – хранителq да го пази през целия му живот.
Тази сутрин Севги се събуди както винаги по тъмно. Отвори очи и се вслуша в тихото похъркване на Керем. Не й се ставаше още. Нощта през ноември започна да става по-дълга. Навън още тъмнееше, а работата на село нямаше край. Севги отдавна вече беше спряла да се вслушва в тиктакането на часовника. От години се будеше по петльово време, броеше часовете по слънцето, а заникът слагаше край на работния й ден. Замисли се, върна се назад в годините и мисълта й изведнъж я върна там, преди петдесет лета.
На този ден тя и Керем се врекоха да бъдат заедно и да се подкрепят, докато са живи. Щедър беше животът към нея. Дари я с прекрасен съпруг, щедър, като името, което носеше. Колко любов, колко хубави и лоши неща минаха като сън през тези петдесет години! Научиха се да се подпират един на друг и всеки да чувства другия като дясната си ръка.
Труден е животът на село, още по-труден беше сега, когато децата им се бяха разпилели на различни страни. Дъщеря им и зетят вече седемнадесет години бяха на гурбет в Германия. Там се родиха децата им, там израснаха, далечни им бяха и красивите балкани в село Срединка, и китните поляни на Енчец. Синът и той натовари семейството си и замина към Англия. Неговите деца се бяха родили в България, тука се научиха да четат и пишат, но когато завършиха гимназия, баща им реши да заминат. Труден беше животът в Родината, а в малко село като Срединка беше още по-труден. Нямаше вече работа, нямаше заводи и фабрики, нямаше хляб за младите. Само с тютюна и овцете семейство не се гледаше. Загърбиха младите красотите на Родопите, отвърнаха очи и от бащиния си дом. Заминаха и отнесоха със себе си тъгата от раздядялата и болката от неизпълнения синовен дълг.
Останаха си двамата с Керем сам-саменички. На тези години къде да вървят? Щяха да си седят тука, на темела на родната къща, която заедно бяха градили и в която челяд бяха отгледали. Сякаш усетил тежките й мисли, Керем се разшава под завивките, прозя се шумно и прехвърли ръката си около нея. Севги се изчерви. Добре, че беше тъмно. Не беше научена виделото да става свидетел на любовта им с Керем, па макар да бяха женени вече петдесет лета.
   - Да ставаме, Керем, а?
  – За къде си се разбързала? Помниш ли, севдице моя, колко щастливи бяхме, когато се зехме? – явно и той се беше сетил, че днес беше специален ден за тях.
  – Помня, Керем. Всичко помня. Ама да ставаме, айде. Вънка развиделя. Работата не чака.Керем въздъхна тежко и стана. Светна лампата и Севги примижа. Щеше да каже още нещо, но очите й срещнаха ясния поглед на мъжа, който щедро я беше дарявал с обичта  си. Откъде намираше сила този въздребничък човечец да работи толкова много,  толкова много да раздава от себе си, от залъка си, от душата си. Ей го, снощи пак беше донесъл в дома им едно изхвърлено от нечий дом куче. Някой или нещо беше пречупило единия му крак и то с мъка се сурнеше по белия свят. Керем го настани в едно ъгълче на двора и му занесе хляб, топнат в току-що издоеното мляко. След вечеря събра кокалчетата от трапезата и пак навести новия гостенин.
 А лани се грижеше за двама старци от селото. Децата и внуците им се бяха запилели по света, другите им роднини отдавна живееха в Турция. Те дваминката бяха предпочели да останат в Срединка, тука беше минала младостта им, тук искаха да положат и костите им. Когато зимъска старецът се поболя, Керем ходеше да помага на бабичката му с каквото може. Ту лекарства да купи, ту на доктор в Кърджали да я заведе. Когато той се спомина, жена му не преживя самотата и тя го последва. До последно Керем й носеше два пъти на ден по една купичка храна, дето Севги беше сготвила за тях. Такъв си беше нейният Керем – щедър, орисан от името си.
Севги направи попарка за двамата, хапнаха и всякой пое по задачките си. Денят се изтърколи бързо. Празен беше домът й. Откак децата заминаха, нещо в душата й се пречупи. Сълзите все си стояха в ъгълчетата на очите й, готови всеки момент да се отронят и да отприщят пороя. Гледаше да ги стиска, да не притеснява Керем, защото честичко чуваше тежките му въздишки. И той страдаше за децата, ама като мъж все гледаше да не издава болката си.
Надвечер, Севги не издържа. Сви под престилката си голямата торба, дето мъкнеха с нея дърва от гората, намести нервно шамията на главата си и тръгна по пътеката към баира.
  – Севги, къде хвана гората пак? – сепна я гласът на мъжа й. Кога се беше прибрал? Не беше го усетила. Сега се показа на вратата на обора и я гледаше някак умоляващо.
   - Отивам за дърва. Няма да съм далече. Ей тука, към реката ще хвана, по пътечката нагоре.
   - Та дърва ли нямаме? Петнайсе-двайсе кубика съм приготвил за зимата. Няма ли да ни стигнат?
   - Аз борина ще събирам, Керем. Да има за разпалка.
 Ясно. Пак страда майката за децата си. Сигурно иска да иде в гората и там да си похортува с тях на глас, да изплаче болката си и да се прибере. Нека, нека иде. Майка е, нея най-много я боли.
  –  Севги, да не се бавиш, чу ли?
Тя се обърна и само му махна с ръка, да не се притеснява, и заситни към гората. Така и не изкара торбата. Остави си я там, под престилката. Загложди я мъката, насълзиха се очите й и Севги даде воля на сълзите си. Не усети, кога се отдалечи от селото, кога кривна от пътя и навлезе в горичката. Тука и денем си беше страшно сам човек да ходи, че имаше цели глутници гладни, бездомни кучета. И кой знае още какви животни кръстосваха тъдява. Зимата и мечки, и лисици слизаха, но сега още беше рано за тях.
 Изведнъж кракът й се подхлъзна надолу. Севги не можа даже да се огледа. Разпери ръце и изпусна торбата. Опита се да се хване за някой храст или корен, но не успя. Падна и се претърколи надолу. Усети, че удари главата си в нещо твърдо, превъртя се още веднъж и спря.
Усети устата си пълна с пръст и суха трева. От носа й потече тънка струйка кръв. Изпита ужас, че е в гората сама, и побърза да събере сили и да се изправи. Трябваше час по-скоро да се измъкне от тук и да се прибере. Да не притеснява Керем. Той и без това си имаше достатъчно дертове. Опита да се надигне на колене, но тялото й отказа да я послуша. Господи, какво ставаше с нея? Къде бяха краката й, ръцете, защо тялото й не се подчиняваше? Севги направи нов опит. Разбра, че даже и главата си не можеше да обърне. Усещаше само вкуса на пръстта – мокра, миришеща на гнило. Истината я заля като черна пелена. Светът се завъртя и тя изгуби реалността в тъмнината.
По някое време усети как нещо преплъзна по крака й. Боже, какви бяха тези змии посред нощите? Пълзяха около нея и се отъркваха в голите й крака. Севги се сети, че беше облечена с шалвари, но змиите сякаш пълзяха на голо. Опита се да помръдне, дано ги прогони, но пак не успя. Страхът я стисна за гушата. Не можеше да диша. Тука, тука щеше да си умре! Усети влага в очите си. Усети и боденето на пясъка. Носът й се беше запушил от смесената с пръст кръв. Устата й все още беше пълна с треволяци и земя и тя дишаше само от едно ъгълче. Вече нямаше нищо. Нямаше змии, нямаше студ.  Имаше само страх. Огромен поглъщащ страх. И тя потъна в него, отправяйки молби към Всевишния да съкрати мъките й.
Тъмнината беше като в дъното на ада. Дали не беше попаднала направо там? В този момент някакъв дебнещ шум я върна към реалността. Чуваше стъпки, много дебнещи стъпки. Нещо топло се приближи към лицето й и дъхна към нея. Куче! Едно ли беше, глутница ли бяха? А можеше да е и друго животно.
 Севги опита да отвори очи и да погледне в мрака. Те бяха там. И бяха много.  Светещите им очи я дебнеха злобно. Не се чуваше нито лай, нито ръмжене. Само топъл дъх от време на време парваше лицето й. Ужасът я връхлетя с цялата си сила. Тя, Севги, щеше да свърши земния си път като в кошмарен сън. Жива разкъсана от глутница гладни кучета. Дали щеше да я боли, дали Бог нямаше да се смили над нея, та да вземе най-напред душата й, а после каквото ще да става? С какво, Боже, с какво заслужих такъв край?
В този миг някъде там, на края на черната пелена, се появи светлина. Като бял облак, осветен от луната, като лятна мъглица в някой затънтен овраг. По някое време облакът й заприлича на Богородица. Или не… на прегърбен старец приличаше. В този край християните бяха малко. Откъде тези мисли нахлуха в главата й? Севги трепна. Усети пак топлия дъх. Този път топлината я обля цялата… и отново потъна в нищото.
Когато за пореден път дойде на себе си, слънцето вече беше изгряло. Беше пробило есенните облаци и се мъчеше да я събуди. Значи е жива?! Значи зверовете са я пощадили? Извъртя очи, доколкото можеше, и видя на педя от главата си кучето, което Керем беше донесъл предната вечер у дома им. То я гледаше с предания си поглед и усещаше, че тя е жива и безпомощна. В този момент то се изправи и започна да души въздуха. Излая няколко пъти и се ослуша, Севги разбра – наблизо имаше хора. Сигурно вече я търсеха. Напрегна всичките си сили и се опита да извика. От гърлото й излизаше само едно гъргорене, опита се да изплюе пръстта и пак извика. И тогава видя… видя познатите цървули на Керем, краката му, обути в шарените вълнени чорапи, които му оплете миналата зима.
Докато дойде при нея, тя се беше отпуснала и зарида без глас. Кучето заскимтя и обикаляше на трите си крака, като въртеше весело опашка. Керем седна на земята, взе главата й в скута си и започна да почиства лицето. Ронеше едри сълзи, нареждаше несвързано думи и целуваше любимата си по измъченото лице. Севги отвори очи, опита се да се усмихне и тихо, на себе си, отрони:
   -  Има Бог, Керем!!!  Аз го видях… Той ме пазеше… Има Бог, който бди над всички ни!
Тази история е истинска. Прототипите на моите герои са мюсулмани и от уважение към религията им, героите в моя разказ са с турски имена.
В превод името Севги означава любов, а Керем означава щедър
 от книгата  ”Гребнати Спомени”
 
 
 
 

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>