The Deliberate Amateur

How outlandish experimentation and grazing shallow led to a Nobel Prize
“It says, ‘No entrance,’ but you just enter,” physicist Andre Geim told me about the graphite mines in the mountains where he often hikes. His comment embodied the insouciance behind his Nobel Prize–winning physics experiment and his habit of experimenting deliberately outside of his area of expertise.
Geim, a Russian-born Dutch and British citizen and a professor at the University of Manchester, and his colleague Konstantin Novoselov won the 2010 Nobel Prize in physics for their experiments involving the single-atom-thick material called graphene—the thinnest, strongest, most conductive material in existence. It is predicted to replace silicon and transform the electronics industry as we know it.
Compounding the honor of winning the Nobel is that Geim is the only scientist to date to win both a Nobel and an Ig Nobel, the award given to scientists for experiments so outlandish that they “first make people laugh, and then make them think.” Ig Nobel–winning experiments have included an award in chemistry for a wasabi-made alarm clock designed to rouse a sleeping person in an emergency and a peace prize “for confirming the widely held belief that swearing relieves pain.” The preeminent journal Nature has called the Ig Nobel announcements, organized by the magazine Annals of Improbable Research,“arguably the highlight of the scientific calendar.”
Geim won the Ig Nobel in Physics in 2000 for levitating a live frog with magnets. “In my experience, if people don’t have a sense of humor, they are usually not very good scientists either,” he said. The image of the flying frog first made the rounds after its publication in the April 1997 issue of Physics World, though many assumed it was an April Fools’ Day prank. Most thought that water’s magnetism, billions of times weaker than iron, was not strong enough to counter gravity; the demonstration showed its true force.
Geim became curious about magnetism when he didn’t have the equipment to continue his experiments while working at Radboud University Nijmegen’s High Field Magnet Laboratory in the Netherlands. So one Friday evening he set the electromagnet to maximum power, then poured water straight into the expensive machine. He still can’t remember why he “behaved so unprofessionally,’” but he was able to see how descending water “got stuck” within the vertical bore. Balls of water started floating. They were levitating. He had discovered that a seemingly “feeble magnetic response of water” could act against Earth’s gravitational force.
When Geim tells this story, he’s not making a self-deprecating aside about a humble detour. He’s talking about part of the direct route he and his colleagues took to isolate graphene itself.
What seemed like a late-night lark evolved into what Geim calls the “Friday Night Experiments.” On these occasions, Geim’s lab works on the “crazy things that probably won’t pan out at all, but if they do, it would be really surprising.” From the start of Geim’s career, he has devoted 10 percent of his lab time to this kind of research.
The Friday Night Experiments (FNEs) are often so outlandish that they try to limit how long someone works on them—usually just a few months, so as not to hurt the careers of the lab’s postdoctoral fellows, undergraduates, or graduate students. Geim’s perspective is that it’s “better to be wrong than be boring.” But this means that the FNEs are, unsurprisingly, unfunded—due to their nature, they have to be. They are times when “we’re entering into someone else’s territory, to be frank, and questioning things people who work in that area never bother to ask,” Geim said. In other words, these are ways for Geim and his team to acquire the advantage of the nonexpert—the deliberate amateur.
Out of the two dozen or so attempted Friday Night Experiments, three have been hits, a success rate of 12.5 percent. The flying frog was the first. The second was the creation of “gecko tape,” an adhesive that mimics the clinging ability of the gecko’s hairy feet. The third FNE hit was the Nobel Prize–winning isolation of graphene.
“The biggest adventure is to move into an area in which you are not an expert,” Geim said. “Sometimes I joke that I am not interested in doing re-search, only search.” His overall career philosophy is to “graze shallow”: Do work in a new field for a few years and then get out.
Geim and Novoselov found graphene hiding out in the graphite from an ordinary pencil. They isolated it with a tool that seemed even more rudimentary—a piece of Scotch tape. The physicists had never worked with carbon before. Their team worked long hours to familiarize themselves with the literature, although they were careful not to read so much as to read themselves right out of their own ideas.
The graphene FNE began when Geim asked Da Jiang, a doctoral student from China, to polish a piece of graphite an inch across and a few millimeters thick down to 10 microns using a specialized machine. Partly due to a language barrier, Jiang polished the graphite down to dust, but not the ultimate thinness Geim wanted.
Centuries ago, the word amateur wasn’t meant to disparage. It described a person undertaking an activity for sheer pleasure.
Helpfully, the Geim lab was also observing graphite using scanning tunneling microscopy (STM). The experimenters would clean the samples beforehand using Scotch tape, which they would then discard. “We took it out of the trash and just used it,” Novoselov said. The flakes of graphite on the tape from the waste bin were finer and thinner than what Jiang had found using the fancy machine. They weren’t one layer thick—that achievement came by ripping them some more with Scotch tape.
They swapped the adhesive for Japanese Nitto tape, “probably because the whole process is so simple and cheap we wanted to fancy it up a little and use this blue tape,” Geim said. Yet “the method is called the ‘Scotch tape technique.’ I fought against this name, but lost.”
The team submitted a paper summarizing their findings to Nature. The journal rejected it twice—which is such a common fate for historically path-breaking ideas that it could signal an unintended compliment. One referee said it did “not constitute a sufficient scientific advance,” Geim later said in his Nobel Prize acceptance speech.
* * *
The wisdom of the deliberate amateur is an old idea for artists, seen in the freedom that comes in a late style or in the Zen concept of “beginner’s mind.” “Experience … is what gets you through the door. But experience also closes the door,” choreographer Twyla Tharp once said. “You tend to rely on that memory and stick with what has worked before. You don’t try anything anew.” Without off-road exploration, we have little way of figuring it out.
The amateur’s “useful wonder” is what the expert may not realize she has left behind. It helps us get around what psychologists call the Einstellung effect, or the cost of success: the bias that creeps in without our notice and can block us from seeing how to do things in different ways.
The term amateur is now pejorative: to be a dabbler, fancier, or hobbyist—all conceptual flirts. Yet centuries ago, the word amateur wasn’t meant to disparage. It described a person undertaking an activity for sheer pleasure, not solely pursuing a goal for the sake of their profession. The French amateur is from the Latin amator—a lover, a devotee, a person who adores a particular endeavor.
Few cultivate this method of the deliberate amateur as a strategy. This kind of agility takes an inordinate amount of courage, Geim said. “I went to those conferences as a beginner with having a couple of already prestigious papers, being an associate professor. People looked at me [and said], ‘Who is this materials postdoc? What is he doing?’ … It’s not secure. You’re moving in the unknown waters which are not only scientifically unknown but psychologically.”
“I suppose,” he continued, that is where “play comes in.” Playfulness lets us withstand enormous uncertainty: The deliberate amateur knows no other way. When a musician says that someone can play, it means they are skilled, responsive, and nimble; the person knows how to harmonize or offer dissonance when it’s right. Yet outside of the creative process, play is a term that can hurt the concept it names.
A constellation of voices has begun to argue for the importance of permitting an adventurous approach into the process of innovative, serious work. NASA’s Jet Propulsion Lab (JPL), for example, considers play so critical for its engineers’ performance that it asks applicants about their hobbies as children. Google caused waves when it was perceived to be pulling back on its famous “20 percent projects,” its tradition of allowing employees to spend one-fifth of their time on their own experiments.
In the context of scientific research, however, play may never be the right word, at least not publicly. Geim would prefer to call it “adventure” or “curiosity-driven research.” His Nobel Prize lecture was titled a “Random Walk to Graphene.”
Trammeled walkways that emerge on the grass and ground are called “desire lines”; in the woods and in cities, these footpaths often offer more efficient ways to get around than what urban planners have designed with paved streets. In Finland, urban planners often head to parks after snowfall to view how pedestrians would navigate if they followed their own desire. This is the kind of adventurous search that Geim exemplifies, seeking out roads that, though hidden, are found on open ground.
Как странен експеримент и изследването на повърхностното доведе до спечелване на Нобелова награда
Табелата гласи „Влизането забранено“,но ти просто влизаш  обяснява физика Андре Хайм за графитените мини в планините, често катери.Коментарът му въплъщава  безразличието към експеримента,който му носи Нобелова награда и навика му съзнателно да експериментира  извън сферата му на експертиза.
Хайм, холандски и британски гражданин,роден в Русия и професор в Университета на Манчестър и колегата му Константин Новоселов печелят Нобеловата награда по физика през 2010 година, за експериментите им с графена- свръхтънко вещество с дебелина един атом.Най-тънкия,здрав и проводим съществуващ материал.Според прогнозите, той ще измести силиция и ще революционизира електронната индустрия.
Имайки  честта да бъде първия учен получил едновременно Нобелова награда и анти-Нобелова  награда-„която се дава на учени за експерименти,които са  толкова отвлечени и необясними че карат хората първо да се смеят, а после да мислят“.Експериментите спечелили анти-Нобел  включват награда по химия за създаване на аларма от японското растение уасаби за будене на спящ човек по тревога и награда за мир за „потвърждаване на широко приетото вярване че клеветенето облекчава болката“.Високо уважаваното списание „Нейчър“ нарича обявяването на анти-Нобеловите награди, организирано от списанието „Анали на невероятни изследвания“върха на Научния календар.
Хайм печели анти-Нобел по физика през 2000 година за издигане на жива  жаба чрез магнити.“Според моя опит ако хората нямат чувство за хумор те обикновено не са добри учени“.Снимката на летяща жаба за първи път се разпространява след публикуването през април 1997 година в списание „Света на физиката“,въпреки че мнозина го считат за първо априлска  шега.Повечето мислят,че магнетизма на водата  милиони пъти по-слаб от този на желязото, не може да се противопостави на гравитацията, демонстрацията показва неговата сила.
Хайм започва да се интересува от магнетизма,когато няма необходимото оборудване, за да продължи експериментите в Лабораторията за силни магнити на университета на Нимеген-Холандия.Така един петъчен следобед той наглася електромагнита на максимална мощност после излива вода направо в машината.Не може да си спомни кога се е държал толкова непрофесионално,но успява да види как покачващата се вода се фиксира във вертикалната тръба.Мехурчета вода започват да плуват и да се издигат.Открива  че видимо слабата магнитна реакция на водата може да действа срещу земната гравитационна сила.
Когато разказва тази история той е директен без да заобикаля неприятните за себе си подробности.Той говори за част от прекия път,който поемат той и колегите му за изолиране на графена.
Това,което изглежда,като среднощно пробуждане прераства  в по неговите думи „експерименти в петък през нощта“.В тези случаи лабораторията на Хайм работи върху луди неща,които не струват, но ако се получат ще стане нещо наистина изненадващо и ново.От началото на научната си кариера Хайм посвещава 10% от времето в лабораторията на такива изследвания.
Тези експерименти  са често толкова странни,че  единственото им предизвикателство е колко дълго някой ще се занимава с тях-обикновено няколко месеца,колкото да не засегнат кариерите на  докторантите в лабораторият,незавършилите и завършили студенти.Мотото на Хайм е „по-добре да грешиш,отколкото да си скучен“.Но това означава че петъчните експерименти,логично, не се финансират,независимо че точно такъв тип експерименти се нуждаят от финансиране.Понякога „навлизахме в чужда територия, за да бъдем честни и не се срамувахме да питаме хората,които работят в тях“ казва Хайм.С други думи това е начина за Хайм и екипа му да получат предимството на не експерта-упорития аматьор.
След около две дузини такива експерименти,три се превръщат в хит- успеваемост  12.5%.Първия е летящата жаба.Втория създаването на „касета на гущер“ -пластелин,който имитира движенията на краката на гущера.Третия  хит е  донеслия Нобелова награда  експеримент за изолиране на графена.
Хайм споделя:“Най-голямото приключение е да навлезеш в територия,където не си експерт“.“Някой път се шегувам-продължава той- че аз  не се интересувам от научното изследване, а просто от изследването“.Философията на неговата кариера е да „пасе в непозната територия“.Работи няколко години в дадена сфера и после изчезвай.
Хайм и Новоселски откриват графена в обикновен графит от молив.Те го изолират с нещо изглеждащо твърде незначително-специален тип тиксо.Учените никога дотогава не са работили с въглерод.Екипът им дълго време се запознава с необходимата литература,като внимава да не прекали с четенето и да замъгли собствените си идеи.
Експериментът за графена започва,когато Хайм  моли Да Жиан,докторант от Китай, да полира част от графит с щирина 1 инч и дебелина  няколко милиметра до 10 микрона със специализирана машина.Може би поради езиковата бариера Жиан полира графита до прах, но не и до тънкостта пожелана от Хайм.
Преди векове  думата аматьор не се е използвала в отрицателен смисъл, а по отношение на човек,който осъществява дейност поради чисто удоволствие.
За щастие, лабораторията на Хайм изследва графита и чрез метода- сканираща тунелна микроскопия.Експериментаторите трябвало да изчистят  пробите преди да използват специалното тиксо,което по-късно ще отделят. „Отделихме го от остатъчния продукт и просто го използвахме“ споделя Новоселов. Тънките пластове графит върху подложката от кофата за боклук са по фини и тънки от това,което постига Жиан със специалната машина.Те не са дебели един слой- това се постига когато се отстранят още слоеве чрез  тиксо.
Те сменят материала с японска касета „Нито“ „може би защото процеса е толкова прост и евтин и искахме да му се порадваме като използваме тази синя касета“.
Хайм обяснява:“Въпреки че метода се нарича „Скоч касетна техника“ аз се борих срещу това име, но загубих“
Екипът подготвя научна статия,която обобщава изследванията им и я изпраща на списание „Нейчър“.Списанието я отхвърля два пъти- толкова предвидимо за действително гениални идеи,че може да се разглежда,като комплимент.Един от рецензентите преценява че „това откритие не съставлява съществен научен прогрес“ споделя Хайм по-късно в Нобеловата си реч.
Мъдростта на пълния аматьор е стара идея за художниците,която се наблюдава в свободата на рисуване в новите стилове  или в Дзен концепцията на „съзнанието на начинаещия“.“Опитът те вкарва през  вратата, но той и ти затваря вратата“ казва голямата хореографка Туайла Тарп- „Ти се осланяш на тази памет и си обвързан с това,което е вършило работа преди.Не опитваш нещо ново“.Без да се отклоним от пътя ние трудно можем да си представим това.
Аматьорското „полезно учудване“ е това което експерта не осъзнава че е забравил.То ни помага да преодолеем, тъй наречения Einstellung или цената на успеха ефект.Изградените зависимости,които не забелязваме  и могат да блокират способността ни  да видим различна гледна точка върху нещата.
Понятието аматьор се използва днес в обиден смисъл- дилетант,лаик, човек занимаващ се със своето хоби- обобщение на несериозни занимания.Преди векове тя е имала друго,положително  значение- отнасяла се е за човек,който осъществява определена дейност заради удоволствието не само за да израсне в професионално отношение.Френската дума аматьор произхожда от латинското amator- страстен поклонник ,човек който е запален по новите начинания.
Малцина използват метода на пълния аматьор,като успешна стратегия.Според Хайм „Тази опитност изисква голям кураж.Аз отивах на тези конференции,като новак с няколко престижни публикации,като асистент-професор.Хората ме гледаха и питаха „Кой е този докторант?Какво прави?“.Не е лесно.Движите се в непознати води,както от научна,така и от психологична гледна точка.“
„Мисля-продължава той- че тук на помощ идва играта.Играейки ние можем да се справим с голяма несигурност.Пълният аматьор не познава друг начин.Когато музикантът казва че някой може да свири това означава,че те са подготвени,адаптивни,технически добри.Човекът познава хармонията,може да свири дисонанс,когато е необходимо.Въпреки това,извън креативния процес,играта ,като дефиниция вреди на самата себе си.“
Множество гласове започват да защитават тезата за важността да се подкрепи „приключенския“ подход  при иновативната,сериозна дейност.Лабораторията по реактивна енергия на НАСА ,например, приема играта толкова сериозно,че се интересува за детските хобита на кандидатите си за работа.Компанията GOOGLE впечатли всички,като подкрепи  служителите си да отделят 20% от работното се време за развитие на собствени проекти.
В контекста на научното изследване, обаче, играта може би не е точната дума.Хайм нарича тази дейност „приключение“ или „изследване,движено от любопитството“.Неговата Нобелова лекция е озаглавена „Случайния път към графена“.
Временните пътеки,които се образуват,когато вървим по тревата или земята ,понякога предлагат по-ефикасни пътища за придвижване от начертаните от специалистите по градско планиране ,чрез  павираните улици.Във Финландия градските плановици често отиват в парковете след снеговалеж  ,за да видят как се придвижват пешеходците ,когато избират самостоятелно своя път.Хайм демонстрира този подход на изследване-приключение в търсене на нови,скрити на пръв поглед  пътища на научното търсене.
 авторизиран  превод: Георги Караджов

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>