„Ако Тодор Мазаров беше руснак или американец, той щеше да има златна статуя пред Кремъл или Белият дом, на която да пише: „Мазаров – новият Карузо, единственият Арнолдо.“ Но понеже сме българи, неговото име не е известно дори на студентите от Вокалния факултет на Музикалната академия… Ако Шаляпин, Калас или Карузо бяха българи, никой нямаше да узнае, че изобщо са се раждали“, категоричен е оперният певец Иван Бенчев, автор на книгата „Съдбата на артиста“, посветена на Мазаров.
Той е първият тенор в света, който дръзва да изпълни „Вилхелм Тел“ на Росини след знаменитото изпълнение на великия Алфред Нури, първия тенор на Парижката Гранд Опера. Пее тази роля 406 пъти, включително в „Ла Скала“! Дори да съберем всичките тенори на 19 и 20 век от Нури насам, пак няма да направят тази бройка.
Когато се явява на конкурс в Софийската опера, след като се дипломира в Музикалната академия, получава временен договор за много странна длъжност – хорист, който дублира роли, с много ниска заплата. Въпреки че точно по това време Операта има нужда от тенори солисти, особено лирико-драматични като него, с широк певчески репертоар. Но Мазаров няма избор и приема договора.
През 1933-та получава две малки роли в „Княз Игор“ и „Приказка за цар Салтан“.
Едва в ролята на Раул от „Хугеноти“ блясва уникалният му талант. Принц Кирил, който присъства на премиерата, казва на оперетната артистка Надя Ножарова, която седи до него:
Чудесен глас, невероятен Раул, по-добър даже от италианските, но тук с него нищо няма да излезе… Ще го изядат.
И все пак в това гнездо на осите само за пет-шест години Мазаров успява да се издигне от хорист до изпълнител на сериозни роли. Не друг, а самият Шаляпин при посещението си у нас през 1934г. възкликва:
Господа, между вас е една утрешна звезда – Тодор Мазаров!
А известният диригент на парижката Опера комик Фернан Масон, споделяйки впечатленията си от софийския музикален живот, се възхищава на неговия „изумителен, уникален глас.“
По това време Мазаров среща жената на своя живот – колежката си от Музикалната академия Слава Шламбора. Тя самата притежава талант и висока музикално култура, но жертва личната си кариера, за да му посвети цялото си време, тъй като е убедена в неговото бляскаво бъдеще.
Една от дъщерите на певеца – Мария Мазарова-Гинева, музикален педагог, споделя в интервю:
Вкъщи всички го боготворяхме и го бяхме поставили на пиедестал, а и за да съхрани големия му талант, майка ми го бе обгърнала като в кувьоз. Беше едновременно съпруга и импресарио, музикален критик и съветник, доброволно се превърна в буфер между всекидневните грижи неговото съществуване като артист. Криеше от него дори детските ми пакости и лудории. Може би неслучайно тя си отиде от този свят твърде рано – едва 37-годишна. Такова напрежение е трудно да се понесе.
И така ръководството на Софийската опера остава глухо за възторжените отзиви на капацитети от ранга на Шаляпин и Фернан Масон. Мазаров продължава да пее в хора и само от време на време му дават роли, когато някой се разболява. Добре че на една екскурзия на Витоша се среща човек, който променя живота му. Той се казва Желю Минчев и е един от основателите на Софийската опера, учил пеене в Женева, Милано, Неапол и Париж, солист и вокален педагог. Във Виена го носят на ръце, но в София не го забелязват! Цяла година Минчев работи с Мазаров, докато накрая преценява, че ученикът му вече е готов да се пробва на международна сцена.
Има предвид Международния певчески конкурс във Виена през юни 1937 г. Никое министерство не поема ангажимент да му помогне финансово. Точно обратното, пречат му. А когато подава молба за отпуск, известен диригент заявява на директора на Операта:
Мазаров не бива да се пуска във Виена! Ще орезили себе си, театъра и България!