Христина Хранова е родена в средата на XIX в голямо патриархално семейство. Нейният живот и делото ѝ я определят като родолюбива българка, сподвижница на Васил Левски, родоначалничка на българското акушерство и водното спасяване у нас. За съжаление нейното име и живот са известни само на шепа историци и родолюбиви българи и тънат в забвение. Цел на настоящата статия е да си спомним за нея и да отдадем дължимото уважение на тази мъченица на България. През целия си живот тя поставя Родината над собствените си интереси. За съжаление през последните години от героичния си живот, тя е болна, немощна и забравена от „синовете на България”  (членове на Народното събрание), достойната българка е подложена на глад и нищета. Намират се благодарни и родолюбиви българи, които ѝ помагат. Едва в 1918 г., няколко години преди нейната кончина, ѝ е отпусната пенсия от 60 лв. (толкова е струвал един метър хасе). Тя умира забравена, през ноемврийската есен (14.11.) на 1922 г. Погребват я стари бойни другари, в гроб без паметник, гроб отдавна „заличен”…, който днес никой не знае.

Според някои автори Христина Хранова Ценкова е родена в далечната 1852 г. в Клисура, а според други – една година по-рано, през 1851 г. Спорове има и за родното ѝ място. Изброени са Клисура, Самоков и София. Според нас в бъдеще това може да стане обект на нови проучвания, но не е чак толкова важно. По-важното е да възкресим делото и да запазим жива паметта за тази велика жена – една от мъчениците на България.

Бягайки от робските безчинства в селото си и с надежда за по-добра прехрана, семейството ѝ събира покъщнината и напуска родното място. Заселва се и заживява в югоизточните покрайнини на София, някъде около днешната черква “Св. Седмочисленици”. По това време тя е около 12-годишна.

Баща ѝ, Храно Овчаря, се радва на голямо семейство – 18 деца,от които 12 сина и 6 дъщери. Христина е най-малката и кат очели е наследила най-много качествата на баща си – решителна, любознателна, буйна, свободолюбива.Учила четмо и писмо в училището на Йорданка Филаретова, тя е будна и съобразителна девойка. В училище е добра ученичка, но когато случаят я изправя пред възможността да бъде помощничка на Левски, тя изобщо не се колебае, защото пази жив спомена за зверствата на турския башибозук в родното ѝ село, където по чудо оцелява.

Преоблечена като мъж, тя снове от София до Ловеч и обратно, разнасяйки пощата на Четвъртия таен революционен комитет със седалище в Панагюрище. След време тя пише в спомените си: „Аз пренасях, преоблечена като мъж, писма на I-вий Софийски, на IV-тий Панагюрски и на VIII-ий Ловченски комитет по заповед и указания на великияЛ евски (през гори и планини, деня и нощя, в хубаво и в лошо време).

Не минава много време и до Хранови достига грозната вест, че опасният за турската власт баш комита Васил Левски е заловен и осъден на смърт. Христина без колебание се решава да отиде на обесването. Преоблича се като овчарка, намята ямурлук, взима гега в ръка и отива близо до мястото на екзекуцията, за да види Апостола за последен път и да се прости с него. Когато той увисва на бесилото, още по-гореща ярост закипява у нея да отмъсти на турците за скъпата жертва.

Идва пролетта на 1876 г. и Христина активно се включва в подготовката на въоръженото априлско въстание. Заминава за историческото село Батак, за да вземе участие в бунта. С пушка в ръка се сражава срещу многобройните и озверени турски аскери. Развихря се страшното варварско клане. По чудо оцеляват няколко жени, между които е и тя. „В деня на грозното Баташко клане аз се намирах в самата черква, гдето загинаха толкова невинни и се избавих по едно чудо.”

Още несъвзело се от ужасите на потушаването на Априлското въстание, до семейството на Храно Ценков достига радостната вест, че Сърбия е обявила война на Турция. Повечето от братята ѝ са сред доброволците в дружините на българските войводи и заминават за Сърбия да помагат във войната. Четирима от тях не се завръщат в бащиния дом.

Не минава и година, и Русия обявява война на Турция. Тогава останалите живи братя на Христина заедно с нея потеглят от София за да се присъединят към българските опълченци. Храбро се сражават при Шипка, Шейново и Стара Загора. Хр. Хранова пише: „Когато удари часът на Освобождението, аз с оръжие в ръка, наред със славните опълченци, воювах при Шипка, Шейново и Стара Загора…”.Там някъде, незнайно къде, загиват нейните шест братя.Десет стават жертвите, дадени от семейството на Храно Ценков пред олтара на отечеството.Всички с една надежда: да помогнат на България.

В руската армия има много лекари и фелдшери мъже, но сестрите и самарянките са съвсем малко и трудно смогват да прибират пострадалите сред сражения и да се погрижат за тях. Веднъж един фронтови лекар познава, че под войнишката униформа, с която е облечена Христина, се крие жена и я повиква да му помага при превързването на ранените и обслужването на болните. От руските лекари тя е научила, че в Киев има акушерски институт, а те я уговарят да го завърши, защото в новоосвободената държава ще има нужда от много дипломирани акушерки, каквито дотогава са липсвали.

„След като изпълних свещения си дълг към Отечеството, мислейки, че жената в тежки моменти може наравно с мъжете да помогне на родината си, аз заминах да се уча…”.

Като даровита ученичка ѝ отпускат стипендия и тя заминава за Русия. Ученолюбивата девойка избира това, с което ще бъде полезна за „родните си сестри”, т. е. – учи за акушерка. През 1881 г. успешно завършва курса на „Повивалний институт” (Акушерския институт) при Имперския университет „Св. Владимир” в Киев и получава диплома.

По това време (1879 г.), докато тя учи, от Русия се завръща друга голяма българска патриотка – знаменоската на въстаниците в Панагюрище – Райна Княгиня, която също е завършила акушерство. Но тя се захваща с тази професия години по-късно.

Христина се завръща в България и на 15.X.1881 г. започва акушерската си практика, когато е назначена от столичната община и започва работа на новото си поприще – става първата дипломирана акушерка в България – родоначалничка на българското акушерство.„Аз станах акушерка, пише в спомените си Христина, и като такава  в течение на ред години помагах на хиляди майки да дадат на България хиляди храбри синове и достойни дъщери. Моята ръка изтегли из недрата на родилките не по-малко от 3 462 живота…”

Трябва човек да знае как се е гледало на „учените” акушерки някога, за да разбере за какъв подвиг става дума. Повечето жени предпочитали т. нар.баби – неуки, но с опит. Хората са казвали: избабила детето. Защото все още бабите, както през турско време са помагали на родилките. А дълга е била и съпротивата на непросветените семейства, недоверието им в младите акушерки! Трудни са първите стъпки в работата ѝ. Тя ходи по домовете на родилките, за да им помага при раждането, но – само, ако я повикат. А това в началото се случва много рядко. Тогава започва сама да издирва бременни жени и да им предлага своята помощ. Първоначално се установява на работа в София, после отива в Лом, където не остава дълго. През 1884 г. се премества в Силистра.

Хр. Хранова често е прекъсвала работата си, защото е смятала съдбата на страната ни и за своя съдба. Когато по време на Сръбско-българската война сръбските войски нападат в гръб България от западната ѝ граница след Съединението през 1885 г., тя грабва пушката, която си пази от сраженията при Шипка, Шейново и Стара Загора, и отново е на бойната линия заедно с мъжете. Ранена е в лявото коляно. „Ала когато сърбите, след Съединението, заплашиха свободата на Отечеството, аз пак не се стърпях, грабнах пушката и се отзовах на границата и като доброволка (в отряда на полковник Николаев, по-късно – генерал) взех най-живо участие в сраженията при Драгоман, Гургулят и Сливница. Аз бях една от първите в редовете на фелдшериците (фелдшерките) на бойното поле. За това съм наградена със съответствующите медали …”  Не ѝ е било удобно да добави, че не е знаела сън и почивка – ту като храбър боец, ту като прославена медицинска сестра. Наричали са я „майка на героите”.

След края на войната тя отново се отдава на акушерското си призвание. Голяма част от парите, с които ѝ се отблагодаряват по-заможните съпрузи, тя раздава на бедните родилки, от които изобщо не взема възнаграждение.

Към 1900 г. е на работа във Варна и покрай акушерството полага и основите на българското водно спасяване. Възхищава хората със своята „състрадателна душа”, с рядката си смелост.

Може би, защото е обичала морето, тя е била отлична „плавачка”- да припомним, че жените по това време се топят в морето или в реката (ако им се позволи от родителите им или от съпруга им) само до глезените, при това – с дрехите.

По онова време в Морските бани на града не е имало спасители, пък във водата са ставали нещастия. И тя се изявява като първа българска „морска” спасителка „неканена и редовна”. След време ще „отчете” в дневника си: „Спасих през тия години, между другото, не по-малко от 54 давещи се от явна смърт… По непредпазливост или по случайност… из вълните на Черно море… през разни сезони на морските къпания …”

Спасява „мъже, жени и деца”. През всичките осем години, когато е в морския град, тя спасява от удавяне 54 души. За истинското ѝ самопожертвование – варненци са ѝ дълбоко признателни и по тяхно предложение, през 1907 г.  тя е наградена със сребърен орден „За гражданска заслуга” и парична премия от 50 наполеона.

Навярно тя е и първата неофициална българска състезателка по плуване, за нея се разказва: при облози за дълго надплуване  (въпреки своите 50 години) е побеждавала млади моряци. Твърди се, че е участвала в плувния маратон Варна – Галата. Обичала е и да се шегува, веднъж маскирана в женската баня, като „черно чудовище”, внезапно се появила откъм морето, при мъжката баня и какво – стотината изплашени мъже набързо се разбягали …

Някога издатели и книжари са отпечатвали пощенски картички за заслужили българи, които днес оценяваме като документи с рядка историческа стойност. През 1911 г. е издадена пощенска картичка и за Христина Хранова, по повод празнувания двоен юбилей-30 години „непрекъсната” акушерска работа и 60 години от рождението ѝ. Тя е в опълченската си парадна униформа – достолепна, побеляла, трогателно сериозна. Една от мъчениците на България.

При избухването на Междусъюзническата война патриотизмът на Хранова отново закипява. За пореден и последен път, тя ще тръгне с пушката си да брани свободата и независимостта на родината, въпреки, че по това време (1913 г.), навярно е била малко над шейсет годиншна.  „…и аз отново наденах войнишкия си шинел и се сражавах при Куманово, Егри-Паланка, Кочани и Джумая. Сега обаче аз  почувствах за пръв път, че силите започват да ми изневеряват.  Стари недъзи ме заставиха да оставя милата си пушка в ъгъла…”

За участията си във войните на България и за всеотдайния ѝ труд тя е наградена и с военни, и с граждански отличия. Информацията за тези награди също е оскъдна. Според документите тя е наградена с „Орден за граждански заслуги” – сребърен и Почетния знак на Червения кръст за участието ѝ във Сръбско-българската война (1885 г.).

На една от снимките, които се съхраняват в Музея по история на медицината във Варна, тя е с 6 ордена и медали. Те са трудно различими върху старата черно-бяла снимка, но отчитайки начина, по който са подредени, вида на формата и лентите им,  Стоянова  изказва предположение за отличията, с които е награждавана:

Войнишки знак на Ордена за храброст IV степен с мечове;

Орден за гражданска заслуга VI степен сребърен без корона;

Възпоменателен кръст за независимостта;

Възпоменателен медал за Сръбско-българската война (1885 г.) сребърен – (той е бил връчван на лица, взели пряко участие в военните действия);

Възпоменателен медал за Сръбско-българската война (1885 г.) бронзов (oсвен на военни е бил връчван на служители на Червения кръст – лекари, милосърдни сестри и граждански лица със заслуги към армията);

Почетен знак „Червен кръст” с лента, начална емисия, който според „Свидетелство от БДЧК” ѝ се дава за войната от 1885 г. и за заслуги към болни и ранени.

Кога точно е била награждавана с тези отличия също е трудно да се каже, но на снимките до 1906 г. тя е само с две от тях – Възпоменателния медал за Сръбско-българската война 1885 г. и Почетния знак „Червен кръст” с лента. Според повечето автори през 1907 г. е наградена с „Орден за граждански заслуги”- сребърен, за големите ѝ заслуги към България. Възпоменателният кръст за независимостта е учреден през 1909 г., връчван на бивши поборници, опълченци и доброволци във войните за Освобождение и Обединение на България. Тогава  с него е удостоена и Хр. Хранова. Тя присъства в списъка на наградените под номер 11477 като доброволец – участник в Сръбско-българската война (1885 г.) от София.

Малко радост изпитва Христина в личния си живот. Завинаги остава самотна и не успява да се задоми.Сигурно самочувствието ѝ респектира мъжете – какъв съпруг при жена, която държи в спалнята си пушка!

Макар войнишката ѝ куртка да е украсена с отличия, оттук нататък я чакат теглила.Тиха, някак незабележима, а здравето ѝ непрекъснато отслабва – „и ето ме днес – руина”. Натиска я „крайна беднотия”.

Тъй като невинаги е била на държавна работа, не успява да получи държавна пенсия, а няма семейство и близки, при които да се подслони, временно я приютяват милостиви познати хора, които още не са забравили добрините ѝ, затова и толкова често сменя квартирите си в София (където се завръща за да доживее старините си).

Приемали са я като „народна жена”.  Благодетелка не само с професията си ами и с всичките си средства, винаги покровителка на най-бедните. За себе си сякаш не е мислила. „От друга страна, понеже работих повече от хуманни подбуждения, а не за лични материални облаги, аз не можах да спестя средства за преживяване…”

Не се надява на могъщи покровители, а сама пише писма до Народното събрание: „Стара, немощна, недъгава – аз несъм в състояние да изкарвам прехраната си и медлено се топят и последните ми сили в грозна мизерия. Има дни, когатосъмпринуденадагладувам; зъзна от студ… Никой няма да склопи моите старчески очи, когато дойде часът на смъртта ми. Но поне спасете ме от страдания и лишения до тоя върховен час… Аз не искам много. Помогнете, колкото да не умра от глад и студ. Милост, милост, синове на майка България!…”.

Какво ли е коствало на тази велика жена да напише тези редове? Тя, която с пушка в ръка се е борила за тази власт, тя която е извоювала победи на бойното поле, помагала е на бедни и нуждаещи се, да се моли на колене пред новопоявилите се политици и държавници.

Дълго не се трогват сърцата на „синовете на България”. Най-после в началото на март 1918 г. (10 г. след подадената от нея молба)  Народното събрание ѝ отпуска „пожизнена народна пенсия” от 60 лева месечно, като горе-долу толкова е струвал един метър плат хасе. Или с пенсийката си тя е могла да си купи килограм сирене, килограм захар, един сапун за пране, както и всеки ден по един черен хляб… Около четири години не е гладувала. Умира  през ноемврийската есен (14.11.) на 1922 г. Както пише неин биограф: погребват я „стари бойни другари, гроб без паметник, гроб отдавна „заличен”…, който днес никой не знае.

При произнасяне името на Христина Хранова у нас се надига гордост, сподавена от чувство на тъга. Гордост защото тя е била винаги там където е имало нужда от нея-на бойното поле и в различни градове от страната. Работи безотказно повече от 30 години като акушерка – най-напред в София, после в Лом, в Силистра и най-дълго – във Варна, цели 17 години.Тъга, защото въпреки че отдава младостта и живота си за България, на старини, както и мнозина други родолюбиви българи, тя е изоставена от царското правителство да доживява дните си в мизерия. Макар че през 1911 г. е било организирано тържествено честване на тридесетгодишнината от нейната дейност като акушерка и е била наречена „Майка на героите“, като е била издадена и юбилейна пощенска картичка с лика ѝ, „понеже не била работила на държавна работа, а само на общинска и на частна практика“, не ѝ е отпусната никаква пенсия. 10 години по-късно през 1918 г., четири години преди нейната кончина тя получава мизерна пенсия от 60 лв.

За съжаление тя е забравена още приживе и затова днес трябва да поправим тази несправедливост. Дали ще успеем? Това зависи от нас, настоящото и бъдещите поколения, които могат и трябва да запазят жив спомена за тази велика жена и мъченица на България.

https://nauka.bg/hristina-hranova-edna-ot-mchenitsite-na-blgariya/