Белята вървеше преплитайки крак о крак, сякаш беше единственият оцелял воин от Никофоровата армия. От време на време поспираше и устата му изпускаше по някоя благословия: “Ох, как ме нареди това копеле! Ненаситник, хищно животно, орангутан! Направи ме на бостанско плашило. Няма здраво местенце по мен. Чак кокалите ми болят. Гадината му с гадина! Неговата кожица!… В шадравана ще го натикам! Да може да отрезнее пиянската му мутра! Не се вижда какво е магаре, а другите седнал да поучава. Ама и на мен не ми пука от нищо. Хубаво го наредих. Изстисках го като гъба сюнгер. Шмекер се пише, а? Мисли, той да води хорото. Няма го майстора! Само с едно не мога да се помиря, че този път така лесно се предадох. Сега не ме бива и за вторични суровини. Язък на новите ми дънки! Колко зор видях да ги изкрънкам от татенцето. Бая соленко му излязоха. А колко плати, да не говорим! Бива си ги наш`те търговци, дето въртят търговийката! Не е майтап работа това, играят си с огъня, ама кога ли ще ги подпали? Но тяхна си работа, всеки отговаря за себе си.
Ох, ох, ох… ето, че и късметът ми върви! А сега и водичката ще ме освежи.Я да поумия наваксаната си физиономия, че не знам как ще се прибера в къщи! Тъй ми се пада, като не си знам мярата! А, бе, то и аз съм си виновен… Събрал съм се с една тайфа от кол и въже. Грешка няма в тях – юначаги. Да стоиш и да им се наслаждаваш на разпиляните мисли. Казвам им аз.
– Приберете се, бе, момчета! Стига сте скитали по баровете и закачали младите мацета!
А те , юруш върху мен. “Ти си такъв, ти си онакъв! Ти не си съвременен!” Врели, некипели. Знам ги аз! Всички искат да ме подхлъзнат върху динена кора. За приятели се пишат, а?…
А онова рошавото магаре, като го хвана, като го заритам, чак на отсрещната стена ще го залепя! Да виси вместо афиш, та да му се наслаждават! Неговата кожица! На ербап се пише, а?…
ОТМЪЩЕНИЕТО
Банковият чиновник, Еней Мераклийски беше обхванат от някаква апатия. Облегнал глава на бюрото, леко похъркваше в унисон с компютърната клавиатура на Милка – секретарката на директора Стратиев. Изразът на лицето му издаваше привидно спокойствие, признак на някакво благоразположение. То говореше за човек, преуспял в служебното си положение.
Изведнъж, стържещ звук наподобяващ точене върху белгия, стресна Мераклийски и той отвори широко очи. Едно сиво мишле закусваше, т.е. гризеше портрета на директора Стратиев, който висеше на стената – отсреща.
Еней Мераклийски притвори уплашено клепачи. Лицето му се сбръчка от неудовлетворение. Не разбра, как сграбчи перфоратора от бюрото и го запрати пред себе си. Гризачът вторачи поглед към него, но не помръдна. Това още повече разяри Мераклийски и той се хвърли в атака. За негово изумление, мишлето стоеше все още без да помръдне, наблюдавайки го с нахално любопитство. Тогава, той събу дясната си обувка и накуцвайки, застана съвсем близо до него. Замахна и то изцъкли очи. “Най- сетне!”- изсъска той. Край…
Проклетият му гризач! Със зъби беше пробил портрета на Стратиев и с последни усилия ,ги забиваше върху стената. Незнайна ръка беше поставила парченце хляб, навярно напоено с отрова. Няколко конвулсовидни изопвания на крайниците, последен трепет и мишлето безжизнено тупна на пода.
Изведнъж Мераклийски се приближи, грабна портрета, но в този момент, нечий глас го извади от това състояние на дива ярост.
– Значи се занимаваш с лов на мишлета в работно време, а? – беше директорът Стратиев.
Еней Мераклийски се опита да каже нещо и изведнъж се строполи на земята.
ХА, ХА, ХА…