ПИСАТЕЛЯТ МАРИЯ ГЕРАСОВА БР.207

ЖЕЛАЕШЕ ИСТИНАТА
Желаеше себе си от истината, която ти казваха другите, без да помислиш “Дали е така?”. Да помислиш, че са прави. По-важно е да робуваш на себе си с една неистинна представа за образа, който беше си изградил. И ти престана да виждаш и чуваш хората, които желаеха да бъдат с теб. Сви се в своята черупка и заживя живота според своите представи. Не те интересуваха грижите и болките на другите. Не искаше и да помогнеш на жената, на която бяха дръпнали чантата отръцете ù. В нея бяха последните ù пари. Не си помисли. Нали ти съществуваш? Имаше пари, богатство, коли и жени. Това беше твоето съществуване. Един затворен кръг, който се въртеше до безкрайност и нямаше излизане от него. Но все пак имаше една малка надежда, светлина – да излезеш от него. В крайна сметка, ти не пожела това. Остана си там, в черупката. Докато един ден ти се случи нещо неочаквано. Ти загуби всичко, което имаше. Но най-болно беше, че загуби любовта на другите. И тогава, една мисъл те озари. Твоето съзнание проговори. Съзря мрака, в който живееше. Всички бяха се отчуждили от теб и те изоставиха. Мъка се загнезди в сърцето ти. Ами сега, накъде! Изведнъж чу песента на славея. Раззеленените дървета те приветстваха с “Добре дошъл при нас!” Багрите на цветята ти създаваха чувство на радост и щастие. И ти разбра, че животът е красив. Хората около тебе наново станаха твои приятели. Най-сетне проумя, че животът е изпълнен с наслади от красота, изобилие и любов. Всяко цветче, всяко малко и голямо същество, цялата Природа, ти даваха своята Любов. Разбра, че има смисъл да живееш разумно. Ти трябваше да им отвърнеш със същата любов, но не онази, плътската, а Божествената. Лицето ти засия. И целият се превърна в усмивка. Усмивка, от която имаха нужда всички. Ти им я раздаваше с пълни шепи, а те ти отговаряха със същото. Цялата Природа около теб засия. 
НАШЕТО СЪВРЕМИЕ
Мащабни открития, политизирано мислене, забравена връзка с природата и човекът-робот. Такава е нашата действителност.
Ограничил се в рамките на пашкула си, ти не виждаш и не чуваш. Това неминуемо води до твоето духовно падение. А Любовта, онази космическа сила, която те кара да летиш към незнайни висини, де факто вече не съществува. Само някаква жалка следа от нея, върху бледо-изпепелените лица с разплути туловища.
Духовен разпад. Опиум от страсти и спортен секс. А онази чародейница – културата? И тя сякаш преживява последните си дни!
Отчаяни вопли и последни надежди. “Но откъде?” Кой се замисля сега? По-важно е парчето хляб, а за какво ни е културата?
Един вътрешен глас ми казва: “Внимавай, че може да стане обратното!” Но нали все още не е станало? И така ще търпим, но докога? Нервите ми вече не издържат. А, бе, къде се скрихте всички? Излезте от бърлогите си! Не виждате ли, че времената са тежки?
Дайте да си помогнем!
Да си подадем ръце!
Знаете ли, не съм по съветите, но ми се ще да кажа, че така не може да продължава! Уважение и взаимопомощ ни са нужни в тези трудни времена! А онова – черничкото, се е вмъкнало в нас и ако не излезе, лошо ни чака! Така ни притиска и не ни пуска, че ще ни задуши.
Погледнете наоколо – всичко замря! Песните и музиката, хората и ръчениците, театъра операта. Какви времена бяха! А сега, да не погледнеш навън. На всяка крачка се чуват ругатни или някой преследва някого. Няма го езерото с лодките и любовните двойки. Зеленината в градините ни се вижда изкуствена. Дори Любовта и усмивките сякаш са изкуствени. А да не говорим за изкуството. Само то не е изкуствено, защото идва от душата. Но няма кой да го оцени. Лошото е, че всички станахме изкуствени. Изкуствени станаха нашите близки и приятели. Опасявам се и аз в скоро време да не стана изкуствена. Тогава по-добре е да се залича.
Страданията, казват, предизвиквали болка, а с нея се гради търпението. То от своя страна гради силата на мисълта. Силни сме да извикаме злото и да причиним болка някому. Кое мислите е по-добре? Да причиним болка или чрез търпение да изградим добродетел у себе си? Не е ли добродетелта онази сила, която разтваря световете и се доближава до сърцето на недобронамерените?
Колко малко ни е нужно! Както казват американците след направената анкета за най-интелигентна нация. Ние, българите, сме били на едно от първите места. А ако вмъкнем и културата, няма да има по-добри от нас…

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>