Ингеборг Бахман е родена  на 26 юни 1926 година в Клагетфурт, Австрия. Принадлежи към поколението поети и писатели, което накара критиците да говорят за “австрийския принос” в развитието на западноевропейската литература след Втората световна война.

Бахман следва право и философия в Инсбрук, Грац и Виена. През 1950 година получава докторат за труда си “Критическо възприемане на екзистенциалната философия на М. Хайдегер”. Работи като редактор във Виенското радио и телевизията на Мюнхен. В различни години преподава поетика в университетите на Цюрих, Франкфурт на Майн, Западен Берлин, Висбаден. И с чувството за бездомност в един изначално враждебен за човека свят живее в ГФР и Швейцария, във Франция и САЩ, сравнително по-дълго в Италия. Макар понесена от бурна неудовлетвореност, Ингеборг не е изтръгната от корен – родният град, Австрия присъстват в творчеството й със спомените за детството, атмосферата на Виена. Нейните творби пазят топлината към човека, присъща на прогресивната австрийска литература. Започнала с лирика, тя  създава новели, радиопиеси, един роман, есета – в относително краткия й творчески път поезия и проза се уравновесяват по значимост. 

През 1952 година Бахман се присъединява към западногерманските писатели от известната “Група-47” и първата й стихосбирка “Отложено време”, посрещната с необичаен интерес, получава наградата на тази група. Следват радиопиесата ”Щурци”, стихосбирката “Призив към Голямата мечка”, радиопиесата “Добрият Бог от Манхатан”, сборниците с новели “Тридесетата година”, “Симултано”, романът “Малина”. Същевременно Бахман публикува есета, превежда творби на поети от Скандинавските страни и на италианския поет Джузепе Унгарети. Пише либрета за две опери и един балет на композитора Ханс Хенце, по творби на Клайст, Хауф и Достоевски. Нейни стихотворения са основата и за голяма музикална композиция на Хенце. За няколко години тя получава четири литературни награди, добива широка известност.

Умира в Италия през 17 октомври 1973 година.

ОТЧУЖДУНИЕ

В дърветата не виждам никакви дървета.
Клоните са голи без листата, които ги държат сред вятъра.
Плодът е сладък, ала без любов.
Даже не засища.
Какво сега ще стане?
Пред очите ми гората бяга,
пред слуха ми птиците замлъкват,
легло не ми предлага никоя поляна.
Преждевременно съм сита
и гладна съм за време.
Какво сега ще стане?

По хълмовете нощем ще горят огньове.
Да тръгна ли, отново да се приближа до всичко?

В никой път не виждам вече път.

1948

ГОЛЕМИЯТ ТОВАР

Големият товар на лятото е вдигнат,
край кея слънчевият кораб е готов,
щом чайка нададе зад теб последен зов.
Големият товар на лятото е вдигнат.

Край кея слънчевият кораб е готов,
в лика на фигурите, пазещи от бури,
пълзи нескритата усмивка на лемури.
Край кея слънчевият кораб е готов.

Щом чайка нададе зад теб последен зов,
от запад заповед пристига за разплата;
но ти с очи ще се удавиш в светлината,
щом чайка нададе зад теб последен зов.

1952

ОТРОНИ СЕ СЪРЦЕ

Отрони се, сърце, от дървото на времето,
отронете се вие, листа, от вледенените клони,
които някога прегръщаше слънцето,
отронете се, както сълзите се ронят от поразени очи!

Дори вятър цял ден да развява къдрицата
край загорялото чèло на земния бог,
юмрукът ти вече притиска под ризата
кървящата зейнала рана.

Затова бъди твърд, когато нежният гръб на облак
над тебе още веднъж се сведе,
не го смятай за нищо, когато Химет* медната пита
още веднъж ти напълни.

Защото едничко стръкче в засухата малко значение има за селянина,
едно лято е малко за нашия род многоброен.

И на какво е свидетел сърцето ти?
Между вчера и утре се люшка,
безмълвно и чуждо,
а каквото вече отмерва,
е отронването си отвъд времето.

1953

ОЩЕ СЕ БОЯ

Още се боя да те обвържа с преждата на своя дъх,
да те покрия със знамената сини на мечтата,
по призрачните порти на зловещия си замък
да запаля факли, та да ме намериш…

Още се боя да те откъсна от мъждеещите дни,
от златния наклон на тази слънчева река на времето,
когато върху ужасяващия образ на луната
сърцето ми сребристо се разпеня.

Вдигни очи, ала не ме поглеждай!
Спуснати са знамената, факлите догарят,
а луната плаче пак по своя път.
Време е да дойдеш и ме вземеш, свята лудост!

1950

  подготви Мария Герасова