Тръгваме от Пловдив за Копривщица, по покана на Райна Каблешкова, по случай презентация на нейната книга за родовата памет и кръгла годишнина. Пътят е дълъг и мъчителен. Прекъсваме в Карлово и от там с друг влак до гара Копривщица.Там ни чака изненада. Микробусът ще чака пътници от следващия влак. Но една щастлива случайност ни помага . На гарата срещаме човек от града с лека кола. Дошъл е да посрещне две французойки. Когато разбрах това, приближих се до него и го помолих да ни вземе с колата. Той ми се усмивка и каза “С удоволствие,”. Така, тръгнахме по криволичещите завои на пътя. Пред очите се мяркаха дървета, които сякаш ни приветстваха. Стана ми някак си леко на гърдите. Ето, че пристигнахме в непреветлина и мрачна Копривщица. Благодарихме на собственика на колата, който беше копривщинец. А кота разбра, че отиваме на това събитие, се усмихна. Слязохме. Благодарихме му и се сбогувахме. Дадохме му наши визитки и си обещахме, че наново ще се срещнем и то в Пловдив.. На автогарата ни посрещна съпругът на Райна и ни поведе към къща за гости.Сподели, че напоследък валяло няколко пъти дъжд.Пътят менаваше края реката. За малко се спряхме. Позволих си да снимам вечерния фенер, който излъчваше някаква тайнствена светлина. Настанихме се и сутринта станахме рано. Отидохме в близкото кафене и си пийнахме сладко, сладко сутрешно кафе. Дъхът от кафето ме упои и навя мисълта, за едно велико минало. Спомних си за„Кървавото писмо”, което е едно историческо писмо, написано от Тодор Каблешков, за обявяването на Априлското въстание в Копривщица. След този акт в града той написва писмото, с което съобщава на апостолите в Панагюрище, че е обявено началото на въстанието. Каблешков подписва писмото с кръвта на убития мюдюрин и го изпраща на 20 април по стар стил на Георги Бенковски в Панагюрище. Писмото е доставено от 19-годишния Георги Салчев, който изминава пет часовия път от Копривщица до Панагюрище за два часа.
Захари Стоянов публикува текста на „Кървавото писмо” в епопеята „Записки по българските въстания”:
Изпихме си великолепното кафе и излязохме. Площадът ни посрещна приветливо, сякаш ни нашепваше :”Добре дошли в Копривщица!”. Бяхме запланували да се срещнем с кмета, то той беше в чужбина, с деца от местното училище музиканти. Заедно с тях, той представяше града и България в чужбина.
А и заместник кмета беше в София. Нашата единствена цел беше да разговаряме за представянето на изложба от националният конкурс за детско- юношеска рисунка “Нашите традиции и обичаИ” на “Съюз Духовно възраждане- България” Един проект- “Деца на бъдещето”".Но, както се казва, не е писано.
И тръгнахме по каменния калдъръм, където някога са отеквали гласовеет и отчаяните викове на копривщенци Пред очите ни се изпречва старото училище.Изкачваме се по стълбите и ни посреща уредничката.Училището беше се превърнало в галерия на спомена на едно минало. Влизаме в първата зала. Дъсчени маси, на които са наредени плочки с пясък.
-Тук са писали някогашните деца. А това са торбичките, които са носели.- започва уредничката.
- А тези табелки- питам аз.
- Това са табелки, които са отразявали поведението на учениците.
- Може ли да ни кажете по- подробно кога е създадено училището и кой е първият учител?- макар че тази подробност я знаех от осторията.
- Училището е създадено през 1837 година. Първият учител е Найден Геров. Той за първи път въвежда класната форма на учене. По- късно Неофит Рилски го нарича класно училище и създава взаимен метод на преподаване- класен. разделя учениците по класове. Въвежда нови науки, езици- руски, френски и немски.
Бащата на Найден Геров, Хаджи Геро Добрович става прототип на “Българи от старо време”- хаджи Генчо на Любен Каравелов.
През 1820 година, училището става обществено училище, а по- късно взаимно учиилище- Дрин, Атина, Цариград..От 1817 до 1889 година,, заместник на Найден Геров става Христо Пулеков.
Това е едно велико начало. Мисля си, а сега, населението на този град се е изселило и наоколо се веждат почти само туристи от България и чужбина. Нямат поминък, няма и работа на останалите жители, които се броят на пръсти. А тогава, тук е врял и кипял такъв живот. Абаджийството било ръководен фактор в изхранване на семействата. Мъжете ходели през лятото в чужбина, за да продават своите абаджийски творения, а през зимата се прибирали. А сега. Този занаят почти е забравен.
В града има само едно училище – иновативно, наречено на името на Любен Каравелов. Пред него се издига мономенталната фигура на Каравелов.
Нашата разходка ще продължи. Надявам се, че този духовен паметен град наново ще привлече своите жители, и градът ще оживее.
Паметника на Любен Каравелов