ЗОВ ЗА ПОМОЩ!

След тежка болест, хората от цял един народ са засегнати.Представете си. Всички са ослепели. Само много малка част са запазили зрението си. Хората вървят без да виждат къде. Спъват се и падат по каменистия път, по който вървят.А пред жилището на някой от тях, бетонова плоча, закрива водната яма. И какво ще направят разбира се? Може би ще паднат и няма да могат да станат. А другите като тях ще отидат при тия, които са останали зрящи и ще ги молят да им помогнат. Но уви. Всичко е по старому. И слепите вървят и падат. Кръв тече от коленете им и все така.
Това е една действителност. Така е със слепите хора от комплекса в квартал „Изгрев“ на улица „Вратцата“ Те живеят тук, в изключително неблагоприятни условия. Болно ми е за тях. Преди време написах статия за тях. Ходих при кмета на квартал Изгрев Търсих истината, за да помогна на тези беззащитни хора. Казват им незрящите. Свили се в своите бърлоги, т. е. малките си жилища в комплекса и едвам кретат. А аз се чудя къде да отида, за да им помогна. Реших да се кача по стълбите, без някакво заграждение да се хванат, за да се предвижат нагоре.Вътре е съвсем окаяно. Стана ми болно и сълзи напираха в очите ми. Болката стягаше гърдите ми. Почуках на първата врата и ми отвори едно незрящо семейство. Не искам да споделям какво видях вътре в жилището им. Бяха започнали със собствени средства да правят ремонт. Те споделиха своята болка от това, че сякаш са изоставени от съдбата и няма кой да им помогне. Почуках на друга врата, но не ме поканиха да вляза. Само видях една невзрачна атмосфера. Очите ми се напълниха наново със сълзи. Тръгнах си с болката и решението някак си да покажа чрез своя материал, животът на тези незрящи хора. Слязох и пред вратата за малко да се спъна. Една голяма плоча покриваше водопроводната яма. Съзрях група незрящи беше се скупчила и разговаряше оживено. Приближих се и се представих. Те споделиха, че утре ще има избори за нов председател на Съюза на слепите. Попитах ги:“Доволни ли сте от стария председател?“ Всички ми отговориха в един глас: „Какво да ви кажем! Вие поне сте зряща и виждате по какъв път вървим. Добре, че е нашата комшийка-зряща от съседния блок, та идва да ни помага.“ Замислих се“Нека да има повече такива хора като тази възрастна жена, която я боли за тези хора.“ Аз също се възхищавам от нейната добра и милостива душа.
Един от мъжете каза в групата:“ Нека средствата, които постъпват в Съюза, да бъдат насочени към нашите минимални пенсии. Кажете ни. Как да живеем с тях?“
Не знаех как да им отговоря, защото виждах, че от първата ми среща с тях и написаната статия от мен, нямаше никаква промяна.
Нека всички да се замислим! Ако бяхме на тяхното положение!!!
Мария Герасова- издател и гл. редактор на вестник „Сияние“ председател на „Съюз Духовно възраждане- България“.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *