След тежка болест, хората от цял един народ са засегнати.Представете си. Всички са ослепели. Само много малка част са запазили зрението си. Хората вървят без да виждат къде. Спъват се и падат по каменистия път, по който вървят.А пред жилището на някой от тях, бетонова плоча, закрива водната яма. И какво ще направят разбира се? Може би ще паднат и няма да могат да станат. А другите като тях ще отидат при тия, които са останали зрящи и ще ги молят да им помогнат. Но уви. Всичко е по старому. И слепите вървят и падат. Кръв тече от коленете им и все така.

Това е една действителност. Така е със слепите хора от комплекса в квартал „Изгрев“ на улица “Вратцата” Те живеят тук, в изключително неблагоприятни условия. Болно ми е за тях. Преди време написах статия за тях. Ходих при кмета на квартал Изгрев Търсих истината, за да помогна на тези беззащитни хора. Казват им незрящите. Свили се в своите бърлоги, т. е. малките си жилища в комплекса и едвам кретат. А аз се чудя къде да отида, за да им помогна. Реших да се кача по стълбите, без някакво заграждение да се хванат, за да се предвижат нагоре.Вътре е съвсем окаяно. Стана ми болно и сълзи напираха в очите ми. Болката стягаше гърдите ми. Почуках на първата врата и ми отвори едно незрящо семейство. Не искам да споделям какво видях вътре в жилището им. Бяха започнали със собствени средства да правят ремонт. Те споделиха своята болка от това, че сякаш са изоставени от съдбата и няма кой да им помогне. Почуках на друга врата, но не ме поканиха да вляза. Само видях една невзрачна атмосфера. Очите ми се напълниха наново със сълзи. Тръгнах си с болката и решението някак си да покажа чрез своя материал, животът на тези незрящи хора. Слязох и пред вратата за малко да се спъна. Една голяма плоча покриваше водопроводната яма. Съзрях група незрящи беше се скупчила и разговаряше оживено. Приближих се и се представих. Те споделиха, че утре ще има избори за нов председател на Съюза на слепите. Попитах ги:“Доволни ли сте от стария председател?“ Всички ми отговориха в един глас: „Какво да ви кажем! Вие поне сте зряща и виждате по какъв път вървим. Добре, че е нашата комшийка-зряща от съседния блок, та идва да ни помага.“ Замислих се“Нека да има повече такива хора като тази възрастна жена, която я боли за тези хора.“ Аз също се възхищавам от нейната добра и милостива душа.
Един от мъжете каза в групата:“ Нека средствата, които постъпват в Съюза, да бъдат насочени към нашите минимални пенсии. Кажете ни. Как да живеем с тях?“
Не знаех как да им отговоря, защото виждах, че от първата ми среща с тях и написаната статия от мен, нямаше никаква промяна.
Нека всички да се замислим! Ако бяхме на тяхното положение!!!
Мария Герасова- издател и гл. редактор на вестник „Сияние“ председател на „Съюз Духовно възраждане- България“.