Ето го и Коко. Ни лук ял, ни лук мирисал. Ходи си той с вирната глава, като че ли целият свят е негов. Тъй както я е вирнал, тъй може да я свали. Като види накъде вървят нещата, ще не ще, ще я свали. Вървя си значи, аз онзи ден и що да видя. На среща ми негово величие. Маха с ръка и нещо си говори сам. Изненада ме, пустият му Коко. Знаеш ли, колко срещам като него. Вървят и си говорят сами. Побърка се народът ни, брей… Та как няма да се побъркат. То време ли е, като време ? Всички викат, кряскат. Правят се на ербапи. А пък като ги гледам, хич ги няма, завалиите. Абе, не всички са като тях. Другите си мълчат и си траят. Не им ли трепка сърцето на тия хора, брей… Пък да си дойдем на думата за Коко. Хич го няма, горкият. Върви, говори си и хвърля по някой друга псувня. Нещо много му е пречирняло на душицата, миличкият. Ей го, на. Пак: „ваща мам….” На кой ли вика така? Няма ли кой да го чуе? Аз поне го чувам и ме напушва на смях. Но защо да му се смея? Ей, невъзпитани шофьори, бре! Карат като бесни. За малко да връхлети, оня с колата връз Коко. Добре, че не успя, щото Коко е голям образ. Нека да има и такива като него. Да има кой да ни кара да се усмихваме. Щото забравихме какво е усмивка. Ходим намръщени, като че ли гимиите ни са потънали. Забравихме, че живеем. Превърнахме се в говеда, за да ни водят другите. Ама май скоро ще разкъсаме хомота и ще побегнем ей там, на върха на планината и ще викнем: „Бягайте от нас, че ако ви хванем, на решето ще ви направим!” Ще правим това, което е най- добре за нас. А ония, дето ни водят, ще вържем в този хомот, та да видят тогава…
ПЪХАШ НЕ ПЪХАШ, ВСЕ ЕДНО
Каквото повикало, такова му отговорило. Не е ли така, бре хора?Скараш се с някой и той те погледне на криво, щото кривото няма право. А бе, недай си Боже да те завърти въртележката , че а насам, а натам, няма спиране , братче. Пък да не говорим за шайбата. И тя те е завъртяла и пак няма спиране . Ей го ,онзи, Мишката. Пъха си главата където не му е мястото. Вчера така я пъхна, че свят ми се зави. Завира се , завалията. Било му много широко, та му се приискало да поживее малко на тясно. На тясно ли? Да, ама, тясното ще му излезе ташкън. И аз пък използвам едни такива думи, чак да ти се завърти главата. Ташкън ли? Ами до гуша. Така му викали навремето. Пък и на мен ми е дошло всичко ташкън. Не мога да се побера на едно място. Всичко ми стана тясно. А тясното, не може да се оправи. Хванаха ме щурите, че ми иде да викна на ония, дето се правят на ербапи. Вземат си паричките, а за хората не им пука. Гладува народът ни, брат. Просяците станаха много и вече няма място за тях и на улицата. Онзи ден го гледам, един рови по казаните. Мисля си: „Този, от някъде го познавам! Брей, та това е Славито, художника, бе! Как така? Та какви картини рисуваше! Казват, че художниците не вземали пенсия. Ето защо, значи, Славито рови по кошовете! Щото няма пенсия, а? Не знам как е, ама… Настръхва ми косата, като си помисля, докъде ни докараха, вече да си говорим сами и да бъркаме по кошовете. Няма ли за тях да им каже някой, да им вземе паричките, пък тогава ела ги виж? Тогава и кошовете ще им са малко…
писателят сатирик Мария Герасова / Весела Будилкова
КАКВО Е ЧУДО СТАНАЛО!