Беше лятото на 1988 година. Пътувах с влака от София за Варна – връщах се от среща с приятели-аскерлии. Направи ми впечатление, че съседните две купета бяха заети от едно многолюдно семейство. Докато моите спътници в купето през цялото време мълчаха като темерути, в коридора и в съседното купе цареше гласовита суматоха. От твърде високата октава на гласовете се разбираше, че голямото семейство е или с чуждестранен произход, или наполовина българско, понеже всички говореха с акцент нашия език. Тъй като денят беше горещ и често излизахме в коридора, да подишаме по свеж въздух, сприятелихме се. Оказа се, че голямото семейство, от румънец и българка, има седем деца: две близначки, двама близнаци и останалите от 6 до 16 години! Такова плодовитост от едни и същи родители не бях виждал, макар, че доста свят съм обходил.
По едно време бащата им изкомандва, полу шеговито, полу сериозно, като строг командир, всички да се строят по височина в една редица в коридора. Дали за да се укротят малко, или да ни се похвали, че децата му са плътно свързани с нашата българска история – не можах да разбера. Разбрахме само, че този баща-чужденец беше строил деца- та си, за да ни изнесе един импровизиран урок по родолюбие, отдавна заучен в семейството. Започна с най-малкия, шестгодишният, който с доста смешен, българо-румънски език, издекламира всички куплети на стихотворението на Иван Вазов „Аз съм българче”. Останалите продължиха, в същия приповдигнат, рецитаторски патос, да говорят за българските царе и ханове, за паметни исторически дати и битки, за географски и туристически забележителности; за световноизвестни български поети и писатели, певци и спортисти… Абе, спирачка нямаха тия деца, напълниха коридора с любопитни слушатели! Докато най-големият син рецитираше доста поносимо „Жив е той, жив е…” на Христо Ботев, аз с интерес разглеждах бащата, застанал в стойка „мирно”, изопнат по войнишки, с черна брада, високо чело и огнен поглед. Удивителна прилика с образа на Войводата.
В непринудения разговор после ми стана известно, че многолюдното семейство живеело в Румъния, че децата от малки били възпитавани в български дух. Дошли в България с единствена це,л да разгледат нашите забележителностите. Сега пътували за Горна Оряховица, от там щели да отидат във Велико Търново. Преди гара Горна Оряховица бащата им казал да се приготвят за слизане. В същия ред – по височина. Когато децата отново застанаха в прав ред, с раничките си на гърба, мъжът с весела усмивка и вдигната високо ръка даде тон и децата изпяха първия куплет на химна на България – за останалите нямаше време, влакът със скърцащи спирачки спираше пред гарата…
Ако не бях видял тази случка с очите си, трудно бих повярвал, че има някъде по родната земя точно такова семейство. Защото наистина, от всеки страничен поглед, тая рецитираща и пееща детска редичка, би изглеждала доста необичайна, дори малко театрална. Но аз и двадесетината случайни пътници я видяхме в един най-обикновен влаков коридор! Не беше улица, естрада или театрална сцена! И ви я предадох, както съм я запомнил, за да ви кажа още веднъж, че за патриотичното възпитание не са нужни само патриотични слова, че родолюбието оформя своите цветчета и бъдещи плодове в първите десетина години в семейството.
ДВЕТЕ ЧЕРНИ МАСЛИНИ…
Преди няколко години, в една късна есен, замръкнах аварийно в подбалканското градче К. Фирменият автобус, с който пътувах за Варна се повреди, и лека-полека на първа скорост пропълзяхме до центъра. Другите пътници останаха по местата си или по столовете на близката механа да чакат нов автобус за продължение на пътуването, пък аз реших да погостувам на Момчил – набор и приятел от казармата, с когото не бях се виждал от десетина години. И не бях го чувал от онова кратко и тъжно обаждане по Джиесема преди четири години, когато от вълнение не можа да довърши съобщението, че спешно се върнал от Гърция, за да погребе жена си Гергана. Доста се двоумих, дали да му отида на гости, има ли смисъл със спомени да възкресявам мъката му, но все пак старото приятелство се оказа по-силно и със свито сърце се запътих към дома му…
ДВЕТЕ ЧЕРНИ МАСЛИНИ…
Изненадата му от неочакваната среща беше голяма, прегръдката ни – бурна и продължителна, радостта му – видима. Само дето очите му не можаха да удържат сълзите, че и моите очи се просълзиха. Може би защото нямаше как да не се разстроим от печалния факт, че двуетажната къща беше някак си далечна и празна без Гергана. Красивата, откритата, чернооката Гергана, която беше духовната връ- зка между нас, по-силна от тригодишното войнишко приятелство…
След обичайната почерпка за „Добре дошъл, наборе!” и разговорката за текущото ни житие-битие, докато в един момент вдигах чашката и погледа си към отсрещната стена, сякаш токов удар ме порази и едва не разлях първака, с който стопанинът ме черпеше. Стъписах се, защото от книжната етажерка, от една сувенирна чаша, ме гледаха в упор светлите, големите черни очи на стопанката и сякаш ми се усмихваха, както е било при всяка наша среща.
- Ти какво така!? – забеляза учудването ми Момчил, после тъжно добави: – Може да е сантиментално и шантаво, но тези две големи черни, гръцки маслини… сложил съм ги в спирт, повдигнати към средата на чашата… те ме гледат с очите на Гергана… тъй като са събрали в себе си последните две години от моето… пусто да опустее гурбетчийство!
Задави се от вълнение, избърса с пръст първата натежала сълза, преглътна втората и започна да разказва кое, как и къде се е случило…Това е всъщност една съкровена, лична, мъжка изповед, която вече се превръща в тъжна легенда за част от принудителното ни гурбетчийство и нашето Ново време…
… Залюбили се Момчил и Гергана, любили се две години, на третата се взели – с вяра, обич и труд свой дом и семе- йство да градят. Още в моминството си Гергана била болнава, но това не попречило на Момчил още повече да я обикне и да се грижи за нея, както майка и баща й не са се грижили. Когато в първите години на Промените половината здрав и читав град хукнал към далечната чужбина, я от любопитство, я от мизерия пари да печели, друг живот да живее, Момчил и Гергана останали в града. Къща на два ката на гол терен да строят, деца да отглеждат, с беднотията и болести да се борят. В първите семейни години, болестта сякаш се изплашила от мъжката сила на бащата, пожалила хубостта на майката и невинността на децата, побягнала от недостроената къща, някъде далече-далече към горите Тилилейски.
Минали няколко години в мир и сговор, в труден, но ща- стлив семеен живот. Нов вятър задухал и в подбалканското градче. За едни носел реституционно бащино имане, къщи, дюкяни и ниви, за други – заповеди за уволнение, безработица, тревоги за насъщния. Този вятър донесъл заповедта за уволнение на Гергана „заради честите отсъствия поради болест и майчинство”. Съкратен бил и Момчил от Пътното строителство, за да стане за цяла година почетен клиент на „Социалните грижи”. С допълнителна работа на частно, тук-там в града и съседните села, Момчил все пак връзвал оскъдния семеен бюджет. Но дошло и още по-лошото: оня вятър откъм голямата равнина върнал и коварната болест на Гергана.
Чудел се и маял Момчил какво да прави, как да спаси от убийствената мизерия децата, как да търси пари за скъпите лекарства, на кой господ да се моли, в кой лъскав офис на новите чорбаджии да си изплаче мъката, макар че бил горд и корав балканджия. Съветвали го някои близки да замине с някоя циганска група към Германия или Испания, но той тревожно мълчал и само на ум си повтарял: „А как да оставя тая болна жена, тези две малки деца…тая недостроена къща?” Жената като че ли чувала тези неизречени мисли и веднъж го изненадала до просълзяване:
- Ами…щом няма друг начин… Не ме мисли, скъпи, виждаш…аз съм вече на доизживяване…От тая болест няма отърване, има само излишни харчове… Иди и ти в Гърция, чувам нова група сбирали за бране на маслини… Не мисли за мене – гледай за децата…
Противил се известно време той, не бил съгласен, но все пак… склонил. Заради децата, заради нея, заради къщата. Работил в Гърция близо две години – бране на маслини. Дълъг и тежък бил работният му ден, с много трудности и лишения, незаписани в договора, но какво да се прави, търпял. А в малкото си свободни часове не бил като другите: отлъчвал се, затварял се в стаята и в себе си. А след всяко обаждане по Джиесема от родния дом – предавал се на гурбетчийската си мъка и отивал да я дави с узо или критско червено вино. В най близката таверна и все на една и съща крайна маса сядал. Винаги с порция маслини и бутилка с един и същ етикет. И винаги само на север гледал! А когато по невнимание разливал чашата си – и узото, и виното все към северна посока потичали… С никого не говорел, гледал замислен големите черни маслини, за да не се отлъчва и в мисълта си от големите черни очи на Гергана. Бил глух за гърмящата музика, сляп бил и за сиртакито, което се вихрело на танцовата площадка.
Всяко следващо посещение се повтаряло едно към едно. До оная вечер, когато македонката, певицата на заведението, която му била хвърлила око отдавна, по своя инициатива обявила, че посвещава следващата си песен „Йовано, Йованке” на „върло харния муж из бугарско, зовещ се Мо-мчил”.
И замлъкнала цялата таверна. Замлъкнали даже среднощните дежурни гларуси на покрива. Събрал Момчил върху себе си всички любопитни и пиянски погледи, смутил се от този неочакван интерес, не знаел накъде да си дене погледа и ръцете… И точно когато, гласът на певицата, подсилен от техниката, достигнал чак до брега, мобилният телефон на Момчил позвънял продължително. Вдигнал го той с тревожно предчувствие към ухото си, за да чуе плачливия, разпокъсан глас на балдъзата си, която му съобщавала, че Гергана е починала…
- Разбираш ли сега, скъпи мой приятелю – каза след дългата финална пауза домакинът, – защо съм спиртосал тия две маслини в чашата?
- Разбирам… – едва-едва промълвих, все още хипнотизиран от разказа му.
– Н не, не само, за да ми напомнят големите, черни очи на Гергана! –допълни оживено домакинът. – За мене те са нещо като черния талисман, като черната мъка на това наше ново гурбетчийство, разбираш ли?
ДВЕТЕ ЧЕРНИ МАСЛИНИ…
Преди няколко години, в една късна есен, замръкнах аварийно в подбалканското градче К. Фирменият автобус, с който пътувах за Варна се повреди, и лека-полека на първа скорост пропълзяхме до центъра. Другите пътници останаха по местата си или по столовете на близката механа да чакат нов автобус за продължение на пътуването, пък аз реших да погостувам на Момчил – набор и приятел от казармата, с когото не бях се виждал от десетина години. И не бях го чувал от онова кратко и тъжно обаждане по Джиесема преди четири години, когато от вълнение не можа да довърши съобщението, че спешно се върнал от Гърция, за да погребе жена си Гергана. Доста се двоумих, дали да му отида на гости, има ли смисъл със спомени да възкресявам мъката му, но все пак старото приятелство се оказа по-силно и със свито сърце се запътих към дома му…
Изненадата му от неочакваната среща беше голяма, прегръдката ни – бурна и продължителна, радостта му – видима. Само дето очите му не можаха да удържат сълзите, че и моите очи се просълзиха. Може би защото нямаше как да не се разстроим от печалния факт, че двуетажната къща беше някак си далечна и празна без Гергана. Красивата, откритата, чернооката Гергана, която беше духовната връ- зка между нас, по-силна от тригодишното войнишко приятелство…
След обичайната почерпка за „Добре дошъл, наборе!” и разговорката за текущото ни житие-битие, докато в един момент вдигах чашката и погледа си към отсрещната стена, сякаш токов удар ме порази и едва не разлях първака, с който стопанинът ме черпеше. Стъписах се, защото от книжната етажерка, от една сувенирна чаша, ме гледаха в упор светлите, големите черни очи на стопанката и сякаш ми се усмихваха, както е било при всяка наша среща.
– Ти какво така!? – забеляза учудването ми Момчил, после тъжно добави: – Може да е сантиментално и шантаво, но тези две големи черни, гръцки маслини… сложил съм ги в спирт, повдигнати към средата на чашата… те ме гледат с очите на Гергана… тъй като са събрали в себе си последните две години от моето… пусто да опустее гурбетчийство!
Задави се от вълнение, избърса с пръст първата натежала сълза, преглътна втората и започна да разказва кое, как и къде се е случило…Това е всъщност една съкровена, лична, мъжка изповед, която вече се превръща в тъжна легенда за част от принудителното ни гурбетчийство и нашето Ново време…
… Залюбили се Момчил и Гергана, любили се две години, на третата се взели – с вяра, обич и труд свой дом и семейство да градят. Още в моминството си Гергана била болнава, но това не попречило на Момчил още повече да я обикне и да се грижи за нея, както майка и баща й не са се грижили. Когато в първите години на Промените половината здрав и читав град хукнал към далечната чужбина, я от любопитство, я от мизерия пари да печели, друг живот да живее, Момчил и Гергана останали в града. Къща на два ката на гол терен да строят, деца да отглеждат, с беднотията и болести да се борят. В първите семейни години, болестта сякаш се изплашила от мъжката сила на бащата, пожалила хубостта на майката и невинността на децата, побягнала от недостроената къща, някъде далече-далече към горите Тилилейски.
Минали няколко години в мир и сговор, в труден, но щастлив семеен живот. Нов вятър задухал и в подбалканското градче. За едни носел реституционно бащино имане, къщи, дюкяни и ниви, за други – заповеди за уволнение, безработица, тревоги за насъщния. Този вятър донесъл заповедта за уволнение на Гергана „заради честите отсъствия поради болест и майчинство”. Съкратен бил и Момчил от Пътното строителство, за да стане за цяла година почетен клиент на „Социалните грижи”. С допълнителна работа на частно, тук-там в града и съседните села, Момчил все пак връзвал оскъдния семеен бюджет. Но дошло и още по-лошото: оня вятър откъм голямата равнина върнал и коварната болест на Гергана.
Чудел се и маял Момчил какво да прави, как да спаси от убийствената мизерия децата, как да търси пари за скъпите лекарства, на кой господ да се моли, в кой лъскав офис на новите чорбаджии да си изплаче мъката, макар че бил горд и корав балканджия. Съветвали го някои близки да замине с някоя циганска група към Германия или Испания, но той тревожно мълчал и само на ум си повтарял: „А как да оставя тая болна жена, тези две малки деца…тая недостроена къща?” Жената като че ли чувала тези неизречени мисли и веднъж го изненадала до просълзяване:
– Ами…щом няма друг начин… Не ме мисли, скъпи, виждаш…аз съм вече на доизживяване…От тая болест няма отърване, има само излишни харчове… Иди и ти в Гърция, чувам нова група сбирали за бране на маслини… Не мисли за мене – гледай за децата…
Противил се известно време той, не бил съгласен, но все пак… склонил. Заради децата, заради нея, заради къщата. Работил в Гърция близо две години – бране на маслини. Дълъг и тежък бил работният му ден, с много трудности и лишения, незаписани в договора, но какво да се прави, търпял. А в малкото си свободни часове не бил като другите: отлъчвал се, затварял се в стаята и в себе си. А след всяко обаждане по Джиесема от родния дом – предавал се на гурбетчийската си мъка и отивал да я дави с узо или критско червено вино. В най близката таверна и все на една и съща крайна маса сядал. Винаги с порция маслини и бутилка с един и същ етикет. И винаги само на север гледал! А когато по невнимание разливал чашата си – и узото, и виното все към северна посока потичали… С никого не говорел, гледал замислен големите черни маслини, за да не се отлъчва и в мисълта си от големите черни очи на Гергана. Бил глух за гърмящата музика, сляп бил и за сиртакито, което се вихрело на танцовата площадка.
Всяко следващо посещение се повтаряло едно към едно. До оная вечер, когато македонката, певицата на заведението, която му била хвърлила око отдавна, по своя инициатива обявила, че посвещава следващата си песен „Йовано, Йованке” на „върло харния муж из бугарско, зовещ се Мо-мчил”.
И замлъкнала цялата таверна. Замлъкнали даже среднощните дежурни гларуси на покрива. Събрал Момчил върху себе си всички любопитни и пиянски погледи, смутил се от този неочакван интерес, не знаел накъде да си дене погледа и ръцете… И точно когато, гласът на певицата, подсилен от техниката, достигнал чак до брега, мобилният телефон на Момчил позвънял продължително. Вдигнал го той с тревожно предчувствие към ухото си, за да чуе плачливия, разпокъсан глас на балдъзата си, която му съобщавала, че Гергана е починала…
– Разбираш ли сега, скъпи мой приятелю – каза след дългата финална пауза домакинът, – защо съм спиртосал тия две маслини в чашата?
- Разбирам… – едва-едва промълвих, все още хипнотизиран от разказа му.
- Но не, не само, за да ми напомнят големите, черни очи на Гергана! –допълни оживено домакинът. – За мене те са нещо като черния талисман, като черната мъка на това наше ново гурбетчийство, разбираш ли?
