- Ей, защо-  си кахърен, мой човек? Гемиите ли ти са потънали?

- Как да не съм кахърен? Булката кривна, па ела да видиш!

- Какво да видя, Димка?

-  Ами, хванах ги дибюдис, голи, на наща спалня.

- Как тъй?

- Ами тъй. Представяш ли си ква  наглотс, пък баш в къщи.

- С кой, бе?

- Ами с Павката. Нали го знаеш? Дето се шляе, като муха без глава по улиците.

- За него къща няма ли  си?

- Май си няма, щом ходи по чуждите.

- Е хей… Да му се наслаждаваш на завалията.

- Ум си няма, горкият! Май умът му паднал в гащите!

- Как в гащите?

- Ами тъй. Все по чуждите булки ходи.

- Нали си има булка?

- Има, няма, той си знае своето. Знаеш, едно магаре свикнало ли е да реве, се си реве.

- Аха… Хем реве, хем бере.

- Какво  бере, бре Димка?

- Бере в чуждото лозе.

- Тъй, тъй, брат ми.

- А ти, не го ли  натупа едно хубаво, та да види къде се е наврял?

- И да го натупам и да не, той си знае своето.

- Значи, тъй ще го оставиш?

- Намислил съм друго. Па нека тогава да се оплаква на арменския поп.

- Казвай, казвай!

- Ще го хвана някой ден без да очаква. Ще го съблека дибюдис гол и ще го разкарвам из мегдана.

- Виж, това ми харесва.

- Чакай, чакай да довърша! Ще взема касетофона и ще му пусна кючеци. Тогава нека се кълчи.

- Страхотна картинка, брат!

- Хем ще се кълчи, хем ще му доведа селското магаре, Марко. Да го подгони из мегдана, па тогава да види как се ходи по чужди булки.

- За смях ще стане пред цялото село, Димка.

- Тъй му се пада! Има си такава засукана булка, а на чуждите налита.

- Какво се чудиш? Такива времена настанаха, та никой не ти мисли за морал. Не се знае, кой при кого ходи. Кое е чуждо, кое е твое.

- Май повече на чуждото налита!

- Нали знаеш? Чуждата кокошка е ярка. Па е по-сладка.

- Хъ. Каква ти ярка? Пак си е кокошка. Да не е по-различна?

- Да. Ама за него е по-различна. Щом като търси другите.

- Ще го пипна, аз! Па нека да види тогаз, на кого ще налита… Не се ли види на кво мяза.

- Направи го, брат, направи го! На таквиз като него, така им се пада! Дето развалят чуждите семейства. Семейството е голяма работа. То трябва  да се тачи. Мъжът трябва  да е за пример на децата.

- Тъй, тъй, на какво е заприличало? Любов, хм. Любовта трябва да е в семейството. Другото какво е? Не е ли проституция? Все едно, даваш тялото си под наем.

- Ей, ей, по-тихо, че ако те чуят другите!

- Какво като ме чуят? Не е ли вярно? На всяка крачка, ги засичам. Като Павката.

- До къде стигнахме! Затова са разводите.

- Тъй е, я… Хората се женят вече по сметка, а любовта хич я няма. И да я търсят, няма да я намерят. Да са мислили на времето, като са се женили!

- Затова и децата тръгнаха по улиците. Защото я няма любовта. И я търсят там, сред дим от цигари и наркотици. Сред безразборен секс.

- Да, да. Тъй е. И абортите станаха толкова много, че  не могат да се преброят. А после…

- И после, не можели да имат деца.

- Ох, стана ми тъжно на душата, като си помисля.

- Тъй е, брат. Ако не си вземат от поука, се ще е така. Пък, животът им бил виновен…

- Хайде сега.  Остани си със здраве! Пък да му мислят!

Дай, Боже 

- Е хей! Къде така бе, мой човек? Май забравяш, че стъпваш на земята, а? Тази земя е твоя, в нея си се родил.
- Кой си ти да ме съдиш? Забрави ли откъде си дошъл?
- Да бе, да бе. Знам откъде съм дошъл, ама ти май не знаеш кой съм аз?
- Аз ли да не знам? Ти  си  оня, дето не  почита нит майка, нит баща. А да не говорим за другите.
- Кой бе, а ти знаеш ли? Аз поне съм човек, ама ти забрави какво е да бъдеш човек.
- Я стига, де! Че като те подхвана, на решето ще те направя! Е, хей… Пък и се заканваш, тъй ли?
- Кой се заканва? Аз ли? Та ти не знаеш кой съм аз!
- Тъй ли! Че ти си от ония, дето много говорят, а всъщност са едно нищо.
- Ти пък да не ме познаваш? Аз кат те гледам тъй… Май  и ти си едно нищо.
- Да бе. Аз съм едно нищо, а ти си нещо без съдържание.
Мислиш се, че като си сложил тия черни очила, никой не може да те познае?
- Аз ли?
- Ти, ами.
- Ей, внимавай какво говориш, че…
- Аз внимавам, ама ти не се пиши на толкова голям…
- Разбира се, че съм голям. Я виж!
- Аха.
- Ах, твойта… Благодари, че са предните ми зъби!
- Айде, разкарай се от тук, че ми писна от теб!
- Айде, чао, и дай, Боже, да не те срещна пак!
- Ти да не ме заплашваш? Хич не ми пука! Знаеш ли колко съм срещал като теб?
- Срещал си, не срещал си, айде, чупката!
- Явно няма да се разберем, ама си тръгвам, щото да не стане по- лошо. Виждам, че си от улицата и на улицата ще си останеш. Затуй си тръгвам. А ти си чукай главата! Къвто си бил, такъв ще си останеш. Нямаш желание да се промениш, а?…
Те се срещнаха на улицата съвсем случайно и си размениха такива думи, че на човек му става жал за тия двамата. Какво да мислим ние? Такъв е животът. Не искам да бъде такъв, бе!  Не искам да мисля, щото главата ме боли от много мислене. Ох, боли ме, бе, боли ме, като гледам какво е наоколо. Хората са станали  толкова апатични, безчувствени и вулгарни. Само грубиянщина и побоища.
Такова е времето, а животът е красив, но няма кой да го оцени. И ние сме в крак с времето. А бе, може да дойдат по-хубави времена. Дай, Боже!…

писателят сатирик  Весела Будилкова