Морал и етика

 Морала поражда и регулира човешките взаимоотношения в определена общност. Изразява обичайното и традиционното поведение в една култура, историческа, географска среда. Моралът се проявява под формата на заповеди и има предписващ характер. Свързва се с устойчивото, традиционното, повтарящото се и е най-близко до понятието „нрави”. Говорейки за нравите на един народ, общност и тн. се има предвид спецификата им. Първоначално понятието „етика” възниква от старогръцкото “Ethos”, означаващо място за пребиваване на хора, животни и роби. По-късно това се превръща в повтарящо се ритуално поведение, а с течение на времето придобива две значения. Нрави за общото и колективното и характер за индивидуалното. Моралът представлява нерефлектиралото, неотделено съзнание на индивида, което единствено възпроизвежда морални образци. Например ако индивидът единствено следва примера на рдоителите си, това не означва че действа морално, а само че възпроизвежда поведението им.
По-нататък “Ethos” се превръща в латинското “Mos Mores Morales”. Последният термин е използван за пръв път от Цицерон и се свързва с характера. Етиката възниква като самостоятелна научна дисциплина при Аристотел – 384-322 пр.н.е. Той посочва, че съществуват два вида добродетели – етически и дианоетически. Етическите се придобиват и утвърждават посредством навика, научават се. Тоест човек може да се научи да стане добродетелен. Дианоетическите са добродетели на разума и не са присъщи на всички хора. Те са вродени. Човек или ги има или ги няма. По-късно в етиката се развива школата на стоиците, където индивидуалното поведение започва да отразява общия космически закон.
Етиката може да се сведе до два основни типа теории:
  1. Евдемонистична, чието има произлиза от старогръцкото „евдемония” означаващо щастие. Тези теории постулират, че щастието е цел и смисъл на човешкия живот и това за пръв път е казано от Аристотел. Щастието винаги е крайна цел, но крайната цел може да е различна. Например при хедонистите тя е удоволствие, при рационалистите е разум, мислене, при утилитаристите е ползата от нещата. Така става ясно, че щастието може да се проявява в различни неща и затова тези теории и затова тези теории са телелогични – те не желаят постигането на различни цели с различни средства.
  2. Деонтологични теории – свързани са с дълга, дължимото. Според тях не е важно какво човек желае и към какво се стреми, важно е да следва нормите. Тоест етиката е преди всичко деонтологична. Най-типичен представител е Кант с неговия категоричен императив. Деонтолозите смятат, че има висши морални ценности, които човек трябва да следва не по принуда, а от свобода. Според Кант важно е отношението между „трябва” и „искам”.  Всяка постъпка има значение само тогава, когато е изпълнена от дълг.
Етиката се заражда именно в отношението между съществуващото и дължимото. Когато човек действа, следвайки дълг и норми осъзнато, тогава е налице морална постъпка.
Форми на моралната и етическата аргументация:
Моралната аргументация се основава на теорията за добрите основания, според която винаги в моралното обосноваване се посочва легитимността на поведението от гледна точка ан добрите основания, които биват:
  • Във връзка с факт. „Той е мои приятел и затова се държа добре с него”.
  • Във връзка с чувства. „Обичам/мразя и затова”.
  • Във връзка с възможни последствия, защото иначе някой би страдал.
  • Във връзка с морален авторитет – когато определена институция изземва функциите на морален регулатор. Например религия, идеология и др.
Етическата аргументация се основава на философските методи и е теоретично познание. Може да се каже, че етиката като наука задава теоретичните форми на мисленето.
Предмет и характер на етиката
Съществуват различни определения за етиката.
Етиката е рефлексия върху морала, тоест тя е наука за морала, която отразява всекиденвното понятие за морал, но се опитва да го променя.
Етиката е нормативна наука, защото представя нормативната човешка същност, тоест образеца или начина, по който да бъде постигната.
Етиката е ценностно-норамтивно усвояване на света от човека, изразяващо се в рамките на дихотомията добро-зло. Според Хегел етиката има историчен характер и винаги е свързана с конкретни идейно-исторически явления. Кант казва, че етиката е идеален модел, който трябва да бъде валиден за всички времена и всички хора. Мета-етическото определение гласи, че няма обективна представа за доброто, затова и етиката не може да бъде наука. Философското обосноваване е че етиката отразява начина на организация на човешкия живот и разкрива човешкото битие като висша ценност.
В етиката се отразяват три типа отношения:
–         Към себе си.
–         Към света
–         Към другите
Началото на етиката е в самопознанието, което отвежда към самосъздаване, избор на същност. „човек е осъден да бъде свободен” казва Сартр. Всъщност свободата като екзистенциална даденост на личност задължава човек да избере себе си, тоест да създаде същност. Това е първото ниво, върху което се гради всичко останало. То е градивна предпоставка. Според Сюрен Киркегор „Ако човек не избере, някой друг избира вместо него” и това също е избор. Тоест отказът от избор също е избор, но е огромно предателство спрямо себе си, тъй като човек съзнателно се отказва да гради съдбата си. Етиката се отразява и като отношение към света като цяло, като висша ценност, абсолют или Бог. Наличието на един абсолютен идеал за човека му дава възможността да се самотрансцедентира, да преодолее себе си да стане по-съвършен. Според Ясперс всеки един човек в определен период от живота си попада в така наречените „гранични ситуации”, които са тогава, когато човек се срещне с болката, страха, ужаса, смъртта. Тогава човек се изправя непосредствено пред съзнанието за собствената крайност и е принуден да отговори на въпросите, които Бог или битието му задават. Обикновено тогава човек започва да философства. При крайната необходимост да намери собствения си смисъл при отношението на етиката към другите, ръководният принцип е че човек е преди всичко социално същество. „Когато човек избира, избира не само за себе си, но и за другите” казва Сартр. „В екзистенциализма е хуманизма”. Тук се има предвид, че човек избира свят с хора, ценности и тн. Тоест с избора си той моделира свят, битие без значение кой друг учавства в него тъй като избиращият помества всичко в избрания свят. Като индивид човекът е подчинен на казуалните те. причинно-следствените закони в природата, но като духовно същество, като разумна същност той е способен да се самотрансцедентира, да създаде себе си и да стане по-съвършен.
Сократ и Сократически школи
Сократ е събирателен образ на мъдреца в античността. Той не само учи останалите, но и сам следва нормите в живота. Той е пример за вярност към принципите. Сократ няма оставени писмени съчинения, а идеите му познаваме от ранните Платонови диалози и от Ксенофант. Той има огромно значение за етиката и е основоположник на рационалистическата етическа парадигма , изразяваща се с убеждението, че добродетелта е знание. Това означава, че колкото по-знаещ е човек, толкова е по-добродетелен. Знанието усъвършенства душата. Човек се научава да бъде добър. Всъщност това е и класическата европейска парадигма или нагласа, издигната по-късно от Франсис Бейкън през Средновековието. И обратно – порокът, злото са незнание, а липсата на знание води до лоша оценка на ситуацията. Всичко това предпоставя оптимизма, че светът става все по-съвършен, а човек все по-добър.
В противовес на тази идея според Ницше, Сократ е нанесъл най-голямата беда на човечеството с тази теория. Самопознанието или “Познай себе си” е максимата на делфийския оракул, според която началото на етическото е винаги в самоотнасянето, в самопознанието, в самия човек. Тук е началото на етиката като рефлексия. “Аз знам, че нищо не знам” – тази мисъл изразява ограничеността на човешкото познание, при което човек си създава критическо отношение към света. Сократовият метод се нарича “майевтика” от старогръцки – акуширане, тъй като майката на Сократ е била акушерка. Във философски аспект майевтиката е раждане на истината с помощта на диалога. Истината е винаги диалогична и никога монологична. Връзката според Сократ е, че така както на детето трябва да му се помогне да се роди, така и на истината и трябва акуширане.
Съвестта според Сократ е един особен даемон, който е вътрешен глас, казващ на човека какво не трябва да прави. Следователно съвестта има възпираща функция и след това излиза според Сократ, че съвестта има божествен произход. Това е още едно потвърждение, че вътре човек няма съвест, а тя му идва отвън. Справедливостта според Сократ се определя от следната максима: „По-добре да претърпиш несправедливост, отколкото сам да извършиш такава” тъй като една несправедливост поражда друга при противопоставяне. Сократ олицетворява античното учение за “Калокагатията” от калос – красив и агатос – добър. Тоест доброто е непременно красиво и красивото е непременно добро. Сократ има много ученици и всички те вземат по някаква част от неговото учение.
Киническа школа – от “киникос” – куче. Тази школа проповядва аскетичен, кучешки начин на живот. Най-известен неин представител е Диоген от Синона. Той води скандален начин на живот и върши всичко на публични места. Живее в бъчва и ходи със запален фенер през деня, за да “търси човека”. Притежава само един черен плащ, но когато впечатлен от мълвата за неговата мъдрост, Александър Македонски го пита какво иска и обещава да изпълни всяко негово желание, Диоген му отговаря “Отмести се, пречиш ми на слънцето”. Самите киници нямат писмени съчинения, а проповядват философията си чрез живота си като утвърждават аскетично, телесно и духовно битие. Те смятат, че човек не се нуждае от никакво притежание за да е щастлив, защото богатството привързва човека към себе си и го прави зависим. Държат на човешката свобода, защото смятат, че всички закони и морални предписания са човешко дело, а не божествено. Най-голямата награда за човешкия живот е добродетелта. Оставят на света понятието “Симпозиум” от “сим-пир”. Това е събрание, на което мъжете се събират да говорят, разбира се без жени.
Киренайската школа е създадена от Аристин от Кирена и последователите и проповядват, че единствената цел и смисъл на живота е наслаждението и удоволствието. Тоест те са хедонисти от “хедоне – удоволствие”. Човекът е съвкупност от усещания и изпитва или удоволствие или обратното, защото е сетивно същество. Всеки се стреми само към удоволствие и избягване на страданието още от най-ранно детство. За тях основното е животът в настоящето, в мига, защото непосредственото усещане е по-ценно от очакването му или от спомена за него. Затова тяхната максима е колкото се може по-големи и повече удоволствия за колкото се може повече време. Най-важното за тях е, че  те признават и държат единствено на телесните наслаждения. От там и наказанията трябва да са телесни, защото се усещат по-добре от духовните. Нетипична за античността е представата им, че дори удоволствие, причинено от недостойни неща си остава удоволствие.
Третото направление последователи на Сократ вече обосновава своя собствена философска школа, създадена и ръководена от най-бележития сократов ученик Платон.
Етиката на Платон
Платон за пръв път обосновава етиката метафизически, тоест създава ясна граница между свят на идеи и свят на вещи. Идеите представят универсални вечносъщности, които пораждат видимия свят. Всичко материално съществува чрез своето участие в идеите. Диалогът на Платон “държавата” включва  мита за пещерата, където хора, оковани във вериги в тъмнината виждат само сенките на преминаващите отвън. А дали не е така с всички хора. Дали те не виждат само отраженията. Тук слънцето е представено като вечно съществуващо не-бог, а всеобщо благо. Всичко съществува благодарение на идеите. Всъщност Платон не създава отделно обосновано етическо учение. То се съдържа в цялата му метафизика. Централно понятие тук е “арете – добродетел”, най-добро състояние.
Според Платон на всяко нещо му е присъщо някакво най-добро състояние. Най-доброто състояние на ножа е да реже, а за човека да бъде добродетелен е най-естественото му предназначение. Своето арете всяко нещо реализира чрез вродените си предпоставки. За човека най-висшата предпоставка е неговата разумна душа. Платон определя човешката душа като колесница, теглена от крилат впряг. Душата има три части – разумна, която притежават философите. Те управляват, винаги съзерцават идеите и никога не грешат. Това е благоразумие. Втората е волева – която притежават воините. Те охраняват държавата. Това е храбростта. И третата е желаеща или афективна. Притежават я занаятчиите, производителите. Това е умереността. Така Платон описва структурата на идеалната държава. По природа водеща, доминантна е една от трите части на душата и точно нея човек трябва да актуализира, за да постигне арете. Но какво са добродетелите ако всичко е вродено? Нямаме възможност за усъвършенстване. Според Платон познанието е път на духовно и нравствено развитие, а не само натрупване на знание. Това е духовно израстване на личността и знанието се постига чрез нравствено обръщане на душата. Необходимо е хората да видят, да прозрат, за да актуализират себе си. Познанието е едно еротично възхождане на душата към красивото, истинното, доброто. Това са думи на Димона от диалога “пир”. Пак тя казва, че човек в своето израстване се нуждае от водач. Причината за красотата, според Платон е красивото само по себе си като идея, започвайки от любовта към красивите тела,чрез духовно израстване като процес се достига до идеята за красивото.
Телеологическият евдемонизъм на Аристотел
Основните произведения на Аристотел, отнасящи се към  етиката са Никомахова етика, Голяма етика, Политика, За душата. Аристотел създава своя собствена философска школа, наречена Ликсион, а учениците му в тази школа са популярни като перипапетици (разхождащи се), движещи се хора, тъй като разсъждавали и говорели, вървейки по алеите в градината на Ликсион. Аристотел притежава огромна библиотека, колекционира книги и освен това сам пише произведенията си, с което предизвиква присмеха на съвременниците си. В един момент Аристотел сам напуска Атина, за да предпази атиняните от “втора грешка”. Първата е осъждането на Сократ.
Философски предпоставки – той приема, че съществуващото не се нуждае от метафизическо, идеалистично обосноваване. Всяка вещ съдържа принципа на своето съществуване в самата себе си. Жизненият принцип на вещта е нейната форма. Хилеморфизъм – аристотеловото учение, според което възможността на една вещ да съществува е нейната форма. Тя е материализиращия принцип. Така тялото е тази материя, а душата е формата при човека. Следователно човек съществува благодарение на това, че има душа и не е нужно да има Бог, за да я създаде. Условията за живот са:
1. Движението – но за да има движение е нужно да има причина.
2. Неподвижният първодвигател – причината за всяко движение. По-късно някои го наричат Бог, а според някои това е логически принцип.
3. Цел (THELOS) – това е отъждествяване на нещата в метафизически план – тоест щастие в етически план.
Етически категории: Аристотел разделя философията на теоретична и практическа. Теоретичната се занимава с първичните причини и основания на съществуващото като съществуващо. Практическата философия се състои от политика, етика и ойкономия – наука за правилното управление на дома и ойкология.
Аристотел обосновава етиката като самостоятелна философска научна дисциплина. Преди него няма отделно учение. Той казва, че етиката е евдемонистична, защото щастието е това, което всички желаят не заради нещо друго, а заради него самото. Въпросът е как човек да бъде щастлив. Етиката на Аристотел отговаря по следния начин – “Човекът е социално същество zophon politikon и поради това той се осъществява в полиса, в социума.” Докато при Платон е извънсоциален, идеален, извънверемви.
На човека са нужни определени качества, добродетели, за да живее добре в полиса и само чрез тях може да постигне щастието. Добродетелта е средина между два лоши начина за постъпване – единият от прекомерност, а другият от недостиг. Следователно за всяка ситуация има само един правилен начин на постъпване. От там по един единствен начин човек може да е добродетелен и по много начини порочен. Добродетелните са скучни, добродетелта се научава от грешките и повторенията. Добродетелта е еднотипно постъпване в еднотипни ситуации. Това определение за добродетел, обаче важи за т.нар. етически добродетели, необходими за социалната адаптивност на индивида, за щастливия живот в полиса. Другият тип са дианоетически добродетели, олицетворяващи разумното съзерцание, разумното познание, на което човек е способен. Според Аристотел теоретичното познание е най-висшето щастие, но не всеки е способен и надарен да го постигне. Човешкото щастие в един житейски свят е съвкупност от три вида блага – душевни (на разума и добродетелта), телесни (здраве, красота, богатство) и външни (почести и знатност).
Когато щастието е споделено с приятели това е абсолютното щастие. Така Аристотел създава един модел на живот в социалния свят, където всичко се съдържа в него без идеални предпоставки. Почестите и славата не са цел, а съответствие на мъдреците.
Стоическият деонтологизъм
Стоическата школа просъществува от III век от новата ера до 520-та година, когато император Юстиниян затваря всички езически школи. Има ранна, средна и късна Стоа, което предполага многообразие от идеи. Ранната Стоа е създадена от Зенон от Китион и носи името си от Стоа Коикиле. Почти всички представители на този период имат съчинение с името “За природата”. Средната Стоа няма изявени представители и идеи. Късната Стоа е наречена още римски стоицизъм, чиито видни представлители са Сенека, Цицерон, Ениктет и император Марк Аврелий. Основното при стоичексите идеи е, че има един основен космичекси закон, наречен “логос”, който движи всичко, олицетворява природната необходимост на него се подчиняват дори боговете. Стоиците възраждат митологичното разбиране за съдбата. Тя е представена от трите морили – едната създава нишката на съдбата, другата я преде, а третата я къса. Според тази представа боговете също са подчинени на съдбата. Нищо не може да избяга от нея. Тази природна необходимост в човешкия живот се нарича “съдба”. Тя е от женски род, капризна и непостоянна, може всичко да даде и внезапно всичко да си вземе. Затова човек е длъжен единствено да следва съдбата си и да приема със стоическо достойнство ударите и. Наградата за един живот, изпълнен с примирение пред съдбата е добродетелния живот, защото космическият логос е представен в човека, в неговия разум и именно чрез разума, индивидът е в състояние да схване космическата закономерност и доброволно да и се подчини. Следователно най-важното в човешкия живот е следването на дълга, на дължимото, на съдбата. Именно така се създава първата деонтологична философия. Според Цицерон човешкият живот прилича на куче, теглено от каруца. Колкото повече се противопоставя на тази сила, толкова е по-болезнено.
Стоиците смятат, че има област на безразличните неща и на истински достойните. Трябва с безразличие да се отнасят към желания, любов, богатство, слава и тн. и да оценяват достойните неща, които са мъжеството и храбростта. Затова според Стоиците, човек никога не трябва да се страхува и да съжалява за загубата на живота си, защото така, както връщаме без съжаление взетите назаем неща, така трябва да гледаме и на живота си. Всичко това отвежда до идеята на Стоиците за постигане на състоянието на апатия или безстрастие. Тоест отказ от всяка привързаност, от всякакви желания, безразличие и повече от безразличие. Способен на това е стоическият мъдрец, който в апатия нито страда, нито се радва, но не е безчувствен, а е премислил всичко и е достигнал до космическия логос и апатията. Така в това си състояние стоическият мъдрец е истински свободен. Той е отвъд всяка привързаност и е самодостатъчен. Стоиците наричат себе си космополити, граждани на света и са първите философи, използвали този термин. Те живеят в затворени общества и смятат, че всички жени са общи. Следователно и децата са общи, което е условие за лесно и правилно възпитание. Особен представител на римския стоицизъм е Епиктет, който е бил роб, но се е самообразовал и стига до там в своята начетеност, че господарят му го освобождава. Негова е сентенцията: “Робът не мечтае да е свободен, а да има свои роб.” Интересен е и император Марк Аврелий, който въпреки титлата си, живее стоически и по време на военните походи пише дневник за себе си, в който започва темата за вътрешния човек, за космическия закон логос, на който е подчинено всичко. Стоиците първи разделят философията на физика, етика и логика и въвеждат системата на кардиналните добродетели, които са благоразумие, справедливост, умереност и храброст.
Епикуресйки евдемонизъм
Епикурейската философска същност проповядва радостта от живота, но през Средновековието, когато църквата проповядва смирение, се насажда негативно отношение към тяхното учение, останало и до днес в представите ни. Създател на тази школа е Епикур през III век пр.н.е, чието основна произведение е “Писмо до Менойкей”. Особен представител е и Тит Лукреций. Епикурейците са атомисти, тоест материалисти, последователи на Демокрит, които вярват единствено в материята. Човекът е надарен със способността за усещане и с опита си опознава света. Те смятат, че целта на човешкия живот е постигане на щастието което се състои в изпитване на различни удоволствия. Човек е способен да бъде щастлив, но човешките страхове от смъртта, от съдбата, от боговете му пречат. Епикур развенчава тези страхове по следния начин – страхът от смъртта е първото оправдание, но след като човек е съвкупност от усещания, а смъртта е лишение от усещания, то тя не е страшна. Когато ние сме тук смъртта я няма, а когато смъртта присъства, нас вече ни няма. Следователно среща, между смъртта и човека няма. За човека смъртта не съществува и тя не трябва да ни плаши. По повод страха от съдбата епикурейците казват, че миналото вече не съществува, а бъдещето не ни принадлежи, то още не съществува. Следователно човек разполага единствено със своето настояще – и затова няма смисъл да се страхува от нещо, което не съществува.
За страха от боговете те казват, че човек е твърде нищожен, за да си мисли, че с постъпките си може да промени нещо. Затова няма смисъл да се страхува от боговете. Така според Епикур могат да се премахнат всички страхове. Той казва, че човек се ръководи само от своите желания, които са два вида – естествени, които са свързани с всичко, което носи удоволствие и необходими, които са важни за живота те. здраво тяло и спокойствие на душата. Другият вид са безсмислени – те. всички, свързани с прекомерността, например твърде приятно е да се наслаждаваш на виното, но прекаляването с него води до лоши последици.
Следването на необходимите желания прави човека щастлив, дава му здраво тяло и спокойствие на душата. Критерий за нравствеността е удоволствието, но не всяко удоволствие, а само това, което води до умерено ползване на благата на живота. Затова умереността е висше благо, висша способност, която се постига чрез благоразумието. Разумът остъжда правилното ползване на благата. Когато човек живее благоразумно и с удоволствие, тогава постига състоянието Атараксия – безметежно спокойствие на духа. Пълното щастие. Това е усещането за радост от живота, но на него е способен само мъдрецът. Епикур е еталон за това и създава градината на удоволствията, където се създават много блага. Тя толкова се харесала на боговете, че когато станал на 70 години с чаша вино в ръка и във вана с благовонни масла, Епикур е изпратен там, където му е мястото, разделяйки се с живота в състояние на атараксия. Мъдрецът избягва много удоволстия, ако след тях следва нещо неприятно и обратното, готов е да претърпи лишения, за да се радва на едно удоволствие. Тук е разликата с хедонизма, където удоволствието е само сетивно и на всяка цена и дори недостойните неща могат да носят удоволствие.
Християнка етика
Тя се развива основно през периода на Средновековието от I – II век пр.н.е до XIII – XIV век. Достигнатите предпоставки на Християнството са няколко. Идеята, че съществува Бог, който е творец, вечен, благ, вседържател. Бог твори един свят. Божието творение е същото като своя създател – благо, добро, но творението не е идентично с твореца. Тоест Бог и светът не са едно и също нещо.
Бог твори света от нищото ex nihilo. Творението на света от нищото в Християнството се нарича креационизъм или creation ex nihilo. Творението е създадено от нищото, следователно съдържа елемент на непълнота, на несъвършенство, на потенциалност.
Бог е вечен, а творението е крайно, времево. Човекът е разположен именно в областта на крайното. Бог е винаги трансцедентален, спрямо творението. Той е отвъд същността е и непостижим. Не може крайното да обхване вечното. Бог е непознаваем за човека. Целта на човешката същност е съзерцанието, единението с Бог, участие в божествения свят, само така човек може да постигне блаженство. Неслучайно посланието на апостол Павел гласи: „Сега гледате като през огледало, а после лице в лице”. Тази цел – блаженството е непостижима в настоящия живот на човека. Възможна е само след смъртта. Така човекът не може да бъде щастлив. Той е изоставен в своя свят. Възможността човек да се приобщи към Бог е вярата, религията re-ligare (свързан отново). Има за цел да възвърне човека там, където е неговото естествено предназначение. Това е невинността. По своята естествена природа, човекът е съвършено същество, но той съгрешава и, за да се върне към Бога трябва смирено да следва божията воля. Човекът е образ на Бога, но чрез неправилен избор отпада и цял живот в труд и мъки. Човекът е времево, гранично същество, затова си задава въпроса „Откъде идва Бог?” А той е вечен. Той винаги е. И този въпрос, както и въпросът какво е правил Бог преди да сътвори света е безмислен.
Въпросът за вярата – човекът е преди всичко грешен, несъвършен. Но като образ на Бога е способен да възстанови подобието си с него. Как? Преди всичко и най-вече с вяра, която е достатъчно основание за спасение чрез следване на Декаловър и чрез благодат. Именно чрез благодатта се определя разликата между протестантството, католицизма и православието. За протестантите човешкият труд, усилие и смирение са най-важни в човешкия живот, тоест акцентира се върху човека. При католиците особено важни са човешките дела и добродетели, тоест отчасти човекът е център на вниманието. Докато при православието нищо не зависи от човека, а само от божията благодат. Така както човек се отнася към Бог и се издига към него, така и Бог му дава благодат. Човек има едно висше благо – свободната човешка воля. Именно чрез нея той може Да избере дали да следва своята божествена природа или да се отклони. Човек по природа и сътвореност, субстанция е добър и колкото и да греши не може да отпадне като божие творение, защото Бог е и вседържател – държи го да не се разпадне. Човекът е предопределен да се спаси. Дори тялото е някакъв вид благо за човека. За това говори Августин Блажени. Човекът възкръсва в своята цялостност и по душа и по плът.
Проблемът за злото според Християнската етика – то не е съществуващо, не е субстанциално. Ако допуснем, че то съществува, това означава наличие на конкурент на Бог – двубожие, което е абсурдно. Само Бог е съществуващият. Двуначалието тръгва от Зорастризма, от там се пренася в Манихейството и Богомилството. Но злото се проявява така, както тъмнината е отсъствие на светлина. „Злото е отсъствие на добро” – казва Августин Блажени. Тогава злото е недостиг на добро. Злото се проявява чрез отклонение от доброто, чрез неправилен избор. Виновникът за това е свободната човешка воля, която причинява злото в света. Неправилният избор, при който човек избира времевите и тленни блага вместо вечните, божествените, поражда неправилна посока на развитие и така човек греши.
Друго обяснение за злото – Средновековната представа за света е йерархична. На чело на йерархията е Бог, защото той е творец, но той е отвъд йерархията. Тя представлява различни степени на съществуване на творението. Бог е чисто битие, актуалност, вечност. Другата степен под Бог са интелигенциите, които имат чисто битие, чиста форма но се отличават от Бог по това, че са сътворени. След това идва степента човек, като форма и материя, следователно човекът е съставно същество. Формите над човекът не могат да грешат, защото са чисти, но човекът е съставен, материален и затова може да греши. Така на човека е дадено по природа максимално да се изяви и осъществи, но материята поражда слабост, недостиг, отклонение и затова злото се явява като недостиг на дължимото. Според Тома Аквински злото не съществува, но се проявява в човешките действия. Свети Атанасий през V век казва: „Както Бог става човек, така и човек може да стане Бог. Приема се, че философската основа на християнството е поставена от Тома Аквински.
https://psychoplex.wordpress.com/lectures/%D0%B5%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0/

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>