СМЕХЪТ НА ВРЕМЕТО

 

Весела Будилкова

 

 

 

 

(Мария Герасова)

 

 

 

 

 

 

 

ПАК ЩЕ СЕ ВИДИМ

Ами, сега, накъде? Така се питаше  Магито от магазина за обувки.  Уволниха я, пък не знаеше защо? На нейното  място сложиха едно младо маце.                                                                                                 – Вижте , бе, хора? Не  се ли срамува горкичката?        С какво ме превъзхожда? Големите и цици ли, или тлъстото  задниче? Но на шефа такива му харесват. А аз. Все пак си падам,още  съм запазеничка. Наистина, самичка съм и няма кой да ме защити. Мъжът ми си отиде на оня свят и няма да се върне вече. Затова си мисли моят шеф, че може всичко да си позволява като съм сама. Но ще види той!…

И докато си    мислеше горката Маги, шефът и Плаченков беше се  разположил удобно  в огромното кресло и погледът му витаеше някъде в пространството. Мислеше си, как ще дойде новото  маце. Пък е толкова апетитно. Ще я свали набързо. Нали ги знаеше младите!?Дай и малко дю шеш и са готови да легнат в  леглото ти. Ще я заведе сред природата. Ще си направят малък  пикник и готово. А после ще я има когато  си поиска. Така се беше задълбочил да витае в пространството, когато нечий глас го стресна.                                                                            -А, бе ти на кво се мислиш?  Да не си паднал от Марс? Не видиш ли, че всичко тук е станало анархия!? Никой не знае кой какво прави. А ти ни най – малко.

-А,  а… Излезе от сънното си състояние  Плаченков.  Ти за кой се мислиш , байовия?

- Аз ли, аз ли? Един от вашите. Но вече всичко ми е дошло до гуша. Пък ти, я се виж, на какво си  замязал!

- Как на какво? Тук, аз съм шефът.

- Така значи? Шефът. На  него всичко му е позволено. Да  гони хората , които му пречат.  Иска млади мацета, така ли?

- Ей, ей. Не ме обиждай, че ако те хвана,  не знам на какво ще ми заприличаш!

- Тъй ли! Виж го ти, нашият шеф! На бабаитин се пише. Но аз като кажа на жена ти, тогаз всичко ще ти стане тясно.

- Ей,  байовия! Недей така! Нека да не се караме  Готов съм на всичко за теб.

-А, сега си съгласен на всичко. А когато те молих да ми помогнеш с малко пари, за  да купя лекарство на жената, ти ме изгони и ме заплаши, че  ще ме изхвърлиш.

- Сгрешил съм. Прости ми  байовия! Повече няма…

- Сега тръгвам, пак ще се видим !

27.12.3013г 21 ч- петък

 

 

ФРЪЦЛАТА

 

Златната тя. Стои си милата в автобуса и все едно  не е тя.

Изведнъж, като че ли нещо и прещракна и тя поде с   пискливия си глас глас:

-Не  тъ ли е срам, ма! Тук си седнала да ядеш. Засрами са? Сички пътници та гледаш. А ти си ядеш  тъй сладко.

Така озвучаваше с приятния си тембър,  в обратния смисъл на думата фръцлата.

Кондукторката в автобуса я гледаше с искрящ поглед, но без да повиши тон  се обърна към  нея:

-Госпожо. Аз съм тук от дванайсет часа на крак, а  ти ми правиш забележка. Нямам ли право а се нахраня?

- Виж са, ма!- продължи фръцлата.

-Какво да се видя? Аз съм на работното си място и не съм мръднала от тук. Всичко ми присяда.

- Тъй значи? Май нарушаваш работната дисциплина?

- Така ли? Аз мисля, че не . Виждаш, че моята столова е в автобуса. Ти може би се храниш в уютния си апартамент, а аз тук, на бързо.

- Тъй значи. Пък ма обиждаш?

- Кой те обижда мила? Това е така. Както те гледам, май цял живот не си хващала работа.

- Тук май си права. Имам  добър и богат мъж.

- Ето, виждаш ли? Ако си изкарваш парите като мен и работиш   по 12 часа без прекъсване, тогава няма да говориш така.

- Сега разбирам.  Хайде да слизам, че в къщи ма чакат. А аз не съм са прибирала целият ден.

- Милата ,едни бачкат целият ден, а други си гледат кефа!

- И ти май са раздрънка?  Говореше  интелегентно, а сега…

-С такива като теб, така трябва да се говори. По друг начин няма да те разберат.  Хайде слизай, че озвучи целият автобус! Какво ще кажат пътниците?

- Каквото и да кажат, не ми пука. Никой не ма познава.

-Не  те познава, но ще те запомнят. Такива като теб се помнят дълго.  Не знаеш какви ги срещам тук?

- Хайде чао. – и фръцката забърза към вратата на автобуса.

-Ако още една  като нея дойде тук, вече няма да издържа- гласно изрече кондукторката.

31.01.2014 20,17ч. петък

 

НАЛИ ТАКА?

-Петре, Петре бре. Не  ти ли е  срам, бре човек?. Виж са на  какво  мязаш? По цел ден скиташ, работа не  хващаш. Чуждите люде одумваш и себе си не  видиш. Гледам те, аз издалеко и ти се наслаждавам на гламавата  глава. Дигнал си я значи, като  че всичко ти е наред. А не се  видиш колко си  затънал до гуша ,брат. Превърнал си се в парцаливко. Гол, бос, мръзнеш от студ, но  хич не ти пука. Думаш, че господарите ти  са виновни. Трупали си паричките, а за людете не  се сещали.

И аз мисля тъй, Петре. Щото  народа гладува, а те  нали си имат парички , коли , пък и грамадни къщи. Цели палати.  Цял симфоничен оркестър да се побере  в тях.  Мислят се за царе, значи. Другите да работят за тях, а те да живеят с многото пари.  Онзи ден видях на земята паднала  старица. Цялата трепери от студ,  Познах я.   Баба Ванчи. Живееше доскоро  на третия етаж, до нас. Но остана сам самичка горката.  С пенсия от 115 лева. Не можеше да си плаща задълженията за месеца, а да  не говорим за  храната  Гледам я, горката , кожа и кости  е станала.  Изритаха я на улицата. Взеха и всичко.

Имаме трима милионери в блока, но никой не се сеща да и помогне.  Така ще си умре по улиците, горката. Отгоре на всичко , гледам онзи. Васко, дебелото шкембе, така му викат. Минава си значи покрай нея и тропа с крак.

-Ставай  ма, дърто! Кво си са проснала тук!

А тя, горката го поглежда  със сълзи в очите и нещо фъфли със беззъбата си уста. Той я рита грубо с крака и тръгва.

Да, ама времето си тече. Нали го знаете, Пепито? За голям ербап се пишеше, завалията. И какво стана! Крал, крал, ама накрая краденото излезе на бял свят. Взеха му всичко. Легна болен на легло. Заохка, запъшка. Хвана го ракът и си отиде. Отиде си, както  майка го беше родила.  Гол, голеничък. Да не стане  това  и с Васко… Като е милионер, дали е човек, с главно Ч? Щото природата не търпи малките човеци с многото пари.

А нашият Петър ще си остане такъв, докато не разбере, че трябва да работи. А когато работи, човек, ще има парички за всичко. Само господарите трябва да разберат, че   вече е време да   се грижат за  хората си. Нали така?

12-02.2014г. сряда 12,35 ч.

 

ДАНО КАЗВАШ ИСТИНАТА

-Кой, аз ли? Май грешиш.  Ей, къде тъй?- чу се дрезгавият глас на Пецата.

- Кой с ти,бе? Че тъй …

- Какво тъй?

- Как какво тъй?

- Ами онакъй. Ти от кой  отбор си?

- Ами от нащи. Ония специалните.

- Кои сте ви бе? И специални се пишете.

- Ние сме от специалните части.

- Има и такива значи, специални части,а ?

- А бе ти за какъв се пишеш? Не разбираш ли, какво е специални части?

- Да бе. Като те гледам не ми приличаш от тях.

-  Не съм от полицията. А аз съм специален.

- Аха, сега разбирам. Ти си от ония, дето ги пазят, щото  крадат и мамят  слабите и беззащитните.

- Пък и имате охрана. Все яки. Май екип от вашите специални?

- Ей, не  ме обиждай!

- Кой те обижда. Май от истината  те боли? Нима не ги познавам такива като теб?

- Айде  тръгвай, щото не  ме познаваш!

- Нали те виждам. Не приличаш на нищо, а се жребчиш.

- Айде бе. Тръгвай, че ако те запухам няма да остане нищо от теб.

- Знам, знам. Такива като вас само плашат. Забравили сте човека в себе си. Озверели сте се. Мислите само за пари и да грабите.

-  Май си прав. И ние сме хора.

- Ха,ще дойдеш на мойта.? Я виж колко гладни и жадни хора има. Вървят по улицата и сами си говорят. Ама как да не си говорят. Никой не мисли за тях.

-Ахаааа.Ти май ме накара да се замисля. И аз имам сърце и душа. Да да .. .

-Ето, тъй ми харесваш. Май и вие ще си седнете на задните части.

- Да, брат. Мисля си, че и на мен може да ми се случи.

-Браво.Иди кажи на ващи, ония специалните, къде  са тръгнали.  Да  не бързат за оня свят. Защото там няма пари, коли и жени. А само души, които  се обичат.

-Да да. Тръгвам и ще им кажа. Айде чаоооо.

- Чао брат. Дано казваш истината.

2.03.2014г. 22,26ч. неделя.

 

НЯМА НО!

 

-Златен си мой човек. Къде беше толкова време? Изчезна май от хоризонта?- чу се гласа  на Стефката.

- Как да ме няма, бе Стефка. Тук съм. Къде да ходя. Стоя си и тъпча на едно място.

- Тъй ли? Пък аз си мислих…

- Той си мислил, а?

- Аз пък  тръгвам, ти  стой тук!

- Хайде, хайде, ти ли ще ми казваш?

- Извинявай Златен.

-  А, ха… Най- после се сети, а?

- Как да не се сещам. Нали си ми приятел. Да  не те познавах,  такъв буен. Се на бой налиташ.

-Аз ли, бе? Налитам там, дето трябва. Виждаш ли ги , ония! Бият, грабят и се  едно не са те. Мирен ли да стоя? Те да ме грабят, а аз да мълча. Така ли?

- Прав си, Стефка. И аз ги виждам, но не мога  да илеза на глава с тях.

- Да, бе. Ако стоим така и мълчим, те ще бият и ще грабят.

- Така… Започвам и аз да се замислям.

- Не се замисляй , а действай!

- Малко  ме е страх, защото са все дебели вратове.

- Ако ни е страх и от тях, тогава ще е все така.

- Да. Но…

- Няма но! Ами действай! Хайде до нови срещи.

17.03.2014                   57ч. понеделник

 

ТИ СИ ДОБРО МОМЧЕ

-Такава ли била работата, готин?- чу се гласа  на Павката..

- Хей, кой си ти, че така ми викаш? Аз си имам име.

- Тъй ли миличък?

- Виж  го ти, нашия. Изненадваш ме. Навсякъде чуваш ругатни и грубости, а ти си май човек от бъдещето?

- Какво бъдеще те гони? Как се казваш, мой човек?

- Сега пък мой човек. Да  не съм ти рода?

- Брей, виж го нашият? Пецито бе, Пецито съм. Тъй ми викат. Вече  си забравих майката и бащата.

- Браво. Така ми харесваш.

- Е, и… Значи така ти харесвам. Аз пък си мислих, че ме бъзгаш.

- Как да те бъзгам? Какво е това?

- Бъзгам, значи подигравам.

- А ха… Вече ми стана ясно. Това май е   улична дума. Чувам го от онези, нали ги знаеш?

- Кои бе?

- Ами ония, от улицата.

- Вече ми става ясно. На мен не ми харесват тия. Баща ми и майка ми не са ме учили на това.

- Виж го , нашият синковец! Слуша майка си и баща си.

- Кой слуша майка си и баща си?

- Ами ти.

- Сега разбирам. Моите родители са изключително възпитани.

- Ха, ха, ха. Останали ли са още такива?

- Да, приятел.

- Какъв приятел съм ти аз? Моите хич ги няма. Изоставиха ме и раста по улиците.

- Как хич да ги няма?

- Щото баща ми е пиеница, майка ми не  се прибира в къщи.  Сега разбра ли?

- Съжалявам. Ами на теб харесва ли ти да си такъв?

- Как не. Мога ли да бъда друг?

- Може разбира се. Желанието е наше.  Ако послушаш разума си, можеш да станеш най- готиният човек.

- Тъй ли? Моите приятели се растат на улицата. Цяла тайфа сме. Все отбор момчета.

- И те ако са като теб.

- Как така като мен? Да не би да съм лош?

- Не си лош, но насила се правиш на такъв.

- И  на мен ми омръзна да съм такъв.

- Тогава се прибери и си намери работа,  и добри приятели. Не гледай родителите си! И те могат да се променят, но май нямат желание.

- Май си прав? Това е добра идея. Ще е добре пак да се срещнем. Ти  си добро момче.

26.03.2014 19ч сряда

 

ХАЙДЕ, ДИМ ДА ТЕ НЯМА!

Симеон  Безимеников    беше се разположил върху фотьойла в кабинета   и леко похъркваше. Изведнъж,отвори уплашено очи. В  тях  засветкаха искри и той   подскочи ,  сякаш някой го подгони.    „Какво, какво? Твойта  кожица…Ей ти, малката.. Ела ми по наблизо, пък тогаз да му мислиш!-  наруши тишината дрезгавият му глас.  Една муха отнякъде  беше се вмъкнала и кръжеше  из стаята. Безимеников свали едната си обувка и я запрати към мухата. А тя продължаваше своето нахално кръжене и все, че нищо не  се случва.

– Такива сте вие, малките животинки. Нахални и невъзпитани. Знаете само своето летене и изхвърляне на  мръсните си  цвъцки. Цък, цък и готово. Кацате от място на място, а не мислите  дали ви искат. Вие сте като оня,  от  магазина. Сложил си  нашия на витрината трепкащи светлини и една въртяща се кукла. Отгоре на всичко я облякъл в лъскави парцалки. Мисли си, че светлинките и лъскавите парцалки ще привлекат клиентите му.    Май е забравил, че вече на никой не му трябва лъскаво. Виж ги ония, големите значи. Надуват се като пуяци и са все в лъскаво. А като са в лъскава, къде е умът им  а, миличка? Пари жени, коли и пак пари,  жени и коли. И ето , изведнъж се сриват, катастрофират и се  превръщат  в пръст. Покриват ги набързо и какво остана от  тях?. Къде са парите, жените и колите? Колите  са в моргата, жените бягат при другите като тях, а парите за кво им са? Казват, такъв е живота. Но май трябва да го живеем  така, че да  ни  помнят за дълго. Ще кажеш и лошото и доброто се помни. Да ама, лошото бързо се забравя. Тъй, че май трябва да се замислим, щото лошите са много. Добрите се топят сред тях.   Гладът, гладът  накара хората да се променят. Тъй, че лошите станаха повече.Ох, мила моя… Нямам думи, като си помисля. Аз горе- долу се  запазих, но ми е жал за другите. Забравиха Бога а отидоха при мамона.  Май в това е причината. Ако имаха вяра,  щяха да  са по- добри.

Какво ли съм забъбрил с теб. Без друго  няма да ме разбереш. И ти  си като тях. Не  спираш да кръжиш.  Се да ухапеш и да   причиниш болка.  Ако имаше душа и да знаеш какво е болка, никога няма да я причиняваш на другите. Разбра ли сега   Хайде, дим да те няма! Щото ми омръзна от всички  като теб. И захвърли другата си обувка.

29.03.2014 19,17ч събота

 

И  СИ ПОМИСЛИ, БАЙОВИЯ!

- Бабаитен се пишеш ,а? Не та лий срам от ората, бре? Рекъл и изрекъл. А не са видиш на кво плашило си.

- Аз ли?- закани се Прашката с пръст. Ти  за кой ма смяташ бре? Туй да не тий  Семката. Иди и думай на него.   Баш  сте си лика и прилика. Се удумвате другите, а не видите  вази си.

- Как тъй бе, Прашка?

Не напразно тий прякора.  Топчето.  Топчето, значи, черешовото, дето гръмна и дигна людете  на   въстание.

- Внимавай Прашка, та да не  гръмне по теб  и тогаз не знам какво ше остане от теб.

- Ей, ей, по- полечка, Топче! Не се перчи толкоз! Да не изкарам кирливите ти ризи?

- Кои ризи, бре?

- Мойта булка постоянно ги пере .

- Пере, не пере, ама пак са кирливи.

- Тъй значи! Решил си да ма ядеш. Яж ма,  де, яж ма!  Ама ,аз като почна, местенце няма да ти оставя.

- Ами, аз имам голям челяк, ей там- горе. Кат му река…

- Какво кат му речеш. Та и  той е челяк, ама  май малко се е забравил, че е такъв. Нъл ги знам, аз онези, кат него.

-  Ей, ей, май и от тях не  тъй страх.

- Как да мъй   е страх? Ако мъй страх, по- добре да са удавя в реката, та  да  ма изядат рибите.

- Ей, на голям челяк са пишеш. Такива им думат, принципни.

- Тъй ли, не принципни, а човечни и  то истински.

- Браво, браво , на истинския челяк, кат теб!

- Ти кво са подигравиш бе,Прашка? Кат не можеш да бъдеш челяк, хващай гората, па живей с животните. Поне  ше  са научиш да бъдеш челяк.  Видиш ли ги тях? Нямат ум и разум, но  са задружни. И в  трудните моменти поне си помагат .

- Такваз ли  била работата?

- Такваз, я…

-  Е, аз не мога да бъда такъв.

- Можеш, как да не можеш? Само да искаш. И теб тъй майка родила. С любов  тъй кърмила и на любов тъй  научила.

- Значи, искаш да стана кат теб.  Във ващо семейство   сички са едно. А мойто, от коле и въже. Баща пиендел, майка мързелана. Кой да ма научи   на добро.

- Може  да   са  таквиз,  но челяк са променя. И ти можеш да са промениш, без да ги гледаш кви са.

- Май ми раздвижи мозъка? Може и да помисла. Айде, че приятелите ма чакат в кръчмата.

- И си помисли байовия…

30.03.2014 13,10 ч. неделя!

 

ИНЦИДЕНТ ВЪВ ФИРМАТА”ПЕЕЩИТЕ ПЕТЛИ”

 

- Боят ти е малък – изсъска нечий глас край ухото на Патламаков. – беше гласът на Разбойников.

Патламаков се озърна, но освен котаракът Чичо, който беше се излегнал върху дивана  и сладко, сладко похъркваше, не се виждаше никой друг.

Чу се “мяу, мяу” и той отвори очи. Направи два акробатични скока във въздуха и тупна върху краката на Патламаков. Той го хвана за опашката, завъртя го няколко пъти и го върна на предишното му място. ” Аха! – сети се той. Значи, ти си било, мое вътрешно гласче! Не ме оставяш на мира. Да, да…”

Преди два дни духовете във фирма “Пеещите петли” бяха възбудени. Някой беше пуснал слух, че той, Патламаков, бил от ония.

- Браво, колега. Пък, аз си мислех, че не си от тях! – беше Разбойников.

В този момент,  Патламаков притвори очи и замахна във въздуха. Ръката му се стовари върху чистачката, Пепито. Тя също замахна с метлата, която беше в ръката ù. Той залитна и тупна на земята. Когато отвори очи, над главата му Пепито обтриваше лицето му с мокра кърпа.

- Какво стана, бе колега?- кресна в ушите му Разбойников. – Май са ти много слаби, ангелите, а?

Патламаков го изгледа с такъв поглед, че косата ти да настръхне. Разбойников отскочи настрани и обърна гръб.

От този ден, мълвата се разнесе из цялата фирма. Хората шушукаха, че той, Патламаков, наистина бил от ония. И всички питаха, кои ония,  пък и кой беше оня, който го обвиняваше?

Един ден, директорът Кантарев излезе пред вратата на стаята си и заяви:

- Моля. Дочух някой неща, които не отговарят на истината. Господин Патламаков е един изключително честен и работлив човек. Не искам да хвалебствам за него. Но кажете, има ли някой, който да се оплаче от него? Да е говорил зад гърба на някого, да се е присмял? А вие като сте го подбрали, направихте го на пух и прах. Ще припадне. Как няма да припадне. Нека при мен да дойде Разбойников! Чакам го в кабинета си! – и той затвори вратата.

Не мина много време и Разбойников почука на вратата на директора.

- Викали сте ме, шефе?

- Как можеш да се обръщаш така към мен? Нямам ли си име?

Разбойников наведе глава и се извини.

- Сега да си дойдем на думата! – продължи Кантарев. Искам да знам, кой ти позволи да говориш така, за колегата си? Човек, който говори нещо, трябва да е сигурен в това. Какви са тия, ония?

- Ами, дочух го от Пепито.

- Аха, така звачи? Чул недочул и хайде, клюката се разнесе. Ами, ако за теб се разнесе тая клюка, а?

- Лоша работа. Дано не се разнесе!

- Е, тогава. Обясни ми, какво значи ония!

- Не знам, господин Кантарев.

- Ето и в това те хванах. Не знаеш, а говориш.

- Виновен съм. Моля, да ме извините, господин директор!

- Че няма да те извиня, няма! Прави благодарение, че съм добър човек и няма да те уволня! Но ще ти отрежа една трета от заплатата за три месеца, да знаеш! Друг път като говориш, да е на място и с доказателство! А сега ми извикай, Пепито!

- Добре, господин директор. Благодаря, че все пак ме оставяте на работа!

- Нали и ти си човек. Имаш жена и деца. Виж го времето!? Просяците са много.  А, ти си квалифициран инженер, пък и съм доволен от работата ти, затова те оставям. А сега бягай да я извикаш!

Разбойников излезе с вдигната глава. Олекна му на сърцето. И той забърза да потърси Пепито. Намери я в деловодството. Тъкмо бършеше праха по рафтовете на секцията с документите.

- Пепи, тичай при директора, че те вика!

-  Не знаеш ли за какво?

- Хайде, отивай, че те чака!

Пепито изми ръце и излезе навън.

- Вика ли сте ме, господин директор?

- Ела тук, Пепи!  И на теб да ти се накарам!

- Защо да ми се карате?

- Какви са тия клюки, дето ги пускаш за Патламаков?

- Това ли било? Кой Ви каза?

- Има ли значение, кой ми каза?

- Тогава ще Ви кажа. Чух я от Борито, който го видял с някакъв як бабаитин да се разправя. И реших, че той е от ония, бабаитите.

- Значи такава е била работата? Видяла си го и веднага, че той е такъв. Кой ти  даде право да съдиш другите? Кой с кого ще излиза и ще се среща? Може да го е питал за нещо.

- Прав сте, господин директор. Наистина сте прав. А аз си помислих…

- Помислила си и право пусна клюката. В такъв случай, ще получиш наказание. Освобождавам те от работа, но по взаимно съгласие.

- Ама, аз. Моля ви, господин директор!

- Освобождавам те, защото ти непрекъснато всяваш интриги  и клюки във фирмата. Това не ти е за първи път. Отдавна, те наблюдавам. И си вземи поука!  Този път връщане назад няма! Хайде, подай си молбата!

- Ама, аз, аз, аз…

- Това е. Хайде!

 

ТАКСИТО

 

- А, ето го и него.

- Шефе. Ще ни закараш ли на “Освобождение”?

- А, бе, ние все още сме свободни, но карай да върви. На кой номер?

- Номерът е ясен, но портфейлът ми остана в приятелката – пошегува се Ася.

- Аз пък забравих кафето си в моята – продължи шегата младият човек.

- Теб, май съм те виждала някъде?

- Да, бе. Как не? Аз живея в Столипиново.

- Не ми приличаш да си от там.

- Шегичка, госпожо. Видях, че вие се шегувате, пък реших и аз. – Хайде! Качвайте се!  Тръгваме. Варда!

- Тъй, както сме подхванали тоя лаф, май ще обършем гумите в асфалта!

- Ей, вие, бягайте от тук! Не виждате ли, че идва кола? – Ех, тия хора, бреййй. Ослепяха. И кола да мине през тях, пак няма да им пукне.

- Какво да им пукне, момче?

- Май, не им се живее!

- Ами, да не е лъжа?

- Да, да. Няма работа, Парите не стигат. Сега, освен да крадеш и лъжеш, не виждам нищо друго.

- Разбира се, че е така. Ще си вървиш и пееш.

- Сега са на мода богатите. Изкарват си паричките наготово. Без да работят. А бедните да се ровят по кофите… Парченцето хляб ще ги нахрани.

- Май много се увеличиха клошарите, а? Пък и някой казват, че имали и деца.

- Да са живи крадците, че ги ограбиха.

- Май много ви дотегнах? Спирам вече.  Поне си казах това, което мисля.

- Казвай, момче! Пък дано ти мине болката! Сега тя е болка на повечето хора, освен крадците.

- Да, бе. Монополите ни одраха кожицата. Я виж – тока, водата, парното и кво ли не, още.

- Одраха ни я и още как?

- Госпожо, госпожо. Радвам се, че и вие имате чувство за хумор. А пък аз, както ви гледах, мислех си, че сте от ония. Дори си виках наум: “Ако ме захвани тая, няма да си намеря място.”

- Спокойно, момче! Всички се печем на един огън.

- Благодаря ви, че поне ме изслушахте! Защото май вече никой не слуша! Че ако слушаха, нямаше да бъдем на това дередже.

- Разбира се. Сега никой за никого не мисли.

- Карай да върви! Шапка на тояга!

- А, ето, че пристигнахме! Колко струва?

- На вас 3 лева, за хубавия разговор.

- Пък си бил много честен! Като теб са много малко.

- Поне не съм алчен. И да нямам, съм си такъв.

- Ето, вземи ! Па се почерпи за наше здраве! Пък се радвам, че те срещнах.

 

 

А ТИ СИ ПОМИСЛИ!

- Златен си, миличък. Много си готин. Така завъртя главата  на  шефа,   че нямам думи.

- За кого говориш Перчемлиев. Май това си ти, а?

- Аз ли? Аз съм вълк единак. Виждаш, все   съм сам.

- Да. Ти си все сам, но мисълта ти ,като че ли кръжи наоколо?

- Как да кръжи?

- Кръжи ами . Не виждам ли как играят очите ти. Май нещо ти липсва?

- Знаеш, че светът е такъв и май много неща ни липсват.

- А сега де. На теб поне нещо липсва ли ти? Имаш си всичко.

- Да, имам си всичко, но много бачкам. Освен туй ходя и другаде. Дори пренасям багаж по чуждите къщи. Знаеш, на тез хора им викат хамали. Гордея се с това. А ти?

-Аз ли? Бачкам си само тук.Ама, май скоро няма да издържа. Работя по девет часа , а  ме водят на четири Шефовете по този начин плащат малки осигуровки и не се виждам, кога ще се пенсионирам.

- Да  Владка. Тук си прав. Вместо цял ден, ни се води половин. Така както я караме, не знам наистина кога ще се пенсионираме.

- Ей, не разбра ли?

-Нали  затова бачкам другаде. Изкарвам си паричките, ама и там пък хич не ми плащат осигуровките. Дават ми пари на ръка.

- Няма оправия в таз държава, брей!

- Няма  да има като ги търпим, шефовете де. Управниците ни били криви, а ние какви сме? Май гледаме от тях. Говоря за шефовете, де.

- И те си вземат паричките, а не мислят за нас. Май всички се научиха на готово. Да печелят бързи пари.

-Така е. Ама на всички им дойде до гуша. Няма да ги търпим. Май вече им дойде времето. Да се махат от там, шефовете де. Фирми а ?

-Не е ли време президентите на фирмите предварително да бъдат проучени за морал  и интелект. Виж ги на, навъдили са се все такива неуки. Пък и командват.

- Тормозят ни, брат. Тормозят. Като, че ли светът е техен.

- И на мен ми дойде до гуша от тях.   Хайде  да спираме. Аз отивам да бачкам, че хамалите  ме чакат , а ти са  помисли!

5.04.2014                        3ч. събота

 

ЗАТОВА ПИЯ, ЗЪНКА

-Кой , аз ли?- чу се приглушения гласът на Тачката. Явно не беше си доспал след снощната запивка, та все още не можеше  да проумее кой е този, дето го безпокои.

-Аз съм, бе, Тачка. Не  ми ли позна, Зънката съм.

- Ей, кажи тъй, Зънка. Пък аз си мислих, че някой иска да ме претрепе.

- Защо да те претрепе? Каква магария си направил?

- Остави си , брат! Снощи така се натрясках, чак до козирката. Не помня как съм се прибрал.

- Тъй ли? А аз от снощи ти звъня. Никакъв те няма.

- Прав си Зънка. Напоследък никак ме няма. Скитам се като гламав и аз не знам защо.

- За теб работа няма ли, та си тръгнал по кръчмите?

-И туй е работа.  Храня с енергия   тялото си.

- Аха. Тъй значи. Енергия  за тялото! А само каква е?

-Как каква е? Много си е хубава, тя.

- Браво на теб. Значи алкохола бил енергия, а?

-За мен е такава. Кара ме да не мисля за проблемите.

- Та ти имаш ли проблеми?

- И още как? Булката ме  напуска, Зънка?

- Тъй ли? Ами защо така?

- Казва,че съм пиандела и  се по късните часови съм се прибирал.

- Ех, брат. Пък моята не може да ме понася в къщи. Вика ми, Зънка- Не ти  ли омръзна, та все в къщи седиш и работа не похващаш.

- А ти?

- Ами, аз нали бачкам. От сутрин до вечер и като се прибера сядам на дивана и вече съм заспал.

- Браво на теб. Затова  и твойта може да те изпъди някой ден. Като не и обръщаш внимание и не и помагаш.

- Прав си , Тачка. Съжалявам я, но не мога  да направя нищо. И тя  бачка в една шивашка фирма. По цял ден се трепи, пък като се върне в къщи, започва наново.

- Е, виждаш ли? Май и двамата се печем на един огън. И накрая жените  ни виновни.

- Ох… Мойта поне си кротува и нищо не дума. Ама виждам, тежко и е.

- Какво  да се прави, че  времената станаха  тежки. Парите не стигат, а ония горе…

- Какво ония горе.

- Оляха се, брат. Забравиха, че и тях майка е родила. А, че тази майка гладува. Че много майки гладуват.

- Тъй е Тачка. Жал ми е за тях. Пенсиите им не стигат за хляба, щото са колкото да си платят месечните задължения за ток, вода и прочие. И накрая,  глад ги чака.

-Прав си Зънка. Я виж чужденците. Щом се пенсионират, обикалят света. Държавата  се грижи за тях.  Работили са цял живот, но сега пък  са доволни.

- Ех, живот, живот. Красив си живот, но няма кой да те оцени.  Едни грабят и живеят охолно, а други си броят стотинките.

-  Затова пия, Зънка. Пия, да се напия, та да ми   олекне  на душата.

-И внимавай, че  да не останеш сам, пък тогаз ще видиш…

- Е хайде, брат. Да си тръгвам, че  не  знам как ще се прибера.

19.05.2014г. 18,52ч- понеделник

 

НАЛИ Е НАДЕЖДАТА

Ох,   миличкият, той  ! Не знае какво ще стане. Ами и аз не знам какво ще е след време и какво ще стане Но знам едно. Каквото и да стане, пак ще сме ние, но променени, а може би с нова фасада.Ще се присадим в новото време, а какви ще сме, това само Бог знае.

-Ей,ти ,  какво думаш?- чу се дрезгавият глас на Фъшката.

- Аз ли? Ами, то времето си показва. Станахме едни, такива…

- Какви едни такива. Нали сме човеци?

- Да, ама хич не ни бива. Вървим, крачим и бягаме и не знаем къде.

- О, хоооо, виж го ти, нашия! Дори не може  да се спре.

- Абе спирам се, ама не знам защо. Щото като се спра, отвява ме вятъра и гледам на далеч.

- Къде на далеч, бе, човек?

- Ами, ей там, горе…

- Аха, виждам, че те вее вятъра на бял кон.

- Какъв бял кон те гони? Аз съм си нормален.

-Както виждам, май си се доближил до ония, нали ги знаеш?

- Не разбирам какво искаш да кажеш?

- Как да не разбираш? Много ясно ти го казвам. Май   си луднал.

- Аз ли?

- Ами  ти  я.

- Ей, ей,  не думай тъй, че като те фрасна, ще станеш на пита. Та ще те омеся и право във фурната.

- Недей така, мой човек. Не видиш ли, че времето стана  такова. Та  и  ние, като времето. Обърнахме се наопаки и свикнахме  да вървим  тъй.

- Браво на теб. Да не мислиш, че и аз съм като теб. Вървя си и си свиркам. Правя се, че  не виждам никой и нищо.

- Ох, Фъшка  Браво на теб. И аз искам така, ама не мога.

- Защо да не можеш.? Можеш, стига да искаш.

- Ами, кажи как?

- Как ли? Запушваш си ушите, затапваш си устата и шапка  на тояга.

- Ами, кой ще говори вместо мен по митингите?

- Стига с тия митинги! Друга работа нямаш ли си?

- Да, ама аз съм пръв там. Викам, крякам и пак си е тая.

- Видя ли сега? Май разбираш, че от тях няма файда, щото няма кой да те чуе.

- Абе,  тъй си е, ами  нали е надеждата. Добре, че тя ме крепи. Тя е като онова, на небето, което ме грее. Голяма красавица е.

- Прав си Фъшка. Без надеждата сме за никъде.

- Нали ти казах, че е така? Така е и още как.

- Нали сме още живи, пък животът ни все нявга ще се оправи. Добре, че е надеждата…

11.06.2014г 22,17ч сряда

 

ХАЙДЕ, БРАТ!

-Брей,  брей, как  я виждаш тая работа?  Не ги ли е срам, нашите, та са тръгнали през просото?

- Кво просо думаш, бе  Сламка?  Кви пет лева?

- Май се за пари мислиш, Янка?

-Как да не мисля? Не видиш ли, децата са гладни, няма хляб да  нахраня гладните им стомаси?

- Такваз ли била работата?

- Такваз ами, как инак?

- Инак ли? За инака има цяр. Видиш ли онзи, Дечко? Кръстосва улиците като гламав и обира парчетата хляб по контейнерите. На какво замязахме,   Сламка? Да ходим по контейнерите и да обираме хляба от тях.

- Тъй е Янка. Обедняхме, брат, обедняхме. Няма работа, няма пари.

- Тъй, тъй. Не видиш ли и банките започнаха да фалират, фирмите и тях хич ги няма. И те замират,а за наща родна култура тури и пепел.  Като, че ли някаква огромна машина иска да унищожи културата ни.

- А да не говорим за децата ни. Скитат по улиците немили, недраги. Ей на, какво остана от семейството.

- Да, съгласен съм с теб. То едвам крети. Няма никаква ценностна система у младите. Тук таме се намират някой  млади  хора., дето се радват на красивите  неща. Но  те  се броят на пръсти.

- Не знам кой е виновен за това, но ми иде да ида там, горе и да викна с пълен глас: „И вас майка не ви ли е родила, та се  забравяте?Не е ли вече време да слезете долу, при  хората и да им подадете ръце! Тогава няма да има гладни и жадни. Да помислите и за младите! Дайте им работя, та тогава няма да се шляят по улиците.

- Съгласен съм с теб. Младите вече няман ценностна система. Животът за тях няма смисъл. Всичко им е безразлично. А любовта, онази велика сила изчезна от тях. Тук- таме някой се сеща за нея.

- Ей и на мен ми е дошло до гуша. Толкова сме много, но  не можем да се справим с малкото. Не виждат ли, че станахме на просешка тояга? Май на ония, горе, сърцата им слязоха в гащите. Там стоят на топло и не мислят за другите, че им е студено?

- Хайде да се хванем за ръце и  да идем там- горе, па да ги попитаме: „Докога ще е така?”

- Хайде, брат!

29.06.2014г- 20,15ч неделя

 

ЩЕ ДОЙДЕ ТОВА ВРЕМЕ

 

-Тъй ли? Пък аз си мисля, че е готин човек- изрече Богито.

- Ей, ей, защо си против него? Нали бяхте приятели?

- Бяхме, ама сега не сме.Какъв приятел ми е той?

-  Не говори тъй за приятел!

- Ти май не впасваш какво ти казвам, Арти?

- Защо да не впасвам? За мен приятелите са нещо  много.

- Аха, защото не си срещал такъв, като моя.

- Е, тук си прав. Моите приятели са все отбор юнаци. Нямам думи за тях.

-Ето, дойдохме си на думата. Отбор юнаци, значи много.

- Тъй ли? Моят приятел е май от тези, дето много се слагат.

- Казвай, казвай,   къде  се слягат?

- Ами слага  се на мойта, Ари. Как ти се струва, а?

- Не мога да те разбера. Мойта, твойта, нащта, ваща и  тъй нататък…

- Абе, мойта, жена.

- Разбрах де, разбрах. Значи верен човек се пише? Иска да стане част от  вашия дом.

- Ей, най- после разбра!

- Как да не разбера? Нали съм умник. Ама  малко не ме бива в  сметките.

- Туй не е кусур. Видиш ли ги ония- големците? Не могат да смятат, ама си кротуват. Дърпат конците към тях и ги е страх да не си загубят мястото.

- Кое място, бе Боги?

- Кое място ли? Ами , онова, дето  командват, а не могат да смятат.Някой дори не са учили много, ама пак са там- горе.

- Аха, сега те разбирам. Се някога това място ще им изстине. Пък тогава да ги видим…

-Не знам дали ще дойде туй време!

- Ще дойде, ще дойде. Видиш ли, тълпите  се надигат, щото ги разбраха.

- Тъй е. Вече не могат да мълчат. Но дано се осъзнаят,  щото още го няма онова съзнание при тях.

- За кое съзнание говориш?

- Ами, за  новото. Дето ще говорят само истината, а лъжите ще останат в миналото. Ще ги заключат със сто катинара, та да не излизат наново на бял свят.

- Ей, ей, това ми харесва. Дано дойде това време, щото тогава няма да ги има ония отгоре…

30.07.2014г 20,53 ч. сряда

БЛАЖЕНИ СА ВЕРОЮЩИТЕ

пародия

Говори, ако си нямаш друга работа. В говорилнята имат нужда от много говорене. Слушателите, все парчета, тъй де, все психопати. Ще те слушат до спукване. Блажени са верующите. По- добре иди в лудницата! Там поне лудите ще те гледат и ще пляскат с ръце. Може би пък да ти провърви. Да срещнеш някой арогантен, който ще ти подаде ръка и ще те наругае. Тъй значи. Ти си най-добре, защото говориш, а не знаеш какво говориш. Само мрънкаш, като онова коте от покрива. То поне си знае песента. Една и съща. Мрън, мрън, мрън, мрън и все така. А ти мрънкаш, но нямаш покритие. Мрънкай си! Няма кой да те слуша. Аз съм на друга вълна. Мисля повече. Винаги съм усмихната, а някой мислят, че съм луда. Какво да правя? Нека си мислят. Аз пак ще се усмихвам. А ти да му мислиш. Вече започна да си говориш сам, щото няма кой да те слуша. Ама аз съм виновна, че все още те слушам. Та ти давам стимул. Ако не спреш, май и аз ще полудея. Ще отидем и двамата в лудницата. Нали ще бъдем будали? Та те са луди за връзване. А лудите са за никъде. А никъде къде е? Ей там, на боклука. Щото боклуците много ги има. Цели купища. Пък да внимаваме, да не влезем в тях, щото ще станем мръсни! Виж, на мръсните е мястото на говеждия пазар. Говедото си е говедо. Никой не може да му каже две. Две, значи едно и още едно. Едното отива при другото. Тогава ще станат две говеда, та ела ги търси! Хукват да пасат трева. Ама и тревата става. Ще им нахрани търбусите, но те пак са си говеда.

А сега да си дойдем на думата. Наоколо е пълно с говеда и боклуци. Говедата хукнали с пълни търбуси и право в реката. Не се удавили, а се окъпали. Че кат лъснала онази ми ти козина. Ама и мравчиците си ги бива. Налитнали на чистото. Хапели, хапели, та кръв потекла. Кръвта привлякла мухите. И какво станало тогава? Едно разплуто туловище. Докато един ден напълно се разплуло и потънало в земята. Просто изчезнало.
ЗЛАТНОТО ПОКРИТИЕ

Наскоро,  моята най-добра приятелка Гери,  се върна от Америка с прекрасна картина.

Като я гледах, се наслаждавах от мисли, така че слюнката весело подскачаше в гърлото ми. Накара ме да се изправя с краката нагоре, след това да се обърна както си бях и да подсвирна оптимистично с уста.

На бледожълтият фон на картината бяха нарисувани три обемисти ябълки, които подтикваха моето творческо въображение към нови надежди. Някъде, в дълбочината, процъфтяваше илюзията за сочен и вкусен плод на моята изобилна трапеза.

Изобилна трапеза, ха… Но в друг свят. Да кажем, в света на приказките.

Поне въображение имам достатъчно, да се видя след десет години. Един човек с озлобени очи, който ще стане съмишленик на надеждата. Човек, който ще може да събере в багажника на колата си в компания с вехтории и ще тръгне по света, за да ги продава за някой друг долар.

Каква вятърничава лудост! Изобилна трапеза, ха… Но без златното покритие на парата, пардон, конвертеруемата, която няма стойност, като че ли никак не върви! Но ако я имаше, чрез изкуственото въображение, че работиш много, ще си сложиш капелата и ще тръгнеш по света с нови надежди.

 Моята приятелка, сещате се,  дето ми донесе картината, разказа интересен парадокс. Представете си, една Танзания, която и на картата трудно може да се намери, родили се дете, тутакси му пускат в кесията двадесет  хиляди долара. Тогава,  нека да му е лошо, е хей…

А нашите деца , дори нямат изобилие на трапезата си!…

 

 

 

ДАНО ИМ ДОЙДЕ АКЪЛА, НА ОНИЯ

Е хеееееееее. Така   ли си мислите, че и аз съм като ония, а….- огласи нажиженото пространство   Перко. Озърна се, но никой нямаше наоколо. Усмихна се и леко изкриви уста. Уф… Мама му стра, баща му се кара, за една цигара.

-Кой се кара, брат? Нали нямаш баща?

- Аз така си думам. Омръзна ми всичко. Дойде ми до гуша.

- На кой ли не му омръзна? На всички, освен ония, дето са навирили глава.

- Да тъй е , брат.

- Перко, виж на какво съм заприличал?

- Да. Виждам. Станал си на кожа и кости.

- Станал съм на просешка тояга и няма къде да  се дяна такъв.

- И мен глад ме гони, ама няма накъде.

- Как няма накъде. Ей на…

- А, бе, ти май шега ти се мисли,а?

- Каква шега те гони, брат? Мен главата ме е завъртяла на 180 оборота, а ти.

-Кой не го върти главата. Вече започна всеки ден да ме боли. Малко ли работи ми се натрупаха. Вече не мога да се оправя с нищо.

- Е, такива времена настанаха. Всички се печем на един огън.

- И ти ли? А пък аз си мислих…

- Виж го нашият! Така си мислил. Кажи ми къде да се дяна! Всичко е тръгнало наопаки.

- Не  те разбирам. Защо наопаки?

- Ами, всичко е тръгнало през просото.

- Какво просо те гони, брат? Просото е  на нивата, а ние още не сме го събрали.

- Прав си.За  да се събере, трябват хора. А хората вече нямат сили.

-Ех, да можех…

- Какво да можеше?

-Да  сложа ония на пазара, та да ги продам. Да видим тогава, кой ще ги купи!

-И тогава!?

- Ами тогава, вече няма да ги има. Като няма кой да ги купи, ще си отидат завинаги и няма  да се върнат.

- Аха… Браво а теб, та не те е страх да го кажеш. А можеш ли  да го направиш?

- Как няма да го направя. Омръзна ми вече. Глад, мизерия и заприличахме на просяци. Бъркаме по мръсните кофи и вече забравихме как се живее.

-Тъй е брат. Хората започнаха да умират по улиците, щото нямат пари да си купят лекарства.  А виж, ония, с големите шкембета!

- Затлъстяха им и душиците, та не могат да  дишат. А за гледане, хич ги няма.

- И да се ядосваме, те си карат по старому. Не им пука от нищо.

- Иде ми да хвана една дрянов тояга, пък да ги запухам, местенце няма да си намерят.

- Те местенце си имат. Пък и са пълни портфейлите им. С  тях имат застраховка.

- Тъй е. Парите правят всичко. Имаш ли парички, светът е твой.

- Твой, ама, един ден няма  да ги има в този свят.

- Хайде, щото както сме се раздумали, слънцето ще зайде.

- Хайде, чао, брат. Па дано им дойде акъла, на ония…

23.08.2014г. 11,15ч петък

 

ДОКАТО НЕ  СЕ СТЕГНЕМ

Вървя си значи, аз по главната и представете си, кого виждам Нашеницът, досущ истински, както е на снимката. Наперил се като гривест петел  и все едно няма никой. Наближих го, а той ме гледа с някакво пренебрежение. „ Виж го, ти- мисля си.- Май не ме позна”.  А бяхме добри приятели. Израснахме заедно, но… Така се е наконтил, като буржоазно   парвеню. Пък и златни  ланци сложил на врата си. На всеки пръст златен пръстен, дето блестят и замъгляват очите. Отгоре на всичко с черни очила, през които  да не   гледат другите.

- Ей, Монка. Не ме ли позна? Аз съм Злати, мой човек. Израснахме заедно, а сега като че ли минава край теб някой, който не познаваш?-

-Ти ли си бил, Злати? Не можах да те позная.Времето така ни окастри.  Виж, какъв българин си станал!

- Станал съм, я. А ти май миришеш на чуждо.

- Тъй, тъй. Много години съм в Канада. Занимавам се с бизнес. Търгувам , Злати.

- Е хей… Значи си станал бизнесмен, а?

- Тъй да се каже. Тъй припечелвам, та да има парички. А ти, как я караш?

- Сигурно се досещаш. Не мога да ти кажа нищо хубаво. Работя, но едва скатавам двата края.

- Тъй ли? Мислех, че и ти се занимаваш с бизнес?

- Как да се занимавам с бизнес? Ей на, колко фирми фалираха. Тук, нищо не върви.А пък законите са едни…

- Ела с мен, в Канада?

-Ти казваш, че си добре, но Канада е чужда страна. България е нашата майка. Колкото и да е трудно, камъка си тежи на място. Ще дойдат по- добри времена и всичко ще се уреди. Само се иска от нас търпение и работа. Виждам, че в скоро време ще настъпят промени. Хората вече не могат да търпят всичко това. Надигнаха глави.

- Тогава, дай Боже да стане по- добро.!

- Зависи от нас, самите да стане по- добро.

- Да, да…

- Трябва да намерим истинските хора, които да поведат България. Народът ни толкова се е отчаял, че нищо не му е пред  очите.

- Тежки времена настанаха, Злати.

- Тъй е Монка. Като са тежки, ние сами можем  да си  ги направим да станат леки.

-Тъй, тъй, Злати. Тогава няма да ходим по чужбината да си изкарваме хляба, а ще запретнем ръкави и ще си стоим на мястото.

- Нашата България е толкоз красива страна. Имаме си всичко, но нашите богатства отиват в чужбина, вместо да си останат тук и да ги ползваме ние.

- Няма закони, Монка. Изнесоха всичко от България. Останахме без заводи и фабрики.И земята ни вече продават на чужденците. Какво остана за нас? Внасяме плодове и зеленчуци отвънка, а нашите къде са?…

- Тъй е Злати. Децата ни и те бягат в чужбина, не само и ние.

- Докато не се стегнем да работим. Да не крадем , лъжем и мамим, няма нищо да се оправи..

- В това е истината, Монка. А сега да се разделяме и да започваме.

24.08.2014г 20,14ч неделя

 

ПЪК ДА МУ МИСЛЯТ!

-Ей.Защо си тъй кахърен, мой човек? Гимиите ли  ти са потънали?

- Как да не съм кахърен? Булката кривнала, па ела да видиш!

- Какво да видя, Димка?

- Какво ли! Ами хванах ги дибюдис голи, на наща спалня.

- Как тъй?

- Ами, тъй. Представяш ли си ква наглос, пък баш в къщи.

- С кой бе?

- Ами с Павката, нали го знаеш? Дето се шляе  като  муха без лава  по улиците.

- За него къща няма ли си?

- Май си няма, щом ходи по чуждите.

- Е хей… Да му се наслаждаваш на завалията.

-  Ум си няма,  горкия! Май, умът му паднал в гащите.

- Как в гащите?

- Ами тъй. Все при чуждите булки ходи.

-  Нали си има, булка?

- Има,  няма, той си знае своето.  Знаеш, едно магаре свикнало ли е да реве, се си реве.

- Аха… Хем реве, хем бере.

- Какво бере, бре Димка?

- Бере в чуждото лозе.

- Тъй, тъй. Брат ми.

- А ти не го ли натупа едно хубаво, та да види къде се е наврял?

- И да го натупам и да не, той си знае своето.

- Значи, тъй ще го оставиш?

- Намислил съм друго. Па нека тогава да се оплаква на арменския поп.

- Казвай, казвай!

- Ще го хвана някой ден, без да  очаква. Ще го съблека дибюдис гол и ще го разкарвам из мегдана.

- Виж, това ми    харесва.

- Чакай, чакай да довърша! Ще взема касетофона и ще му пусна кючеци. Тогава нека се кълчи.

- Страхотна картинка, брат!

- Хем ще се кълчи, хем ще му доведа селското магаре Марко. Да го подгони из мегдана, па тогава да види как се ходи по чужди булки.

- За смях ще стани пред цялото село, Димка.

- Тъй му се пада. Има си такава засукана булка, а  на чуждите налита.

- Какво се чудиш? Такива времена настанаха, та никой не ти мисли за морал. Не се знае, кой при кого ходи. Кое е чуждо, кое е твое.

- Май, повече на чуждото налита?

- Нали знаеш, чуждата кокошка е  ярка.  Па е по- сладка.

- Хъ. Каква ти ярка? Пак си е кокошка. Да не е по- различна?

- Да, ама за него е по- различна. Щом като търси другите.

- Ще го пипна аз!Па нека да го видя тогаз, на  кого ще налита… Не се ли види на кво мяза.

- Направи го, брат, направи го! На таквиз като него, така им се пада! Дето развалят чуждите семействата. Семейството е голяма работа. То трябва да се  тачи! Мъжът трябва да е за пример на децата.

- Тъй, тъй. На какво е заприличало? Любов, хм. Любовта трябва да е в семейството. Другото какво е? Не е ли проституция? Все едно даваш тялото си под наем.

- Ей, ей, по- тихо, че ако те чуят другите!

- Какво,  като ме чуят. Не е ли вярно? На всяка крачка ги засичам. Като Павката.

- До къде стигнахме! Затова са толкова много разводите.

- Тъй  е, я… Хората се женят вече по сметка, а любовта хич я няма. И да я търсят, няма да я намерят. Да са мислили навремето, като са се женили.

- Затова и децата тръгнаха по улиците. Защото я няма любовта. И я търсят там сред дим от цигари и наркотици. Сред безразборен секс.

- Да, да. Тъй е. И абортите станаха толкова много, че не могат да се преброят. И после…

- И после, не можели  да имат деца.

- Ох, стана ми тъжно на душата, като си помисля.

- Тъй е, брат. Ако не се вземат  от поука, се ще е така. Пък животът им бил виновен…

- Хайде, сега. Остани си със здраве! Пък да му мислят!

 

28.08.2014- 11,37ч. Четвъртък

 

ДА Е КАКТО  КАЖЕШ!

 

Ах, тоя негодяй! Пъха се дето не трябва. Гледам го, аз онзи ден. Върви си по главната. Наперил пера и сякаш нищо не го засяга. И да те види, глава обръща. Тъй е… Накривил шапка и забравил що е право. Май скоро ще дойде и неговото време… Па да види тогаз, кой крив, кой прав. Се другите му виновни. Тоя бил такъв, онзи бил такъв. Главата му се в чуждите кривини. А не види кирливите си ризи. Потънал целият в мръсотия. Главата му не се вижда от нея. Май е събрал всичко, що е мръсотия. Целият вони от нея, но пак се пъха.  Ох, толкова много смърди, че не се диша, но пък не ще да се види.

Подвиквам, а той дори не се обръща. Затичвам се и спирам.

-Здравей, аркадаша. Къде така?- думам.

Той ме поглежда с острия си поглед и май иска да ме сплаши. Мисля си: „Колко ли други като мен е  искал да сплаши? Но май мен  няма да успее. Ще му тегля такава благословия, че местенце няма да си намери. Айде, по- добре  е да го хвана за кирливата риза и да го дигна.  Па ще го  въртя,въртя,  та  да забрави хорските кривини. Да запомни, кога съм го въртял и да бяга от мен като ме види.” Но сега ще го оставя и   дойде ли времето му, ще види тогаз…

-  Няма ли да спреш тая игра на гоненица, аркадаша? Докога ще я караш така?- продължавам.                                                                                                                                     -Я си гледай работата!- поглежда ме той с кръвинишки поглед.

-Не те  ли е срам, да се пъхаш се в хорските работи?

- Кой, аз ли се пъхам? А ти…

- Какво, аз? Аз съм си аз. Знам само себе си. Другите не ме интересуват.

- Аха, виж го нашия!… На тиха вода недопита се пише.

- Ми, такъв съм си. Стоя си  в къщи. Ходя на работа. Челедта си гледам и хората ме обичат.

- Значи за светец се пишеш?

- А, бе. И на мен ли намираш кусура? Виж, го нашия…

- Да бе, да бе. Какво, виж го нашия? Нямам си никого и затуй.

- Какво затуй? Ами, гледам другите.

- А ха… Не можеше ли да гледаш себе си?

- Как да се гледам, мой човек?

- Ха, сега де! И станах твой човек?

- Айде, бе. Защо се сърдиш?

- Не  се сърдя, но нямам нищо общо с теб.

- Тъй, тъй. Ти си един особняк. Се в къщи стоиш.

- Стоя, не стоя, такъв ми е нравът. Такива са били родителите ми, че тъй са ме възпитали. Е хей… Какви времена бяха тогаз. Родителите ни скромни, строги и ни възпитаха да станем добри чеда. А сега, я ги виж! Родителите учени, а чедата им…

- Прав си брат.

- Аз израснах по улиците. И какъв станах? Уличник. Не се спирам на едно място и все в другите  виждам.  Няма да намеря някой. Затуй устата ми е се отворена  и търся някой да я затвори. Но няма, мой човек, няма.

- А… и самокритичен си бил.

- От истината не ме боли. Поне това си харесвам. Може да съм уличник, но все пак и аз съм човек.

- Браво на теб. Карай я така, пък ако намериш и свястно момиче, челяд да създадете и на добро да я  учите. Знам, че все някога ще се промениш… Виждаш ми се, добър човек си.

- Мерси, брат. Да е както  кажеш!

 

28.08.2014г  13ч- четвъртък

 

ПРАВ СИ, ПЕРКА

 

Зън зън Ганке ле, зън байовата,  хоп троп момите, рип байовите- чу се гласът на Перката.

-Ей, много си весел, Перка. Къде тъй?

-Аз ли? Никък не ми е весело, но си пея да не мисля.

- А, ха. Нали знаеш онази песничка: „Като ми пееш Пенке ле, кой ли те слуша?”

- Де да беше тъй, Свирка. Ама…

- Май, голяма мъка те мъчи?

- Как да не ме мъчи. Булката запраши на  нейде. Синът хайманосва по улиците, а на мен какво ми остана. Освен да си пея песничка и да си свиркам с уста.

- За теб работа няма ли си? Та тъй…

- Как да си имам? Уволниха ме, брат. Дойде един такъв, вратлест и нареди на шефа да прочисти фирмата. А, аз бях на първо място. Нали съм без никой.

- Такова е времето, Перка. Сега ако си нещо и на някого  няма да ти изстине мястото.Се ще си там.

-Прав си Свирка. Всички се пишат шефове. Мислят си, като си

шеф, си голяма работа. За теб всичко е позволено.  Стоиш си на

бюрото и командваш.

- Но блажени са веруищите, Перка. Се някога и на тях ще им дойде времето.

- Дойде не дойде, ама те все си стоят на мястото. А изгони ги, де!

- Тъй, тъй. Здраво са се закотвили, дори и корени пуснали.

- Ох, не знам докъде ще стигнем ний, дето си нямама нищо и никога!

- На просяшка тояга, Свирка. На просяшка тояга. Поне тояга ще си имаме. И като баба Яга от приказките ще я  яхнем и ще литнем. Поне, там, въздухът е наш.  Всичко е без пари. Няма да плащаме нищо. Ще си летим на воля и ще си пеем весели песнички. Ще се усмихваме и ще викаме с пълен глас: „Ей живот, живот, колко си красив!”

- Хайде, хайде , Перка. Не се увличай, че ще паднеш. И къде, пак на земята.

- Да, земята ни е толкоз  красива, само да ги няма тия, дето ни доведоха до просяшка тояга.

- Прав си, Свирка. Не зависи ли от нас да се преселим  в техните спални и да си полегнем на спокойствие. Да лежим, да лежим, та да си починем. Като се приберат в къщи, за тях няма да има място да си полегнат. Ще ги подгоним, нека да отидат където искат. По улиците на скитат, та да видят, как ние скитаме. Хляб да нямат, да видят как ние хляб нямаме. Нека стомасите им да останат гладни, та да видят тогава… А ние да викнем с пълен глас: „ Разбрахте ли сега, какво е да си гладен  и жаден”.

-Браво, Перка. Ако има и други като теб, няма да има гладни и жадни…

 

30.08.2014г. 12,12ч събота

 

ВСЯКО ЗЛО ЗА ДОБРО

 

-О, хо…, кого виждам! Къде се загуби толкоз време, Заре! Хич те няма!

-Аз ли? Ами  скитам по света и у дома.

-Май пръстите те сърбят, щото имаш толкоз пари, та да скиташ?

-А,бе нямам си, нали затова тръгнах. Да си изкарам някой лев, та да има за хляб.

-Значи, тъй била работата?

- Тъй ами, не инак. У дома имам пет гладни гърла и ме чакат да им донеса хляб. Булката я уволниха от работа, кой да храни децата?

-Тъй, тъй… Работа трудно се намира. Освен ако не си помогнеш сам. Сега и вишист да си, пак трудно се намира работа. Нали моят, малкият, Стоянчо завърши българска фиология, но закъде ти… Няма работа и си стои в къщи.

- Ето, видиш ли, Заре? Тежки времена настанаха. И главата да си чукаш, да  лопаш и тропаш, все тая.

- Тъй е Трайка. Затова  скитам по чужбината. Но и там не е леко. Трудно се намира работа. И там скиташ, тропаш и ако намериш някой който да ти помогне, ще си намереш работа. Аз имах късмет. Срещнах стар приятел в Ирландия  и той ми помогна да започна в един завод.

- Какво работиш, там?

-Ами правим дюнери. Научих се и да работя на машина.

-Е, това е добре.

- Да. В завода има три цеха- за зеленчуци, месо и  хляб.

- Поне ще се специализираш.

- Да. Когато ме приеха, обучиха ме в трите цеха, а след това ме оставиха в зеленчуковия. Но съм довален. Работим пет дена в седмицата и получаваме добри  пари.

- Браво на теб.

- Да, ама каква работа. Непосилна. Дори сега съм в отпуск. Дойдох да видя дечурлигата.

- Е хей… И тук може да стане така. Но трябва да се върнат заводите и фабриките, та да има работа за всички.

- Да, Заре. Помниш, тогава. Имаше продукция, повече износ, по- малко внос. Имаше пари за всички. Не гладувахме. А сега само внос и държавата  ни обедня. Пробутват ни второ употреба вносни стоки на ниски цени и ние нали обедняхме тичаме да си купим, да се облечем. А да не говоря какво е на пазара за плодове и зеленчуци…

- В Ирландия не е така. Храната е евтина, а също и стоките. Всичко е стойностно.

- Така трябва да стане и у нас, Трайка.

-Знам, че и това ще стане. Трябва, който отиде навън, да се върне с валута и да я внесе тук. Да развие бизнес, за да даде хляб на другите.

- Знаеш ли? Това е добро идея.

- Как да не е добра.Поне няма да гладуваме. Ще има хляб за децата ни.

- Мисля си, понякога.Защо стана така, че обедняхме?

- Защо ли? Защото всички не мислят като нас. Искат бързо да забогатеят, без да работят.

И на чий гръб, всъщност?

-Ами, пак на нашият гръб. Работиш, работиш до спукване и  накрая, за нищо. Поне е така с тези, които работят. А за другите, нищо. Дори няма работа.

-Айде, айде, недей, че ме заболя главата. Тя  и без туй ме боли. Пари и за лекраства нямаме, а да не говорим, колко хора си отиват, защото  не могат да отидат на лекар и да си купят лекартва.

-Ех, брат. Не ми се говори вече. Всичко ми е дошло до гуша. Някой ден ще ме задуши и повече няма да мога да говоря.

-Ако имаше някой, който да види истината, нямаше да ни задушава, а ще дишаме  с пълни гърди. Ще се усмихваме и ще си пеем весели песнички.

-Така е. Гладът ни кара да бъдем мрачни и злобни. Злобни към ония, дето имат всичко и не ни дават да се усмихнем.

-Дай Боже да го разберат.

- Ще го разберат, когато на главата им дойде същото.

-Сигурен съм, че всяко зло за дабро.

 

30.08.2014. 13,36ч събота

 

ДА НЕ МИСЛИШ, ЧЕ МЕ Е СТРАХ

-Като му дойде времето и това ще разбереш, Знакомится. Присмял се й хърбел на щърбел. Пък и инересно име имаш.

- Такъв ми е прякорът, Зевс.

- А пък твоето е много гръмогласно. Зевс, какъв бог си?

- Как да не съм бог. На толкова хора работа давам.

- А пари даваш ли им?

- Давам им.И още как?

- Даваш им, ама защо се оплакват от теб. Много си ги бил лъгал?

- Ти слушаш ли се какво говоиш?

- Слушам се. Хората така говорят.

- Я кажи, какво говорят!

- Ами, работили по десет, дванайсет часа, а се водили на четири.

- А, такава ли била работата?

- Такава. И накрая  кога и каква пенсия ще получат? Някой дори скоро тряба да  се пенсионират.

- Ех, Знакомится… Какво да се прави с такива закони. Нали трябва да има пари и за нас.

- Добре, тогава. Като има пари за вас, къде отиват. Имаш си жилище и коли. Отиват по коктейли, пиене, ядене и жени.Другите какво да кажат?

-Зевс, внимавай, че хората ти доста са се наострили. Искали да стачкуват.  Търсят справедливост.

- Справедливост ли? Нали работят и си получават редовно парите?

- Получават, ама колко? Дали ще стигнат да си покрият всички разходи. Пък имат си и семейство. Затова помисли ли?

- Хм… Ти не му мисли вместо тях!

- Какво да не му мисля. Нали и аз съм в кюпа. И нашият шеф е такъв, като теб.

- Мълчи Знакомится, да не те чуе, щото тогава ще ти изтине мястото!

- Какво като ми изтине. Да не мислиш , че ме е страх като теб, а? Дори се страхуваш да не чуят другите. Хайде, върви при тях и ги зарадвай, че ще им увеличиш заплатите! И за теб ще има, пък и за тях. Ще могат да нахранят семействата си. Да облекат и обуят децата си.

- А, бе, ти кой си да ми казваш?

-Аз ли, един като теб и тях. Един като всички хора по света. Не сме ли устроени едакво? Ти  да не си по- различен от другите. Не помниш и, че навремето беше като тях. Чукаше от врата на врата, да си намериш работа? А сега: „Вижте ме, аз съм шефът”. Добре,че отиде в чужбината.

-Добре, че отидох.

- Е видя ли сега? Трябва да разбереш истината. И да се върнеш в миналото. От какво имаше нужда? Ето, от какво имат нужда твоите работници. Дай им, за да имат и ще бъдат доволни!

 

30.08.2014г 14,32ч събота

 

ДОБРОТО И ЗЛОТО ВЪРВЯТ РЪКА ЗА РЪКА

Вървя си аз, весело си  подсвиркам с уста и кого мислите виждам- Нонката. Оклюмал глава, като че ли гемиите му потънали. Стана ми жал като го гледам така и спирам пред него.

-Къде така, Нонка? Май нещо те мъчи?

-Как да ти кажа, Павка. Връщам се от работа. Представи си  само. Работя работя и нищо.

- Как така нищо, брат? Не си гладен и жаден.

- Не съм, ама парите едвам ми стигат.

-Аха… Как така не ти стигат?

- Остави си. Плащат ми колкото да преживея, а за другото да не говорим.

- За какво друго, Нонка?

- Знаеш ли, ако се разболея, не мога да отида при лекар.

- Защо да не можеш?

- Ами, осигуровки няма, договор няма. Представи си, за какво работя.

- Разбирам те, приятел.

- Шефа ти не го ли е страх? Работиш при него, все едно, че не работиш. Знаеш ли, някой може да подшушне на властите и не му мърда глобата.

- Ти май говориш хуморески?

- Защо бе, Нонка?

- Виждал ли си шеф, който притежава почти  цял град и парите му  бол, да го глобят.

- Такава ли била работата?

- Такава, ами.

-Майко, майко. Затова сме в такъв хал!Навъдиха се едни такива.

- Навъдиха се, я… Сякаш всичко е тяхно. Власт, пари и още не знам какво си.

- Чакай, чакай, настръхва ми косата!

- Как няма  да ти настръхне. А съм гъкнал и прав ми път. Пък тогава съм на улицата.

Ще започна да си говоря сам и ще се превърна в ей, онзи, виждаш ли го на стнимката?

-Коя снимка бе, Нонка?

- Шегичта, Павка. Шегичка. Малко ли са снимките по улиците.Шетат и обират чуждите вехтории по казаните.

- Аха, сега разбирам. Ония бездомници, дето няма къде да се дянат.

- Усети се нашичкият! Усети се.

- Да бе, да бе. Обикалят улиците и са се превърнали на бустански плашила.

- Ето Павка, докъде води гладът. И на още  нещо ще се превърнат. Пък скоро време може и да ги  няма на тази земя.

- Какво говориш, мой човек? Тя земята си е хубаво, но такива като твоя шеф са забравили, че са хора и отиват нанякъде.

- Тъй, тъй. И тях някой ден ще ги отвее вятъра, щото виждам колко като него капитулираха и останаха на улицата.

- Е, недай си Боже… Не му желая злото, но по- добре да се върне към доброто, щото доброто и злото вървят ръка за ръка!

 

30.08.2014г  22,04ч.  събота

 

ГОТОВ СЪМ. ХАЙДЕ!

-Защо бе. Защо така? Не ти ли казах да си мълчиш, да не говориш много?

- Кой, аз ли Не виждаш ли какво чудо е станало?

-Ей, не ме бъзгай!

- Как да те бъзгам, Слави?

- Тъй ли? Я кажи сега, да видим?

- Ами, наща магарица роди малко магаренце, па го кръстихме … Знаеш ли, как?

-Ами не. Казвай, де?

- Сла-ви, като теб.

- Ей, сега се майтапиш?

- Как  да се  майтапя? Истина ти казвам.

- Ей, ей…

- Защо като мен?

- Защо  ли? Защото реве постоянно и не може да спре.

- Ой, ой. Горкото, то…

- Какво, горкото ,  то? То си е магаре. Да си реве? А ти като не си, защо ревеш?

- Как да рева, брат? Аз си казвам истината. А от истината, хората ги боли.

- Такава била работата, значи?

- Казвам истината право в очите на  тия, дето я крият.

- Е хей…

- Да.Право куме в чьорни очи. Не се страхувам от никой и нищо.

- Браво на теб, Слави. Браво.

-Ами, на който не му харесвам, прав му път. Не мога да ги търпя ония,лъжци и подлезурковци.

- Просто нямам думи, мой човек.

- Нямай си! А аз ще си остана такъв, какъвто съм. Ще си казвам истината, пък нека ме мразят,ония, нечестивците.

- Да можех да бъда като теб, но не мога.Страхът още ме гони.

- Не се страхувай! Ела при мен ще ти помогна да премахнеш този страх!

-  Готов съм. Хайде!

15.09.2014г. 13,03ч понеделник

 

И ДА СЕ ЗАБРАВИМ, КОИ СМЕ

- Ей, не мога да те позная. Станал си един, такъв.

- Какъв бе, Зари?

- Не  се ли досещаш?

- Откъде  да се досещам?

- Гледай го, нашия. Пък и не се досеща! От ония, дето се правят на това, което не са.

- Такава  ли била работата? Аз съм си аз. А ти кой си?

- Аз ли? Аз съм от ония, дето вървят по правия път.

- Аха. Сега се досещам. Ти май си много праведен?

- – Е, не чак толкоз, но съм доволен от себе си.

-Май се самооценяваш? Дай път на другите! Нека те  да те оценят!

- Не става въпрос за оценка, а за човек на днешното време?

- Ами, какво е днешното време?

- Какво ли? Един голям хаос.

- Ей, май си прав.

-Прав съм, не съм крив.

- Виждам. Тялото ти е атлетическо. Я, какви бицепси?

- Тренирам Филка. Третирам, та  да  имам повече сила.

- Ами, силата от мускулите ли ти идва?

- Да бе. Нали сега, те са на мода.Виждаш ли  ги, ония?

- Кой?

- Ами, тия дето много бият.

- Аха… Биячите, значи?

- Да, същите..

- Ами ти да не си станал от тях?

- Аз ли? Какво говориш? Да ти приличам на такъв?

- Не бе, Зарка. Ония са агресивни и отмъстителни. А ти си един, тихичък, добряк.

- Е,  радвам се, че  ме  слагаш в тази група. Мерси, Филка.

- Какво ти, мерси, Зарка. Казва се благодаря. Нали си българин.

- Е, има място за извинение. Прав си. Май, ние българите  забравихме езика си!

- Ето, разбра ли? Примешихме се с другите и започнахме да говорим и пишем на забравен български език.

- Така, така. Май трябва да си го припомним! Ей, Зорка, на какъв език ще  говориш с децата си, а?

- Ами и те започнаха да  говорят на чужди езици. Виждаш ли ги в  нета. Дори не пишат на нашият, родният, български език.

- Ех, Филка… Стана ми тъжно на душата. Вместо да се гордеем, че сме синове  на велики българи. Че имаме велико минало и наш роден, български език, то виждаш ли накъде вървим?

- И на мен ми стана тъжно на душата..

- Хайде да си вървим, че да не започнем да  роним сълзи и да се забравим кои сме!

27.09.2014г  22,23 ч.  събота

 

ХАЙДЕ СЕГА, ОСТАНИ СИ СЪС ЗДРАВЕ

-Брей брей… Голям си тежкар, Жорка! Тъй както си се издикисал, човек не може да те познае!

- Кой, аз ли, тежкар? Толкоз време не съм се чуствал като човек, а сега, малко се  поопаричих и  реших да се издикисам.

- Тъй значи? За другите не мислиш.

- Как да не мисля, Валка?  Мисля и още как.

Казва, казвай да те чуя?

-Ами, вчера например.

-Какво вчера   например?

- Вървя си значи по главната. И…

- Чакай, чакай! Вървиш си и не виждаш.

- Как да не виждам? Виждам и още как.

-Аха… Така значи?

-Чакай бе, чакай! Не ми даваш думата да се доизкажа.

-   Така ме е отвял вятъра, че не знам на кое небе съм.

- Е хей… Ти и на небето ли отиде?

- Не на небето,  Жорка. Още съм на земята, но   вече не ми се живей.

- Такава ли била работата? Как да не ти се живей? Животът си е хубав, но още има кой да го трови.

- Кой бе, Валка?

- А, бе, ония дето се  перчат много.

- Не   разбирам, щото има много от тях . Печелят на гърба на другите и затова се перчат.

- Тъй е Валка.  Сега и аз се перча. Казах ти, че си поизкарах малко парички и реших да се издикисам. Знаеш, ходих като някой просяк. Нямах пари и за хляб.

- Тъй,тъй… Тежки времена настанаха. Но не за всички. Някой не си знаят парите,а други като нас се радват, като  си изкарат някой лев.

- Прав си Жорка. Много си прав. Имаме ли малко парички, веднага им намираме място.

- Намираме им, Валка. И после пак сме същите. Но поне здраве да си имаме. Пък все някога времето ще се промени и ние ще се издикисваме. Пък  домовете ни ще се пълни с храна и ще се усмихваме от сърце.  Стига сме думали!Хайде сега, остани си със здраве!

25.10.2014г 18,50ч петък

 

БАЙ ГАНЬО НА ПАЗАР

За бай Ганьо ли думаш? Той май още не   е тръгнал да странства. Онзи ден го видях на пазара. Нарамил дисагите, вирнал глава и спира пред сергията. И какво мислите. Ами мръщи вежди, върти мустак с ръка  и  дума  на високо.

-Ей, ти, нямаш ли от онуй, сладичкото,  та да си похапна!

Зарзавадчийката   го гледа слисано , а той продължава.

-Не ма ли чуваш, толкоз? Питам , къде ти е онуй, сладкото?

Жената пак го  поглежда   и клати глава.

А бай ти Ганьо я гледа нахално в очите и замахва с юмрук.

-Май не ма разбираш? Искам от най- едрото грозде !Дай тук, сам ше си избера!

И без да пита бърка в щайгата и избира един едър грозд.  Взема го в ръка, пооглежда го от всички страни,   откъсва едно зърно, лапва го,  млясквайки с уста, после още едно и наново започва да нарежда.

-Туй вие тук, дето продавате, не видите ли гроздето си?  А холъм, няма да ви дам никакви левчета, дето продавате такова грозде!Хем не е сладко, а аз търся сладко грозде. Та кат го гледаш, лигите ти да капят.  Кат го хапнеш, мед да ти е на душата.

И го пъха в торбата.

-Виж го туй грозде? Едро е зер, но хич го няма. Сладос, сладос няма, щото временцето е едно такова… Дъж въли ,слънце пече. Водите надойдоха и заляха земята.Как искаш гроздето да е сладко. Хайде, остани си със здраве, па  пак ше са видим!- и наново нарамва дисагите.

За миг от  устата му излиза  такава благословия, че онзи бабаитин от съседната сергия  го поглежда,  но бай ти Ганьо нали си е Ганьо,  вдигна юмрук заканително и тръгва по пътя си.

3.11.2014г 21,20ч понеделник

 

ТРЕНИРАЙ ЗА ЗДРАВЕ

„Разбира се, че се чувствам добре. Тичам тук, тичам там. Тренирам комплексно – спортно ходене и крос. От дългото стоене на опашките по магазините, краката ми се превърнаха в стандартни пружини, готови всеки момент да се изстрелят на опашката на някой автобус. Тъй, че няма грешка в това.

Тренирам и тенис. Но тенис-корт сама си направих. Ще ме попитате как? Ами, че това е най- лесно. Опъваш мрежата по средата на всекидневната и мяташ топчето ту на едната, ту на другата страна. Тъй, че вместо да ходиш да се молиш на този, на онзи  и да даваш парите си дето ги имаш в излишък, преминаваш на собствено задоволяване на страстите си.

А, бе, тенисът бил голяма работа! Така въртиш бухалките, че и мъжът ти ако много знае, може да полети вместо топчето. Изобщо тенисът ми създава голяма радост. Тренирам с котката в къщи. Тя ме зарежда с повече енергия. В момента е рефер и противников играч. Стои до мен и ме наблюдава. Щом изпусна топчето, хвърля се и пада такава борба, че не се знай кой ще победи. А да нали съм по-опитен играч, го хващам и запращам в мрежата. Така е в тениса. Побеждава по-силният. Не искам да се хваля, но бягането и тенисът усъвършенстват моето атлетическо телосложение. А и водата ме закалява и бетонира. Хлорната вар бетонира зъбите и гърлото ми, и май ще се наложи да взема длетото, за да поизчукам и изкъртя плаките от тях, които са се образували с години. Виж, ако тръгнат по бъбреците, още по-добре! Няма да пия хисарска вода. Хлорната вар ще ги дезинфекцира. Ето защо, ще пия само натурална вода. Ще пия и ще се наслаждавам от приятния и вкус.

Ей, чакай, чакай, май забравих нещо! Ах, да, дето бягам за здраве, се превърнах в силна личност. Ако някой извънземен ме погледне, ще види моята прозрачност, в която само червеното циркулира. А мен така ме е подхванал планинският вятър, че дърпа яката на нестандартната ми блузка. Да не би да съм виновна, че е толкова скъпа, хем и вносна, па и шевовете и пред куп за грош. Така е… Но кой да му мисли толкова? Ще я оставя в гардероба, за по-черни дни. Най- добре е да облека старата си блузка, оная, дето остана от баба ми, та да не мисля, че тегелите и криви, конците висят.

Тогава ще тичам за здраве, след минаващия автобус, който нарочно не спира.

 

И ТОГАВА, ШАПКА НА  ТОЯГА

-Здрасти аркадаш. Как я караш?

- Да кажем тип, ама топът хич го няма.

-Ай, ай, недей тъй бре човек! Не думай за топа, щото ако та гръмне, не знам тогаз.!

-Какво като ме гръмне? Ще си отида и толкоз. Без това вече не ми се живей.

-  Виж го, ти, нашият! Такава ли била работата? На много хора вече не им се живее.

- Ох, ох и пак ох… Няма кой да ме чуе и да си охкам.  Кой може да ми помогне!

- Тъй, тъй.  Няма кой да ти помогне. Хората толкова се озлобиха, само тук таме ще намериш някой, ама и  той не може да се оправи. И какво ще ти помогне такъв?

- Право думаш аркадаш. Удари единия, а за другия не думай!

- Хайде, бе, защо да ги удрям? Като ги гледам тъй залухани. Приличат на чучули от зеленчуковата градина.

- Нека да не говорим за другите! Да видим първо нас. Не видиш ли и ние на какво сме заприличали?

- Да,да… Прав си. Светът се промени, вместо за добро, става още по- лошо. Вместо да си подадем ръце като приятели, станахме като зверовете в гората.

- Къде ли е тази подадена ръка? Всеки я дърпа, за да не остане  у теб.

- Ами, нали аз ти я подавам?

- Знам, че ти  си добър приятел. Става дума за другите.

-Аха. Разбира се. Да  не мислим за другите!

- Как да не мислим? Нали, те са виновни за нашето време.

- Защо, те да са виновни?

- Ами защото не мислят за другите. Гледат само себе си

- Съгласен съм с теб, аркадаш.

-Е, съгласи се най- после.

- Как да не се съглася. Нали ги гледам.

- И аз ги  виждам, но не мога да направя нищо. Времето е толкова тежко,че е  трудно да се живее.

- Да. Това ний си го направихме. Забравихме себе си, че сме хора.

- Съгласен съм с теб.Ако си помагахме в трудни моменти, нямаше да е така.

- Разбирам. Виждаме, че другите страдат и какво? Помагаме ли им с нещо?

- С нищо, разбира се. Ако  им помагаме в този труден момент, то животът ни щеше да бъде изпълнен с много усмивки.

- Знам, че усмивката и тази, която премахва  напрежението и те прави щастлив.

- Е, хей. Проумял си истината!…

- Може ли да не я проумея! Та усмивката е над всичко. Тя прави живота по- лек. Пък и ти дарява и здраве.

- Да, да… Така казват хората.  Пък и аз го казвам.

- Браво на теб. Трябва да се научим да се усмихваме и тока животът ни ще стане по- лек.

- Хайде, ще си тръгвам и ще се науча да се усмихвам. И тогава шапка на тояга.

Петък 11,58ч  4.12.2014г

 

ТРЯБВА ДА ВНИМАВАМЕ, АРТЛИК!

 

-Ей, баджанак. Ти да не…

- Какво да не,  артлик?

- Как какво?

- Не видя ли оная кучка на улицата! Като те гледах…

- Ей, какво си ме гледал?

- Гледаше я така, чак зъркелите ти ще изтекат.

- Такава ли била работата?

- А пък аз си мислих нещо друго.

- Аха… Виж го ти нашия! Мислил си нещо друго. А какво е то, ако не е тайна?

- Всички казват така. Ако не е тайна. И накрая,  от този на онзи, от онзи на другия и…

- Прав си баджанак. За хората няма тайни.  Виж. Навъдили са се едни клюкари.

- Е, най- после си дойдохме  на думата. За клюкарите, де.

- От този на онзи, от онзи на другия и…

- И ти сега. Внимавай, че да не ми излезе думата!Хората ще си рекат, виж го  тоя!

-Прав си артлик. Туй ще си остане между нас.

- Какво пък. Не е ли красива, кучката?

- Красива, не красива, тя пак си остава животно. А животните не са клюкари. Поне те не могат да говорят и одумват.

-Значи такава била работата? Е, че не могат, не могат.

- Не те ли знам какъв си?

-Какъв съм?  Я не обиждай!

-Кой те обижда бе,  артлик? Нямам ти вяра, мой човек.   Знам, че като си тръгнеш от тук, устата ти няма да спре, докато не кажеш всичко.

- Е, добре де.Като си рекъл, че съм такъв, мисли си!

-  Как да не си мисля. Като те виждам как одумваш хората. Този бил такъв, онзи бил онакъв и още,  още. Няма спиране устата ти.

- А ти все се криеш и шушнеш нещо. Не знам какво, ама не е за добро.

- Ей,ей, чакай , че твойта уста все бълва нещо. Можеш да  направиш човек най- черен.

- Какво искаш да кажеш?

-  Че от твойте приказки, хората ще ме одумват още повече.

-Знаеш, за тях спиране няма. Като те  хванат на мушката,   ставаш за посмешище.

-Тъй е. Никой не иска да разбере  какъв си, а по- лесно е да те одумват.Тъй, че помисли, преди да кажеш нещо. Щото последствията могат да те осолят и да те направят най- черния.

-Да, трябва да внимаваме, артлик. Много да внимаваме…

2.01.2015г 15,05ч събота

 

ЧАО, БРАТ

-Ей, ей… Чакай, чакай? Къде така?

-Аз , ли?

- Ами, кой друг?

- Ти май ме бъркаш с друг?

- Не, не. Същият си.

-  Какво пък съм?

-И се правиш на тиха вода недопита.

- Не те разбирам,  брат.

- Как да не ме разбираш?

- Виж го ти, нашият!

- Ами, тъй… хайде казвай! Слушам  те!

- Забрави ли, когато се правеше на дръж ми шапката?

-  Каква шапка? Какви пет?

- Чакай, чакай! Дай да се разберем!

- Хайде, де. Това искам.

- Сега, спокойно !

- Стига си дрънкал! Казвай!

- Като те гледам такъв, как да ти кажа!

- Сега пък, какъв съм?

- Агресивен, брат. А- гре- си- вен…

- Какво пък. Хич не съм такъв.

- Май не искаш да ти се казва истината, а?

- Ей, ей, недей така!

- Това да не   е лъжа, брат?

- Че съм нетърпелив, да. А за агресивен…

- Виж го, нашият! Не бил агресивен. Затова, че налиташ на бой, не е ли агресия?

- На  кого съм налитал?

Не се прави на разсеян! Постоянно биеш жена си и не си бил агресивен, а?

-Чакай, чакай!

- На това, агресивност  ли му викаш?

- И още как? Това май е станало на мода?

- Е, брат?

- Ами, агресията и побоя над  жени?

-  Да, да. Нещо ми става бе, човек. Като ми причернее пред очите, не помня нищо. И после, жената стене на земята.

- И какво?

- Агресия такава. Как не ти дожеля за мен, бе мъжо ?  Да биеш една беззащитна жена, вика тя.  – Милата … Дори не ми каза една обидна дума.

- Та, тя да не като теб. Груб, агресивен.Имаш добра жена, а не знаеш защо я биеш.

- Така е. И аз не знам. Май времето ме е подело, че заприличах на  другите.

- Съгласен съм теб. Трудни времена. Пари няма. Хляб не можеш да си купиш. Хората се изродиха. Станаха агресивни.

- Видя ли сега? А ти си тръгнал да ми  викаш агресивен.

- Не се оправдавай!  Човек си е такъв, какъвто си е.  Вместо  да се замислиш как да се промениш, ти се оправдаваш.

- Хайде, хайде, да се омитам, че както съм настръхнал  и ми е кипнало всичко… Чао, брат.

17.01.2015г. 131 10 ч. събота.

 

НЯМА, НЯМА, ХАЙДЕ!

-Охоооооо. Кого виждам?

- Да не би  да се познаваме с теб, брат?

- Какъвв брат съм ти?Хайде, хайде. Май се припознах? Помислех те за друг.

- Помислил си ме за друг. За кой, ако не е тайна?

- Ами за Порката.

- Ама, че име?

- Името си е име. Сложихме му го, щото много си порка.

- Не те разбирам, брат.

- Порка, значи си  пийва повечко и като си пийне, да не си до него.

- Защо да не си до него?

- Става безобразен. Виждал ли си как се въргаля свинята в калта?

- Аз съм градски и не съм виждал.

- Значи , си градски? Ако не си виждал, ще видиш.

-Да не би  дами говориш за оня, от махалата?

- Никаква махала. Той живее до нас и постоянно е с чашката.

- Каква чашка, приятел?

- Сега, ти станах приятел…

- Хайде, извинявай. Не съм от ония.

- Кои ония?

- Ами, като ги хванат бесните, не знаят какво правят.

- Такава ли била работата? Такива като него под  път и над път.

-Ех,  брат. Народа се изроди и не знае на къде да  хване.

- Прав си. Не ми се иска да е така, ама…

- Не ги ли виждаш? Обикалят като гламави по улиците и се търсят някой да ги утеши.

- Да, ама…

- Какво да, ама?

- Да си седнат на задните части и да кротуват. Да мислят, да мислят и много да мислят, що е тъй.

- Прави си, брат.

- Един мислил, мислил и вече го няма.

- Да, да. От много мислене глава боли.

- А ,бе. Всичко е много просто, ама ние сме едни… Сами си правим да ни е тъй.

- Така, така. Не можем да не мислим. Щото онзи, моят комшия изяде и изпи парите и сега е на улицата.

- Времената станаха такива, времената… Някой намират утеха в алкохола. Мислят, че тъй ще забравят неволите си.

-Ще ги  забравят, но скоро ще си идат на оня свят.

- Там поне няма да мислят.

- Няма да мислят… но….

- Какво но? Ами техните деца?

- Техните деца да му мислят, че са гладни, че са жадни.

- Ох, ох и много ох…

- За охкани си е, брат, за охкане. Всички се объркахме. Не знаем какво да правим.

-Ами да се хванем за ръце и да   тропнем по едно хорце. Щото ще забравим по- лесно мъките.

- Ще ги забравим, ама само на хорото. А после?

- После пак. И всичко се върти около нас.

- Съгласен съм теб. Ама  дай да се стегнем и да намерим изход, щото ако стоим тъй и се вайкаме, и намиране утеха в алкохола, няма  да ни бъде.

- Да. Всичко започва от долу и върви нагоре. Тъй, че човек какъвто си е и ако не се промени, остава си такъв. Какво можеш да чакаш от такъв човек?

- А когато човек се качи на върха, пада бързо, щото такъв е бил още от първите стъпала. Алчния си остава алчен.  Все му се увиждат пари и играят пред  него невероятен танца.  И той играе заедно с тях.

- На такива хора им викат вълци. Значи овълчили са се, брат.

- Е, хайде, време е да си тръгвам, щото както сме са се разбъбрили, ще съмне.

- Няма, няма. Хайде…

31.01.2015г.  събота, 19,15ч.

 

ДОКОГА  ЩЕ Е ТАКА?

- Тъй ли?  За какво говориш?

-Аз ли?

- Същият, без разлика.

- Ей, чакай, чакай!

- Защо да чакам.

- Ами да ти кажа нещо.

- Какво нещо,  бе  Страхи?

- Ами  нещо, дето не поже  да знаеш.

- Аз ли? Какво пък сега?

- И питаш отгоре на всичко.

- Как да не питам, като  не се досещам.

- Аха, ами онзи  ден?

- Чакай, чакай. Май се досещам.

- Е, и…

- Какво е и?

- Айде, да не  се  бъзгаме!

- Добре бе, Страхи.

- Сега да си дойдем на думата.

- Целият съм слух.

-Видя ли го, онзи? Дето се прави на разсеян.

-Май не  се досещам.

-Абе, онзи, от горния етаж.

-А, такава ли би работата? Май става въпрос за Баровеца?

- Ей, най- сетне  се сети.

-Да бе. Ти бръщолевиш такива глупости, че никой  не може да те разбере.

-Не се занасяй !

- Как да ти кажа по- добре? Ами знам, че и аз съм си виновен. Питам те, без да ти кажа за кого става дума.

- Е хей.. Най- сетне се сети нашия.

- Тъй кажи, де.

- За Баровеца става дума. Има три апартамента. Дори и на морета. И три  леки коли.

- От къде толкоз пари, бе Страхи?

- Теб питам, брат.

- Който си има вуйчо владика с повече мангизи.

- Аха, разбирам.

- Вземаш наготово, купуваш и вече си  Баровец.

- Най- сетне ме разбра.

-Ами, това е лесно за разбиране.

- Хайде и ние да си търсим някой с повече мангизи!

- От къде такъв? Нащи роднини са все бедни. А и честни.

- А ония с мангизите, за честни ли ги имаш?

- Не брат. Сега е времето на далавераджиите. Крадеш ли, имаш. А не крадеш ли, гол си като пушка. Дори и хляб нямаш да се нахраниш.

- Тъй е. Не знам докога ще е така?!!

7.03 2015 г. Събота  22, 57ч.

 

ПЪК СИ ПОМИСЛИ

Гледам го аз, нашият и не мога да повярвам. Върви си той по главната, навири глава, като че ли светът е негов. До вчера ходеше гладен и жаден, пък виж го сега . На тежкар се пише. Сложил тези ланци на врата си, черните очила, не може  да го познае човек. Ама, аз го познах. И още как. Май отнякъде нещо е копнал! Дотегнало му, значи. Какво пък. Се гладен и жаден не може да се ходи.  Осафери се нашия. Аха. Знам го, аз. Събра се с ония, бунтарите значи и сега ела го виж. Знамето носи. По митинги е пръв. Сигурно някой  големец срещна и той му даде палката да командва другите. Значи, така си изкарва паричките, нашият. Тъй де, нали и той е човек. Но хората казват, че  не си ли човек с главно „Ч”, значи не си човек.  Не знам, той от кои пада. С малко или с голямо „Ч”. Че стана  байрактар, стана.Че големците го слушат, така е. Май е от  ония, дето много шушнат.  А ,знаем ги, ние. Викат им доносници. Слухтят и се врът навсякъде, за  да чуят нещичко по- тъй и право там. При ония, с дебелите вратове. И тогаз, шапка на тояга. Ни лук ял, ни лук мирисал. Пъха си паричките в джоба и му става благо на душата.  Няма глад и мизерия. А пък, ние сме си виновни. Дето допускаме  такива като него. Можехме да му помогнем тогава, когато имаше нужда, а го оставихме в ръцете на вълците.  И сега,  и той се увълчи. Гледа нагоре и не му пука за другите. Виж ги Янакиеви. Неговите комшии. Жената легна на легло. Охка и пъшка,   нямат парички за лекарства.А той, нашия минава покрай тях и  дори едно „Добър ден” не им казва. Вместо да почука на вратата им. Да види как е болната жена и това  не прави.  Това ли ти е. Дори и комшиите си вече не поздравява. А да не  говорим за бездушието му.  Забрави се, той, забрави. Тъй е. Когато човек, като него развява знамето. Забравя за другите. Какво мислите, гони властта. Властта е сладка, защото носи пари. А имаш  ли и двете, забравяш за другите.

Хайде, останете си със здраве, щото много думи издумах. Пък си помислете!!!

8.03.2015г. неделя 11,56ч.

 

ТОГАВА ПРАВО В ПАНДИЗА

-Хайде, мой ,човек!

- За къде да бързаме?

- Ами, ти май не  се сещаш, че ес уговорихме?

- Е хей, приятел, добре, че им напомни. Бях забравил.

- Така си и мислих. Къде ти е ума човек?

- А, бе, взеха ми го ония, дето звъннаха по телефона и ми казаха да приготвя 2000 лева,  щото някой ударил с колата майка ми и в болницата трябва ад внесем парите. Дори ми  са обади и лекарят, който ще я оперира.

-Но нали майка ти е в Германия?

- Там е и не мога да се обадя.Казаха ми, че  ще изпратят човек, за да ги вземе и да ги даде на доктора.

- Я не им вярвай. Не гледаш ли телевизия. Навъдили са се едни,  такива…

- Какви едни такива, приятел?

- Ами, такива, дето са се организирали и мамят хората.

- Аха, нали ги наричат телефонни  измамници?

- Да, да, такива.

-Изглежда, че си попаднал на такива .

- Айде де… Недей така!

- Да не се уплаши?

- Как да не се уплаших?

- Те са крадци и убийци.

-  Ей, ей, по- полека!

- Не трябва да се плашиш, а да се увериш. И като се увериш.

- И какво?

- Ами, да ги предадеш. Хайде, нали си ми приятел, ще ти помогна.

- Много ще е трудно. Изграждат си цели вериги.

- Знам. Работят тук и в чужбина. А ти си се замислил откъде знаят за  майка ти. За тях няма прегради.Може  да имат и досници. Парите какво ли не правят. А и те…

-Хайде, ще ги пробваме.  Не се знае колко хора са излъгали.

- Да, чувам, че най- много лъжат старите хора. Какви ли не лъжи не измислят.  Звънят на телефона, докато им донесат парите и после, дим да ги няма.

- Хубавото е, че по телевизията  че  говорят за  тези измами. Нека хората да знаят и да се пазят. Защото съзнанието ни трябва да бъде винаги будно.

- Хайде! Стига сме говорили, а д тръгваме, да ги разобличим. И тогава, право в пандиза…

13.03.2015г. 29,47ч. петък

 

ДА БЯГАМ, ЗАЩОТО НЕ ЗНАМ

-Ей, човече. Къде  бягаш така? Все едно, че някой те гони.

- Как да не ме гони. Знаеш ли? Гладът ме гони. Тресе ме и не мога да си намеря място.

- Тъй ли? А аз си мислех…

- Какво си си мислил? Коремът ми е празен. Да имам какво да си хапна, ама няма?

- Защо бе, човек?

- Как защо? Толкова време не мога  да  си  намеря работа, а казват, че  ме мързи.

- Ех, брат. Много ех… Тя наща стана една…

- Как да не стане, като ония отгоре на няколко месеца си увеличават заплатите, а за нас, бедните , какво да говорим.

- Прав си брат. Нямам думи.

- Как ще ги имаш, като ни затвориха устите и не можем да говорим.

- Да, ама и ние сме едни. Допуснахме чуждите да ни командват, а за нас не  ни остана нищо.

- Да. Де да  беше онова време!… Но не се усетихме. За бързо завъртяха далаверите, продадоха  всички безценни неща, дори и нас продадоха на пазаря, и  сега сме с пръст в устата.

- Ами, да се захващаме на работа! Да отидем при тях и да им кажем, че е време  и те  да се захванат  на работа. Защото работата прави човека силен .Нито гладен, нито жаден. А когато е силен, няма геле.

- Разбирам те, но те дали ще ни разберат? Човек, когато  е сит и има всичко,забравя за гладните.

- Така е. Нали ги виждам ония, с дебелите вратове , с едрите туловища.  И отгоре на всичко, те поглеждат с яростен поглед и какво ли искат да ни кажат?

- Май, да си гледаме наща работа, да не  се месим в тяхната.

-  И аз така мисля…

-  Разбира се. Въртят си опашката  , а тя е станала толкова дълга, че стига чак до горе.

- До горе, до долу, вече е време да им я  отрежем. И тогава, нека да   разберат какво е   болка. Както ние вием от болка. Сърцето ме боли, брат. Сърцето и  стомаха, защото е празен.

- И още ще е празен, ако си мълчим.

-Тъй, тъй… Да бягам, защото  не  знам. Като ме хванат бесните, не   мога да си представя, какво ще им сторя.

17.03.2015г  19,37ч  вторник

 

ТЕЖКО ВРЕМЕ, ТЕЖЕСТ ЗА ХОРАТА

 

Вървя  си значи, аз по улица „Иван Вазвов” и чувам една авторитетна дама  крещи с пълен глас. Спирам и се заслушам.

-Не те ли е срам, ма? Такива като теб не знам защо живеят?

До нея  стои дружката  й и замахва с юмрук. Дамата продължава да крещи.

-Не я ли виждате оная, в колата? Заприщила пътя на линейката и хич не и пука.

Дружката  я гледа   мърморейки  нещо под носа си. Дамата продължава да вие с дрезгавото си гласче и около нея се трупат няколко  непознати.   Гледат със съжалителен поглед и гласът на единият  реже като трион и се забива право в сърцето на пространството около тях.

-Нейната мам…. Повишава глас,  той   и  в очите му се появява сълза.

Дамата го изглежда с  неразбираем поглед и започва наново да крещи.

-Не се ли срамува от себе си, оная,  в колата  бе? Каква майка я е родила? В линейката човек умира, а тя се разпростряла по пътя  и отгоре на всичко, не и   дава да мине.

Оная в колата най- сетне прави завой и се скрива от погледа.  А дамата продължава да завишава децибелите си. Приближавам   до нея и започвам да  и говоря спокойно, за да я успокоя.

-Не се ядосвайте! Вие сама можете ли да управите света. Оная, в колата си знае своето и вашият  глас не стигна до нея.

Тя ме гледа ядовито и тръгваме. С нас и нейната дружка.

-Ето, до къде  сме стигнали? Забравихме, че сме хора. Дано, човекът  в линейката  все още е жив- продължава тя.

Става ми жал за нея. Наистина, хората се промениха. Станаха безжалости и агресивни. А кой ги прави такива? Времето разбира си. Тежко време, тежест за хората.

15.04.2015г. 12,45ч., вторник

 

 

НЕ ЗНАМ КАКВО МЕ ЧАКА

-Кога бе? Кога най- после ще спреш?

- Аз ли? Май не ме разбираш?

- Тъй ли? Много добре те разбирам. Ама ти май не си наясно с някой неща.

- Аха. Защо мислиш тъй? Аз….

- Ей… Споко! Да не те обидих?

- Не, не. Нали си ми приятел? Обичам те брат.

- Мерси Ашка. Знам, че ме разбираш.

- Така е. Не  се досещам защо  ми каза  да спра? Какво съм направил?

- Аха. Защото бързам толкова ли? Ами, времето ме кара  да бързам.

-Сега си дойдохме на думата. Разбра ли, че съм прав?

- Прав си, не си седнал.

- Не тъй, бе  брат! Толкова съм съсипан, че не ми се говори.

-Аха, виж го, ти, нашия! Затова ли си се забързал?

-Бързам, защото ако закъснея,  ще остана  на улицата. Отивам на интервю за работа.

- Желая ти успех. Макар, че трудно стават тия  неща.

- Да. Знаеш ли на колко интервюта ходих. И все ме режат.

- Тъй ли?

- Да. Търсят се младоци На някой места така ги сменя. Назначат ги пробно на работа и като изтече срока от три месеца, шиткат ги и после други кандидати. И така до безкрай.

- Ех…  Докъде стигнахме! И казват, че другите  са   им  виновни.

- Да, ама ако те назначат на работа, водят те на четири часа. Вместо една година,   стажът ти е на половина.

- Тъй им е добре. Плащат ниски осигуровки, а печалбата в джоба.

- И когато дойде време за пенсиониране, годините не ти стигат.

- Аз имам един познат. Осигуровки изобщо не му плащат. А щефкинята се разпространила с фирми извън България. Работниците  да му мислят. Стажът им не върви. Само дето им дава заплата. Така ги подлъгва да и  работят.

- Тъй е.

- Да ,ама ако гъкни някой, веднага го пъди. А той горкия не може да направи нищо.

- Парите какво не правят…

- Да бе. Колко ревизии и направиха. Предупреждават я. И пак си е тя.

-Жал ми е само за моят познат. Толкова години  работи при нея и никакъв стаж.

- Наистина. За жал е човекът. Да си търси друга работа.

- Да. Решил е да си търси, но вече е над петдесетака. За такива като него трудно се намира работа. Пък виж и мен, не знам как ще си изкарам стажа. А за пенсия…

-  А и мен? Не знам какво ме чака…

 

21.04.2015г  19,12 ч вторник

 

АЙДЕ, ЧАО ЗАСЕГА

-Ай, ай, какво  правиш, бе човек?

-Я си гледай работата. А чупка от тук!

- Е хей, май не помниш когато?

- Какво когато? Дори не те познавам.

- Тъй ли? Аз пък много добре те познавам.

-Ей. Не  ме занасяй! Дори не съм виждал физиономията ти.

- Я си спомни! Тогава, до магазина…

- Какво до магазина? Я  се разкарай, щото както ми е кипнало…

- По- полечка, мой човек! Аз искам да си поговорим като стари познати, а ти казваш, че не  се познаваме.

- Слушай, тръгвай си по- скоро, че ако ми накипи, не знам какво ще  стане!

- Ех, какви времена настанаха! Да не помним нищо.  Тогава говорихме толкова много. Дори ми каза, че нищо не ти върви. Спомни ли си сега?

- Аха, да, да… Извинявай. Така ме е завъртяла шайбата, че само това ли да помня?

- А,сега… Най- после си спомни. Аз исках пак да си поговорим, а ти…

- Не разбра ли, че нямам време за излишни приказки? Бързам да изкарам някой лев, щото семейството ми гладува.

- Такава ли била  работата?Днес има много като теб. Гладни, жадни. Скитат по улиците, ровят по казаните, а някой дори просят.

- Тъй, тъй. Ти дори ги съжаляваш, а ония, дето не си знаят парите, не им идва на ума. Гледат отвисоко, щото забравиха какво е глад и мизерия…

-Дано дойде по- добро време, че тия дето нямат да им се напълнят джобовете и да помнят, когато са били бедни Айде, чао засега.

24.04.2015 21,20 ч. четвъртък

 

ОХ, МНОГО МЕ БОЛИ

„Ей, какви времена настанаха”. Да им се радваш, та да не можеш да им се нарадваш! А пък за хората да не  говорим. Станали са едни, не можеш да ги познаеш Ще  ме  попиташ, защо така говоря, ли? Ами, как да не говоря Слушай сега какво ще ти кажа! Случи ми се случка, да не можеш да повярваш. Ще ме  попиташ, каква, та толкова ми е  разтревожило? Как да не ми  тревожи?  Виждаш ме, нали? Жена, като всички  други. А особено ако не си младо маце. Какво от това. Нима всяка възраст не е хубава  а, кажи де? Особено, ако си съхранил себе си. Времето те люшка ту на една, ту на друга страна, но ти пак си си ти С какво си се променил Освен външност, но душата си остава същата. Нея никой не може да я промени, освен теб.  В душата е истината.      Ако  разбереш, няма да бъдеш такъв. Просто ще  си останеш такъв,  какъвто си се родил. Нали, детето се ражда добро, прохожда и в един момент поумнява. Но като  поумнее и му дойде акъла, тогава ела го виж!

И така, да си дойдем на думата. Вървя си значи, аз към автобусната спирка. Бързам,  да не закъснея за  срещата с една приятелка.  А, още малко стигам на спирката и кого мислите- автобусът, който ми трябваше?   Спрял е на спирката.. Доближих се до него  и  помолих шофьора  с ръце да ме изчака за секунда. И… просто не искам да си спомням. Шофьорът тръгва пред мен и маха с ръка. А сега ,де… Какво ще си помислите? „Ето, до къде стигнахме, нали?” Въпреки, че го помолих, той   ме помисли за някаква будала и продължи. Това е истински човек, нали? Ами, ако бях паднала на земята пред него? Пак ли щеше да продължи?  Просто, такъв си е човечецът. За чуждата болно не го боли. Нали  си караше колата, и сякаш беше неин господар А да не говоря, колко като него си карат автобусите така, сякаш карат картофи. Правостоящите се люлеят в нея, сякаш беше панаирна люлка. Така е, като си мълчим или  не търсим отговорност на  такива, като тях.

Ох, много ме боли. Но какво мога да направя сама, след като другите си мълчат!

9 май 2015г. 20,38 ч. събота

 

ГОРКИЯ

Как да не се възхищавам на тия, дето стоят и кибичат като ненормални. Кибичат,ако не знаете   какво значи това   – ами стоят. Гледам аз оня,  дето се подсмихва под мустак и се чудя: „на кого ли се подсмихва?” А то да знаеш, на оная шантавата, дето стои на пътя, вдигнала пола,   само не и й се виждат същностите и зяпа мъжурлята.

Мисля си, дали някой ще и обърне  внимание! Да, бе, май  има такива зяпачи, дето акъла им фърчи по чуждото, а не гледат своето. А тая, кукумявка  не я ли виждам. Окото ми няма да мигне за такава, ако ще да е най- голямата красавица. Ами, нали знам колко са слаби  ангелите на някой мъже… Гледат, ала не виждат.Мислят само под полите на чуждите. Възхищавам им се. Браво на тях. Като си нямат акъл ще отидат при тая. Не мислят, завалиите. Гледат само да е чуждо. Мислят чуждата за ярка. Ама и ярката пак си е кокошка. Ох, ох, какво ли мисля за тия. А тоя срещу мен, така е опули зъркелите си и от устата му сякаш мед капе. Облизва се и сучи мустак. Аха, май дърпа крак към нея. А де, де… Горкия. Май му е мерак? А нея вижда каква е. Сульо отива при  Пульовица. Какво да се прави. Мерак братче, мерак. Нали сега му е паднало. Е хей, май друг ще я хване. Ето го и този. Тича към нея. Хваща я за ръка и тръгват в храстите. А нашият човечец остава с пръст в устата  и плюе на земята така хамалски, че косата ми настръхна. Дано не се затича и той, па тогава не знам…

21 май 201521,32ч  четвъртък