Спускам се в спомена за разговор с моя дядо Мицо.Гимназиска, в стаята им с баба, се подготвям по история на България.Бях стигнала до въстания против турското робство и го попитах, защо се е отказал от пенсията, която му е предложило българското правителство.

Нали и ти, Дядо се участвал в тази борба, в Македония?бил си в ръководството- касиер на комитета с Гоце Делчев, в родния град Кукуш.  Та ти си жертвал голямо семейство, два магазина, имоти, за да извоюваш свободата на народа. Защо се отказваш от благодарност за това?

- Мариьо, Марие, дълъг е пътя да станеш Истински Свободен.

- Но нали уча историята и не намирам същото в учебника- отговаря събуденото ми любопитство.

Дядо Мицо взема думата:

- Ти, дядо Стойко, знаеш живота на сина, моя баща Христо.Той е получил особена дарба- да помага на съгражданите ни в Кукуш. При много естремни истуации, те ес отнасят с доверие към него за съвети и помощ.Спомни си! Турски еничари обградиха  града.Хора пристигат към нас.Ние, децата си шушнем притихнали от страх,защото знам причината.Увеличават се хората в двора, чуваме ги. Питат татко какво да захванат, да спасят семействата си.Той ги съветва  да почакат до утрото, а споделя с мен, че в неговото кратко съновидение, 12 годишно момиче го успокоява да не  се притеснява, защото няма да се случи нищо лошо.Бог няма да позволи.На другия ден се разбира, че главатарят на еничарите е умрял и те се разпръскват.

Дядо Мицо се обръща към мен:

- Ти, Марие не знаеш, че баща ми живя само 40 години.Ела с мен за миг в онова време. Ще го заведем в Солун на лекар. И продължава:

- На връщане, почти вечерта, ние в каруцата мълчим.Изведнъж нещо ни блъсна напред.Двата коня спират, вдигнали предните  си крака и от задните  се чува неравномерен тропот по калдаръма. Сякаш нечия сила държи поводите им.Никой не виждаме. След минута конете тръгват. Обръщам се и съзирам лицето на моя баща Христо с отворени очи, усмихнати. Издъхнал е.

В този момент дядо Мицо замислен казва:

- Не е останало в мен и капка съмнение,че Бог изпраща ангели да вземат вярващите души и да ги заведат в Неговото царство.

 За тогавашното време го попитах, защо не ми е разказвал, за страшния път към България на десет членното му семейство.

- Знам, че това се случва през 1012 година, когато град Кукуш  е запален и опожарен от гръцката войска.

- Не съм ти казал, защото не е било  от малка да те включвам в тая одисея.Сега ще я почустваш  като твое”приключение”. Вече узряваш и няма да преживееш моите мъки и беди в търсене на прехрана и нощен подслон.Сега ще възприемеш по друг начин този мой разказ:

- Баща ти, Никола беше двегодшен постоянно го държах с една ръка на рамото си.Цял ден спеше, плачеше и се смееше.Майка му, Мария роди десетото си дете.(Близначетата бяха починали). Къпеше го в малки и мисти поточета.В тежкият ни път към България се поболя и умря това здраво и силно бебе, Георги.

Един ден завързах, седнала на кон, Магда- четиригодишната им дъщеря.Конят се подплаши и побягна. Ако ти беше на мое място и вече не я виждаш, нямаше ли да заплачеш с глас към Бога.? Дълго си питах защо не свалих малкия син от рамото си и не хукнах подир подплашеното животно? Та бях в силата си, на четиридесет години. И все не одобрявах “прозренията си”.Само отговорността за момчето на рамото бе зараснала за тялото и не съм можел да у променя.

Виждам отдалече коня с Магда  и войничето, което го върна при нас.Със сълзи на очи мълвях благодарностт към бог и войничето..

Следва продължение