Човекът, който запознава Йордан Йовков с Елисавета Белчева, е Георги Райчев. В 1897 – 1898 година Йовков постъпил в пети клас на Първа софийска гимназия, а през 1900 година получава свидетелство за зрелост с подписите на знаменитите учители Цветан Радославов – автор на „Мила родино”, Йордан Иванов – бъдещ професор, най- големия учен изследовател на старата българска литература и култура. Това е времето, когато Йовков е бил студент по право в Софийския университет един семестър и чак през лятото на същата година е заминал за Добруджа, за да стане учител.

Една вечер привлекателната студентка, нейната приятелка и Йовков тръгват на разходка, а Елисавета подхвърля, че е чела негови разкази. Йовков се оживява и на раздяла й казва: „Ако всички тези неща ви интересуват, мога много да ви разказвам”.

Много по-късно, в 1937 година, Елисавета Белчева ще напише: „Спомен от първата ни среща остана тази особена, блага усмивка, тихият топъл глас и мекият, малко пеещ, приличен на нашия сливенски говор”.

Разходките продължават – кога само двамата, кога с приятели. Йовков разказва случки от войната или от учителстването си.

„Разказваше много хубаво, просто, естествено, равно, но така картинно, с подробности, така увлекателно, като че ли четеше написаното пред себе си. С унесен поглед, полуусмихнат. Когато разказваше нещо смешно, разсмиваше се и сам на глас.”

Всъщност Йовков бил потиснат и нямал пари дори за цигари. Много се смели веднъж, когато един ден той разказал как за първи път ял сладолед с вафла в Морската градина на Варна. „Не знам какво е, тесто ли е, хартия ли е, яде ли се, не се ли яде – изреждал той, а компанията се смяла със сълзи.

През 1915 година дружбата между Йордан Йовков и Елисавета Белчева – Багряна се превръща в истинско дълбоко приятелство. Той е мил и сърдечен с нея. Виждат се всеки ден. Ако отмине един ден, тя получава писмо. Веднъж не се виждат десет дни и тя получава мрачно писмо от 24 страници – цяла повест. В него пише: „Десет дни прекарах в мълчание. Истинско мълчание. Не продумах нито дума никому”.

Изглежда, тези срещи са му давали импулс, защото тя първа изслушвала белетристичните му произведения. Тогава Йовков е на 35 години, а тя – на 22. Той е стеснителен и свит, не изказва чувствата си и срещите им се превръщат в творческо приятелство.

Когато го вика професор Шишманов, за да го поздрави за разказа „Балкан”, писателят обяснява на Багряна, че професорът му казал: „Бе гениално, бе психология, бе Достоевски!”. В този ден Лиза не отива на лекции. Дълго се разхождат и говорят за това как разказът е отхвърлен от списание „Отечество” на Александър Кипров. „Разкази” на Кипров и „Старопланински легенди” на Йовков излизат в 1927 година. Докато разказите на Кипров са забравени от всички, „Староспланински легенди” ще ни възхищават винаги.

„Никога не е изявил външно чувствата си. Мълчеше – казва Багряна. – Вместо това ми говореше за свои замисли, които, струва ми се, никому другиго не доверяваше. Той ми разказваше още неписани разкази – равно, спокойно, сякаш чете. И после те излизаха почти така, както вече ги бях чула.”

Това свидетелство на Багряна е особено важно, защото хвърля светлина върху своеобразието на Йовковия разказвачески дар.

Една вечер Йовков изпраща Елисавета Белчева след разходка. Тя била в бяла рокля и широкопола шапка. Вечерта била лунна. Тя се качва по стълбите, натиска звънеца, обръща се да кимне, а той й казва:

-      Постойте така да ви погледам!

Йордан Йовков е мнителен, с мрачен характер. Всичко преживява дълбоко, трагично. Веднъж Багряна излиза с приятелки, състудентки от университета. Той в това време минал на другия тротоар, но тя не го видяла. „Много се засегнал. Десетина дни се затворил вкъщи. После се разхождахме дълго по Лозенец. Не мога да го убедя, че наистина не съм го видяла, че не съм имала намерение да го пренебрегна” – казва Багряна.

След повече от половин век Людмил Стоянов си спомня: „Йовков беше влюбен. Не открито, но се виждаше, че човекът страда, и то много страда. Той беше особен характер, заключен в себе си. Веднъж станах неволен свидетел на една безмълвна сцена. Йовков седи в сладкарница „Цар освободител” и очите му все навън. Заел бе място до прозореца, както обикновено. Все поглеждаше навън, явно очакваше. Мина много време, може би часове. Най-после той я видя, че минава с някакъв приятел. Мина край сладкарницата и замина. Йовков се измени на лице и след десетина минути стана и излезе. Не отиде след тях, а в противоположната посока”.

Идва времето, когато Йордан Йовков заминава за фронта. Оттам пише на Багряна или няколко реда, или дълги поетични писма. „Сега при нас цъфтят наровете. И всички тези многобройни, ярко алени цветове, аз обричам на вас” – пише й той в едно от тях.

През 1918 година Йовков е на работа в София. Учителката Лиза Белчева също си идва през ваканциите. Йовков познава сестрата на Лиза и нейния годеник Цветко Петков. Разхождайки се заедно, те предлагат на Багряна и Йовков да им станат кумове. Йовков прежълтява и си тръгва. „Не знам защо, но след тази неприятна случка със сестра ми и бъдещия ми зет нашите отношения с Йовков охладняха” – спомня си Багряна.

Дълго време след това тя получава пликове с изсушени цветя. Някой път в тях има стихове на български или на френски език. А Йовков намира сили да не продължи приятелството. Защото писателят, създал в първата четвърт на двадесети век задушевни романтични разкази, носи в себе си и духа на миналото столетие. Така, като четем, ние усещаме чезнещия аромат, неговия морал и неговия песенен, заглъхващ ритъм.

Последната среща на Багряна с Йордан Йовков е в 1936 година.”Влизам сама в старото кафене „България”, на ъгъла срещу военното министерство, и се отправям към масата на Владимир Василев и още неколцина. Бях в черна рокля с една пафта на нея. Йовков седеше на една маса с професор Мутафчиев. На излизане се спрях при тях, а Йовков ме погледна продължително и каза: ”Помислих, че това украшение може да ви е от някой махараджа”.

„А то беше от един магазин в Берлин. Единствен от мъжете Йовков ме е изненадвал, че след много, много години си спомня точно тоалета ми на младини, и го описа най-подробно. Той беше наблюдателен, всичко забелязваше и го запечатваше в паметта си завинаги.”

През всичките години на познанството им Елисавета Багряна и Йордан Йовков си говорят само на „вие”.

В 1937 година, когато цялата страна е разтърсена от смъртта на Йовков, тя написва спомени за него и му посвещава едно стихотворение.

Обтягат нивите зеленото ветрило

в разтворената длан на пътищата бели,

и пак се мяркат вихрени коне, чергило,

отекват звучно колелетата запели…

 

Над всяка педя пръст и зърно слънце грее

и свети куполът безкраен и бездънен,

полята пак ще раснат и цъфтят, и зреят,

но техният жътвар не ще ги вече жъне.

 

В потайна мисъл и мълчание обгърнат,

загледан някъде възбог и вдън сърцата,

замина той от тук и няма да се върне:

на свойта гръд го взе любимата – земята.

 

А тя, безгрижно сееща и смърт, и радост,

изправена сама, усмихната сред мрака,

прекрасната жена – стихия, кръв и младост

възторжения свой певец не ще дочака.

 

Така Елисавета Белчева – Багряна се отблагодарява на Йордан Йовков, който никога не й е казал, че я обича, но винаги е носил любовта в

Така Елисавета Белчева – Багряна се отблагодарява на Йордан Йовков, който никога не й е казал, че я обича, но винаги е носил любовта в сърцето си.

*Материалът е написан по спомени на Багряна и съвременници, отразени в книгата „Младостта на Багряна” от Блага Димитрова и Йордан Василев.

ИРИНА КИРИЛОВА

Из нейната книга   „Това съм аз”