ХУДОЖНИК ОТ ПАРИЖ И ХИСАРЯ

ИРИНА КИРИЛОВА

Хисарският художник Илин Паунов, който двадесет години живее и твори в Париж, се завърна в родния си град. След като построи на бащините си имоти малък замък с плувен басейн и Айфелова кула, реализира и останалата част от проекта си. Довърши ателието си, което представлява ханска шатра, и с белия си мраморен купол привлича отдалече погледите, защото прилича на летяща чиния. Построи български кът с възрожденска фурна, до нея – езеро, а по-късно направи и галерия „Пирамида”. В неговия културен комплекс започнаха да идват народни представители, министри, дойде и президентът Петър Стоянов, няколко телевизии снимаха филми за Илин, даваше интервюта за вестници и радиостанции. Особено щастлив беше от факта, че на лична среща с царица Маргарита подари на Негово Величество Симеон Втори една импресия от Монмартър. Това стана в галерия „Ромфея” в Пловдив, но… картината беше открадната. Като научи това, Илин Паунов нарисува друга със същия сюжет и с още четири литографии ги изпрати на цар Симеон Втори. В отговор на жеста царят написа писмо на художника в Париж:

„Още веднъж държа да Ви благодаря за чудесните литографии, които ни подарихте и на които се радваме всеки ден! Поздрави и благопожелания!”

Дълбоко трогнат, в знак на преклонение, Илин Паунов му нарисува в Париж картините „Пролет в село Баня”, „Розовата долина”, „Край хълмовете на Баня”, „Носталгия”.

Десетина години Илин Паунов живя на две места – в Париж и в Хисаря. Но една вечер той ни напусна.

Сред картините си в галерия „Пирамида” в имението си бе положен художникът, за да посрещне гостите си от София и Пловдив, от Сливен и Нова Загора, от Карлово, Сопот и Баня, от Хисаря и Калояново. Този път той не ги посрещна засмян, ведър и готов да им покаже всеки кът от културния комплекс. Този път той ги посрещна отрупан с цветя, които може би ще рисува на оня свят. Лежеше тих, спокоен и с щастливо изражение. Защото просто не знаеше, че е умрял. Патоанатомите установиха, че е получил масиран инфаркт и смъртта е настъпила мигновено. Чак тогава е изпуснал кормилото и колата, изгубила управление, се е обърнала. Той нищо не е усетил. Затова лежеше спокоен, а духът му цял ден витаеше сред картините с парижка и хисарска тематика.

Хората идваха и плачеха. Само съученикът на сина му Жоро от казанлъшкото художествено училище запя „Излел е Дельо хайдутин”, защото тази песен беше обичана от Маестрото и с нея той съизмерваше таланта си. Мелодията се блъсна в купола на галерията и се сля с цветовете на картините му, за да тръгне заедно с него в космическото пространство. Маестрото Илин Паунов сякаш се усмихна леко, защото се усети част от необозримия космос. И сигурно ни гледаше светлият му дух отгоре как плачем, как идват депутати и управляващи, художници и културни дейци, роднини, приятели и граждани. И сред тях аз – най-близката му приятелка, на която се довери, за да разкаже живота си, след което написах за него книгата „Картини от един живот”. В нея има част от разказаното, а останалото пазя в магнетофонни касети в библиотеката ми. Той беше мой приятел, моя опора, моя утеха и подкрепа. Сега него вече го няма. Както каза синът му Жоро: „Иринче, ти осиротя!”.

Не осиротях само аз. Осиротя градът. Сега той е по-празен без красивата му кола и без величествената му осанка. Осиротяха управляващите, защото всяка делегация минаваше през неговия комплекс и си тръгваше оттам с картина. Осиротяха пловдивските художници, при които всеки ден спираше, за да им даде кураж и да ги почерпи. Загуби се Илин Паунов, загуби и българското изобразително изкуство. Не напразно премиерът Симеон Сакскобургготски изпрати съболезнованията си чрез народната представителка Нонка Матова, която беше видяла Илин Паунов последна на изложба в Пловдив на сина на Енчо Пиронков. Сбогували са се, той се е качил в колата и е тръгнал към вечния си път. Натам го изпратиха стотици хора. Свещеникът Димитър Димитров ни прикани всички да приемем смъртта на Илин Паунов като начало на живота му в друг живот, който е по-красив и вечен.

Маестрото сигурно ще е в Рая. Не е убивал, не крадеше, не мамеше, не лъжеше, а даваше, само даваше.

Един ден преди да умре, в неделя, когато си говорихме на връщане от Пловдив, той ми каза: „Когато остарея, ще ти разкажа любовните си истории. Да видиш тогава каква книга ще излезе!”.

И се засмя с глас.

Не можа да остарее, но сигурно е доволен от всичко, което е сторил. И от нарисуваните и продадени картини, и от видяното по целия свят, и от пътуванията си, и от срещите с хората.

–       Аз съм изживял живота на хиляда човека – каза ми той веднъж.

Само от своя живот си отиде ненавреме. Можеше да нарисува още толкова картини, да посрещне още толкова гости, да направи още толкова изложби. Видяха картините му в Пловдив, в Хисаря, в Националната художествена галерия в София, във Варна и Плевен, в Народното събрание… Но сърцето му реши да спре и да го отведе в друго измерение, далеч от нас.

Гледаш ли ни, Маестро? Ако ни гледа светлият ти дух, кажи ни само едно: „Как да те прежалим?”.

17 март 2004 година