Поне веднъж в година Радой Ралин идваше в град Хисаря. Отсядаше във военния санаториум. Денем се разхождаше, следобед се срещаше с приятели или се ровеше в библиотеката на читалище „Иван Вазов”. Били сме заедно с часове при един наш общ приятел – художника Илин Паунов. Радой Ралин го познаваше още преди да избяга от България и да се установи в Париж. Когато Илин Паунов се върна в града и започна да строи културен комплекс, той непрекъснато му се възхищаваше. Не само на картините му, а заради намерението му да превърне двора си в място за културен живот. Така един ден се заговорихме и ето какво се записа на магнетофонната лента.

- По нареждане на Държавна сигурност ли ви пратиха в Хисаря по онова време преди десети ноември 1989 година?

- Не ,не по нареждане на Държавна сигурност. Този, който тогава беше секретар на Градския комитет на Българската комунистическа партия, се казваше генерал Борис Мавров. Той ми каза: „Заминаваш там и четири месеца да не си се върнал.”

 Вместо да ми извади окото, той ми изписа вежди. Аз видях, че Хисаря е едно от най- хубавите места на България.

- Кое ви възмущава най- много у хората?

- Е, то по това може да се напише цяло есе.

- Отрицателни черти ли пречат на хората да живеят спокойно?

- Дали са отрицателни или конкурентни, но пречат на хората да живеят. Те са под влияние на толкова власти, на толкова курсове, на толкова разочарования, че вече се чудят какво да правят и на кого да вярват. Разочарованието – то е, което убива човека, то е, което реже крилете му.

- Все си мисля за вашия жест, когато върнахте наградата – леката кола.

- Слушайте, не си струва за туй да се говори.

- Е, да! Но все пак хората казваха:”Той има деца, защо не я даде тази кола на деца, на внуци…”

- То ако така мислим: „ Той има деца”, докъде ще му излезе краят. Просто никога не съм имал интерес към колите. Така че защо ми е? Ако беше някоя хубава картина на Майстора, от Борис Георгиев, от Васил Стоилов, от пловдивските художници – Златьо Бояджиев, от Митьо Киров, от Йоан Левиев, разбирасе, че щях да я задържа. А то – кола. Кола може да има всеки. Награда е една картина да ти дадат. Изкуството струва винаги повече от тенекията и техниката. Кола може да си купи и най- големият простак, ако има пари. Има бясно втурване на хората да печелят и това не може да ме възхити.

-         Значи не отдавате значение на парите?

-         Ами не отдавам значение.

-         Като форма на живот?

- И като форма, и като съдържание и като всичко.  Особено пък сега, когато виждаме как отделна част – плутократите забогатяват за сметка на целия народ, виждаме как страната ни, държавата и народът обедняват.  Може ли при това положение човек да се стреми, когато народът обеднява, той да забогатява?

- Всъщност вие сега къде стоите?

- Ами то е ясно на цяла България. Аз се изказвам всеки ден…пиша по вестници….Цяла България знае на какви позиции съм. Ако трябва да ги декларирам, след туй някой ще каже: „подпиши и декларация.”

- Как се отнасяте към подлеците? Завинаги ли ги откъсвате от себе си?

- Човек не очаква, но понякога тези подлеци се явяват и сред приятелите му. Например аз навремето много обичах един поет. Но като почна той ме краде – образи и някои други неща, като го видях, че това е човек на кариерата, дръпнах се от него. За мен все едно и също, че не е съществувал. Съжалявам, че преди съм си губил времето с него.

Кражбата не е успех.  Паричен успех е имал, замогнал се е, но колкото време минава, то толкова краденият образ заприличва на дете, което пораства. Заприличва на истинския си баща.

- А  Николай Хайтов?

- За него изобщо не искам да говорим.

- Да говорим тогава за Левски. Вие се ровите из библиотеките. Нещо ще поправяте ли? Макар че образът на Апостола, изграден от вас е актуален, въпреки че е писан преди двадесет години.

- Гледам някой път, яви се нещо за Левски, то вече казано. Той е една велика личност. Предвидил е цялото това нещо, което ще стане. И кризата в демокрацията, и всичко.

- Вие на документи ли се опирахте за този филм?

- Преди всичко опознавах документите, изучавах вътрешните борби, стремях се да разбера на каква почва са – дали на кариеристична почва. Дали на завист, май че и това го има, дали на липса на дисциплина…И това е принуждавало някои да правят различни грешки, но никога това не се е дължало  на обстоятелството, че те са били чужди агенти.

- Разчитате ли на този комитет, който ще се създава и ще събира пари за вашия филм?

- Моралът толкова ниско е паднал, че хората ще предпочетат да дадат пари за „Невада”, отколкото за филма. Макар че се изненадахме, че пенсионерка прати две трети от пенсията си. Ще търсим и от наши българи, които живеят в чужбина.

- Безспорно Левски ни е нужен в днешния ден, нали?

- Много ни е нужен, защото виждаме, че той се бори за свободата, за истински отношения и е прав в теоретическите си разбирания, и в постъпките си, и във всичко. Но като виждаме какви боклуци са хората от нашия Парламент, от Министерския съвет…. Нивга България не е била в по- гнусно политическо положение, както сега. Защото всичко се бори само за своите лични интереси Законите се гласуват половинчато. Например реституцията. Дават това, което е взето от държавата, а това, което с постановление на Министерския съвет е взето – не. Гледат народните представители да си уредят своите неща, своите заплати, а народът не ги засяга.

- Какво бихте направили, ако сте вътре в Парламента?

- На алчността трудно се въздейства. Да изляза, ще кажат, че съм се уплашил.  Най- умното нещо е човек да си критикува и да бъде независим, да не влиза в различни котерии, а да си казва просто истината. Да бъде винаги в съюз с истината.

- Променихте ли отношеншието си към Блага Димитрова, след като излезе от Президенството?

- Напротив. Тя не се ли отксаза от поста?

- Да, но заяви, че е била в задния двор на властта.

-  Вижте каво. Колкото и да е била в задния двор все пак всички тези облаги ги е имало. Фактически и аз съм в задния двор на властта, защото фактически нивга не съм се стремял към нея. И сега не се стремя. За мен по- важното от властта за един човек, особено който се занимава с  изкуство, е не властта , а влиянието. Властта се дава с натиск- под силата на въоръжената охрана, а влиянието, то идва отдолу, то идва от хората.

- Значи според вас едно от най- страшните качества е алчността и тя ни пречи днес да живеем добре.

-Тя пречи, разбира се! Защото при това жалко положение в България трябва да гласуват вески ден закони. Един милион на ден ни струва Народното събрание.

- Какво очаквате от бъдещето?

- Ами какво очаквам… Очаквам честните хора да запазят позицията си и да првлекат с нея и други честни хора. Каквото и да е било, тази страна е просъществувала 1300 години. Другите европейски народи нямат 1300 години съществуване. Все пак значи има в нея достойни и талантливи хора.  Но нека да не бъдат полуталанти, да не преписват от другаде, да мислят за личния си интерес.

- И така ще се оправим?

- Е, ами до петдесет- шестдесет години, който е жив, ще може да се радва на един по- достоен живот, защото и международните отношения влияят. Без силите на информацията, на културата не би могло у нас да се махне тоталитарният режим, който при всички случаи беше по- страшен от сега.

2002 г. разговорът води Ирина Кирилова