ИРИНА КИРИЛОВА

2008 година

Васа Ганчева е дама с респектираща интелигентност. Може би затова дразни посредствените хора и тези, които не могат да постигнат нищо в живота. А ясно е, че неможещите са най- завистливи. На тях все някой им е виновен., при тях стремежът към духовно усъвършенствуване е заменен с критично отношение към всичко.Когато разговарях с Васа Ганчева, тя с готовност се съгласи да даде интервю за вестник „Славей” – Хисаря. Затова и започнах така:

- Васа, ти не си  живяла като обикновените хора. Все пак си дъщеря на дипломат, учила си в чужбина, движила си се в дипломатически среди. Това те е отдалечавало от посредствеността. Направило те е устойчива към нападките на посредствените.

- Приятно ми е вниманието ти към моята личност, но веднага бързам да уточня – винаги съм се отнасяла с неприязън или с недоумение към понятието „обикновени хора”. За мен такива няма. Необикновена може да бъде съдбата, стечението на обстоятелствата, но ние всички всъщност сме „обикновени хора” и тъкмо от такива навсякъде в цивилизацията ни  се създават гражданските общества.  Такава бе и съдбата на моя баща.  Лалю Ганчев бе земеделски лидер, журналист и силна фигура в държавния живот на България, изпратен от властите на шейсетте години в един вид „дипломатическо изгнание” като посланик на България за цяла Скандинавия. Да, вярно е, движих се в кралски и дипломатически среди, но учих много – и език, и история, и теория на театъра и киното в Кралския колеж, бях плътно до баща си  в многобройните преговори – от търговски и туристически до държавнически и правителствени в големи тънкости. За съжаление никога не съм се отдалечавала от посредствеността, която и тогава, и днес владее дипломатическата дейност на нашата Република.

- Винаги си се движила в кръгове, свързани с културата и изкуството. Познанството с толкова много интелигентни хора в държавата непрекъснато те е обогатявало. Коя е личността, която ти лежи най- много на сърцето?

- Моето семейство, впрочем майка ми Надя Ганчева, уважавана журналистка, в последните години от живота си известна като главен редактор на списание „Лада” и баща ми, Лалю Ганчев, както и впоследствие сестра ми, днес проф. Вера Ганчева, и бог да го прости, зет ми, големият български поет Владимир Башев, бяха хора дотолкова контактни, гостоприемни и открити, че ден и вечер не минаваше без невероятни срещи с невероятните хора на нашето общество и на България въобще. Днес аз се радвам на наследството на тези изумителни връзки и в своето предаване „Вкусът на живота”. С радост преоткривам останалите живи страхотни хора  от шейсетте и седемдесетте години на миналия век и ги представям на обществеността с творчеството и мислите им. Разбира се, че фаворит не мога да имам. Та те бяха и са стотици.

- Да , хората те познават като водеща на „Вкусът на живота”, помнят режисьорската ти работа, филмите, които си правила, режисирането на магазинни предавания и т. н. Какво би искала да снимаш сега?

- Все още съм известна като режисьор, а като водеща май тепърва набирам скорост. Работата е там, че нощем сънувам, че снимам. Телевизионната работа е вирус- нещо като СПИН, не дай Боже, в нея основният гъдел е симбиозата между техника, инфорамция и художествено творчество. Изключителен конгломерат, който не се среща в никой друг жанр. Автор и режисьор съм на десетки художествени програми, новогодишни, забавни , образователни, публицистични и културно- обзорни. Последният филм, който направих, бе за Людмила Живкова. Оказа се спорен и публицистично деликатен. Щом ме питаш, ще бъда откровена – снима ми се публицистичен филм, а и хубава развлекателна програма.  Е, там наистина съм майстор и днес сърцето ме боли от заливащата ни пошлост, лишена от смисъл и естетика, за която отиват милиони народни пари.

- Ти си много критична към журналистите.  Какъв е критерият ти за добра журналистика?

- Никога и по никакъв повод не съм била критична към журналистите.  Пет години писах знаменитата си рубрика „телевизионни мистерии” във вестник „Труд”, но никога не съм се смятала за принадлежаща към журналистическата гилдия. Моята „камбанария” бе тази на професионалиста и от тази висока гледна точка съм разглеждала, критикувала или хвалила работата на телевизионерите. Та нали аз съм една от тях? Бедата е, че професионална критика в нито един художствен жанр вече не съществува и днес журналстиката е не само силно политизирана, но и в нея масово участват недозрели и шашкащи с некомпетентността си персони. Невероятна рядкост е да подаднеш в медиите на текст или коментар от всякакъв вид, който да очарова или убеди хората поне в правото си на собствено и меродавно мнение.

- Какво е свободата за теб? Полет на духа?

- Никого няма да изненадам, ако кажа, че днес свободата е липсата на финансови и лични ограничения. Май безсмъртна ще се окаже не демокрацията , а бюрокрацията, корупцията и меркантилността. Битката за оцеляване и ширещата се бедност ужасяват всеки българин, свободата е понятие на духа и на националната всеотдайност, които толкова ни липсват днес. Свободен дух има, когато има национална доктрина, ако не идеи и идеали, поне ясни понятия за отговорност и любов към народа.  Смразяващо е да знаеш, че днес децата ни знаят номера на обувките на Майкъл Джексън или размерите на бюста на Памела Андерсън, а не знаят нищо за Йовков, Вазов, да не говорим за Левски и Ботев.

- Кои допускаш до твоя личен периметър? Стеснява ли се кръгът на приятелството с течение на годините?

- На лични въпроси никога и по никакъв повод не отговарям. Всеки има право на личен периметър.  С моя толкова много се спекулираше, че повече не допускам никой да навлиза в него.

- Миналото лято ти превеждаше от шведски Стриндберг. Какви предложения имаш сега?

- И сега превеждам Стриндберг – необятно е творчеството на този велик шведски автор. Но съм погълната от майсторски трилъри на големи шведски автори като Карин Алвтеген и Йенс Лапидус – много трудни за превод, но професионално икусителни и доставящи ми голямо удоволствие майстори.

- Имаш много почитатели на „Вкусът на живота”. Това носи ли ти онова душевно равновесие, което идва след добре свършена работа?

- „Вкусът на живота”е явно пренебрегвано от ръководството на БНТ предаване, ситуирано в неподходящ за гледане час всеки петък от 15. 15 часа с повторение, представете си!?- в 1.10 часа в понеделник. Дали на личностна основа или по програмна недомислица, но това е факт и без помощта на обществото съм безсилна да се правя с явното пренебрежение към тази така полезна и все пак много гледана програма.

- Както стана дума, аз съм дългогодишен телевизионен  режисьор, но се отдадох на идеята за програма за по- възрастните хора с единствената цел именитите гости, които каня, да бъдат вкарани в златния фонд на БНТ, за да се съхрани словото и образа им за вечни времена. Репортажи от старчески домове, читалища, портрети на известни  възрастни интелектуалци, гости в студио и най- вече телефонни разговори на живо в студиото  правят  „Вкусът на живота” уникална програма и пълнят душата ми с усещането за добре свършена работа. Честно казано не ми е много леко със стотиците писма, имейли и обаждания на телефоните ми, но всяко предаване означава стъпка напред към изпълнение на свещената мисия. „Вкусът на живота” прави много хора щастливи с контакта с духовното, позитивното и доброто в живота.

…Разделям се с Васа Ганчева.Разделям се с чувство на докосване до духовното, което толкова трудно можеш да срещнеш в живота.  И се чудя и мая какъв е критерият за оценка на една личност.  Може би в днешно време, колкото си по- известен, толкова повече врагове имаш,  защото духовното не може да се пипне, то само се усеща, ако имаш антени да го уловиш.