Редица исторически извори сочат, че корените на българското православие са в християнските общини и църкви на Балканския полуостров, във влиянието сред местното население и организираната християнизаторска мисия сред различните нови заселници на Балканите. Налице е възходящ църковен живот от 33 г. до 6 век в областите, които след 681 г. влизат в границите на българската държава.

През периода 4-6 век Константинополската (наричана от българите Цариградска, т. е. на “царстващия град”) патриаршия активизира мисионерската си дейност и отбелязва значителни успехи. Постепенно укрепва църковната организация – увеличава се броят на епископските катедри, на духовниците, храмовете и манастирите. Християнството прониква дори в планинските райони. Нашествията на славянските племена и българите на Балканския полуостров и войните на новообразуваната българска държава (681г.) с Византийската империя нанасят значителни поражения в селищното устройство. Разрушени са редица крепости и градове, храмове и манастирски комплекси. Това довежда до намаляване на местното християнско население и до разстройство в епархийската организация. Всичко това се отразяват неблагоприятно върху християнизаторската мисия.

Обаче има исторически данни, които говорят и за продължителен контакт на славяни и българи с Византия и със завареното в балканските земи местно население, за редица случаи на мирно заселване и дори на военен съюз между традиционните противници, за мирни отношения помежду им, за търговски и други връзки, взаимна размяна на пленници, налагане на византийско господство на част от новите заселници в днешните български земи, колонизация, демографски промени.

Византийското влияние прониква и в младата българска държава – особено през периода на династичните борби сред военно-племенната аристокрация (761-777 г.). Тези сведения подсказват, че и през периода 6-8 в. има пътища и възможности за проникване на християнството сред новите заселници на Балканите. От епархийските списъци, актовете на църковните събори, археологически находни и др. се вижда, че голям брой градове и епископски катедри се запазват и след заселването на славяни и българи южно от река Дунав.

Завладяването на Балканите и образуването на българската държава няма катастрофални последици за завареното местно население и за неговата материална и духовна култура. Между новите поселници и християнското романизовано и полуроманизовано трако-илирийско местно население съществува взаимнопроникващо влияние както в бита и в социално-икономическия живот, така и в областта на културата, езика, религиозните възгледи.

През първата половина на IX в. в пределите на България се включват нови земи със значителен брой християнско население. Попадат в плен десетки хиляди византийски пленници, между които и някои видни духовници. Именно те успяват да запознаят мнозина българи с християнското учение. Въпреки преследването му от властта то започва да прониква дори и във владетелски двор. По време на кан Крумовите войни с Византия (811-814) в плен попадат мнозина изтъкнати византийци, между които и Кинам, който е привлечен като възпитател в канския двор, където пропагандира християнските си убеждения. Разпространението на християнството и проникването му в двореца създава впечатление за нарастващо византийско влияние, което застрашава държавните интереси. Затова кан Омуртаг (815-832) проявява открита нетърпимост към чуждата религия и предприема гонения срещу християнството в България. Византийски извори свидетелстват за мъченическата смърт на Адрианополския митрополит Мануил, на Никейския епископ Лъв и военачалниците Йоан и Леонтий, за презвитер Парод и за още 337 християни, чиито имена остават неизвестни. В тъмница бил поставен дворцовият възпитател Кинам, пощаден само поради застъпничеството на канския син Енравота.

Синът на Омуртаг – хан Маламир (831-836) – проявява известна търпимост към християните, но е твърде суров спрямо собствения си брат Енравота, който възприема новата вяра от възпитателя Кинам. Българската църква тачи паметта на Енравота под името Войн като пръв мъченик-българин за новата вяра.

Вследствие на успешната си политика кан Пресиян (836-852) успява да присъедини значителна част от Македония, по това време плътно населена със славяни. Така относителният дял на християнското население се увеличава. Това отношение към християните е толерантно, понеже политиката е насочена за привличане на византийските славяни към българската държава.

Покръстването

https://youtu.be/1lyLAz5a1Eo

Териториалното разширение през първата половина на IX в. поставя българската държава в по-непосредствен досег с християнския свят не само на юг, но и на северозапад. Далновидният държавник кан Борис (852-889г.) се съобразява с това обстоятелство и решава да въведе християнството като официална религия. Той прозира духовно-етническото единство на държавата само чрез еднаква за двата етноса (славяни и българи) религия. Първоначално се предвижда покръстването да се извърши от Западната (Римска) църква – през 862г. между кан Борис и крал Людовик Немски е сключен съюз, който урежда и приемането на християнството. За да разруши тоя съюз и да прекъсне по-нататъшното сближение, Византия организира коалиция от Великоморавия, Хърватско и Сърбия против България. През 863 г. българските войски са разбити и кан Борис сключва мирен договор с Византия, но при едно категорично условие: българските пратеници да бъдат покръстени в Константинопол, а след това да се покръсти владетелят и целият народ. Заедно с покръстените пратеници в българската столица Плиска пристига и византийска духовна мисия. Бързината на стеклите се събития не дава време на Борис да подготви приближените си и народа към съдбовното му решение. Затова покръстването му и това на семейството му не става нито публично, нито тържествено, а тайно и то през нощта. За кръстник на владетеля е определен самият византийски император Михаил III, представен по делегация (т.е. не присъства лично). Така кан Борис се покръства под името Михаил и става княз. Тези събития се отнасят към есента на 864г.

 Всеобщото покръстване на българския народ започва през пролетта на 865г.

Някъде е извършвано с въодушевление, а другаде – с насилие. Не закъснява и предвидената от княз Борис-Михаил реакция на висшите боили, които считат постъпката на владетеля опасна за държавата политика. Те публично го обвиняват, че дал на народа “лош закон” и въстават срещу него. Подпомогнат от верните си сътрудници, княз Борис успява да предотврати бунта и наказва сурово 52-ма от най-изтъкнатите предводители заедно със семействата им.

Успоредно с налагането на християнството е унищожена езическата организация – езическите храмове са разрушени или превърнати в църкви, сринати са езическите капища и на тяхно място започва строителство на християнски светилища. Едновременно с византийските проповедници в България пристигат и различни самозванци – гърци, арменци и др., които започват безразборно да покръстват народа; идват и арабски проповедници, които предлагат на българския владетел да разпространяват исляма. Пред княз Борис с цялата острота застава проблемът за бързото изграждане и устройство на самостойна държавна църква, която да препятства разпространяването на други религии в страната.