Да, и трите думи се пишат с две Н. Първата дума е форма за мн. ч. на прилагателното странен, което в ед.ч. завършва на -нен и според правописните норми изисква удвояване на съгласната Н в другите форми. Странноприемница е производна дума от странник, която пък произлиза от странен и унаследява неговите две Н. Прилагателното странен има 2 значения. По-старото, което днес не е популярно, е ‘който е от друга страна; нетукашен, чужд, непознат’, а по-новото, което е по-известно – ‘чуден, особен’, произтича от осмислянето на чуждото и непознатото като необикновено, необяснимо. Именно с по-старото значение се свързва съществителното име странник – ‘чужденец’ или ‘пътешественик’, ‘пътник’, ‘скитник’. С думата странноприемница се назовава сградата за временно обитаване или за пренощуване на странници, която днес наричаме хотел (по-рядко хан).
Двете думи – странник и странноприемница – в наши дни се срещат основно в художествената литература. Да си спомним откъси от творби на български класици: Бързай, странник, върви скоро / къща бащина да стигнеш… (Хр. Ботев, „Странник“);
О, скрити вопли на печален странник, / напразно спомнил майка и родина! (Д. Дебелянов, „Да се завърнеш в бащината къща…“); Станцията – малка крайгранична станция – заемаше едното крило на селския хан, наречен от стопанина му с примирителното име „Международна странноприемница“. (Й. Йовков, „Мечтател“); …в пороя и нощуването в тази испанска странноприемница имаше нещо страстно и възбуждащо… (Д. Димов, „Осъдени души“).
В последно време се наблюдава нова и определено неуместна употреба на думата странноприемница – като собствено име на хотели и ресторанти (напр. хотел „Странноприемница“, ресторант „Странноприемница“).
в. „Аз-буки“, бр. 47, 19 – 25. XI. 2020 г.
Ех, че коварно!
публикувано в: Правопис | 0
Илияна Гаравалова
В случаите, когато се колебаем за правописа на определена дума, сме свикнали да се опираме на своите езикови познания и опит, да търсим сродни лексеми или думи с идентична морфологична структура, за да избегнем грешка. Например: знаем, че обкичен се пише така, защото в българския език няма представка оп-; виждаме, че прилагателното в м.р. завършва на –нен, и пишем двойно н във формите му за ж. и ср.р. и за мн.ч. (невинен, невинна, невинно, невинни); променяме в мн.ч. еловото причастие на глагола, за да проверим дали гласната в крайната сричка изпада, или не – така проверяваме дали тя е а, или ъ в ед.ч. (писал – писали, рекъл – рекли).
Но как да проверим правописа на думите софиянец и италианец в изречението: Аз съм софиянец, а Микеле е италианец. Собствените имена София и Италия се пишат с -ия, производното от София название на нейните жители – също (софиянец). Логично е да се предположи, че производното название на жителите на Италия също би трябвало да се пише с -ия-. Грешката вече е налице.
А причината е, че употребата на съчетанията -ея- / -ия- и -еа- / -иа- зависи от тяхното местоположение в думата, както и от нейния произход. В края на думи както от домашен, така и от чужд произход се пишат съчетанията -ея, -ия (напр.: София, Италия, България, околия, артерия, идея и др.).
В средисловието на думи от чужд произход се пише -еа, -иа-: артериален, италианец, идеален, провинциален и др., но има и изключения, където в средисловие се пише -ея- / -ия-: християнин, софиянец, плеяда. А в средисловието на някои домашни се появяват съчетанията -ея-, -ия-, срв. одеяло. Когато се знае всичко това, тези буквени съчетания не изглеждат толкова коварни, нали? Пък и винаги можем да проверим в правописния речник.
в. „Аз-буки“, бр. 48, 26. XI. – 2. XII. 2020 г.
