– Ами не е човек, а от ония зверове, дето живеят в джунглата.
– Тук няма джунгла.
-Ами, как да няма? Хората така се озвериха… Агресия брат, агресия…По- лошо от война.
-Прав си приятел. И аз тъй си мисля.
– Ето, разбра ли сега? Пияни шофьори правят на парчета колите си. Убиват що срещнат по пътя си.
– Да,да. Жал ми е за децата. Що деца си отидоха. Отнеха им живота, когато трябваше да растат и да живеят.
-Знаеш ли, а колко такива пияндури са на свобода?
– Парите брат, парите…
-А пък напоследък са се навъдили едни…
– Казвай бързо! Какви едни?
– Какви ли? Обирджийки… От РУМА. Направили са си добре сметката.
– Ами нали ги заловиха?
– И още как. Обирали парите на що народ. Пострадали милите.
-И за старците не им пукало…
-Обирали, обирали и трупали в банките. Станали милионери.
– Ами, ти не знаеш ли за оня просяк?
– Кой бе?
– Дори и не си чувал. Ходил по улиците окъсан и развлечен, а като умрял ,намерили под дюшека му пачки с пари.
-Е хей… И на това си му кажи живот.
– Широк живот, тесни гащи. Шапка на тояга.
– А, забрави да кажеш за вашият комшия.
– За него ли? Ами взел, хванал беззащитната ми булонка. Кученцето де.Отрязал му най- жестоко главата. И го хвърли от терасата, та падна горкото долу, в градината.
– Не продължавай, щото кръвта ми кипна, а сърцето ми ще изскочи от пазвата!
– Виждаш ли? Не знам какво да правя с него… Май е за лудницата. Да вика и крещи, щото сърцето му да се върне на мястото си.
– Тъй е. Май го е загубил някъде сред тълпата и не може да си го намери.
-Един ден ще го намери. Рано или късно съвестта проговаря. Туй не може да му се размине. Съдбата е справедлива. Тя напомня.
– Хайде сега да тръгваме. Па да оставим на съдбата…
