По-възрастните читатели сигурно помнят “потребителските” еднодневни екскурзии до пограничните румънски градове в Голямата криза след Промените. Народът на Добруджа масово се юрна на север хем нови хоризонти да види, хем да си купи нещо за хапване или някаква дрешка от спестените социалистически левчета. И понеже държавата вече я нямаше, хитри и предприемчиви бели и мургави българи набързо се окопитиха за луда печалба и организираха ежедневния трафик със своите мини бусчета или раздрънкани москвичи и лади.
Да си призная и аз не останах встрани от тази транспортна еуфория, защото и моето семейство се бореше с кризата на празните магазини и рафтове. Направих няколко курса до Галац, Тулча и Констанца с наши семейни приятели. Не помня вече какво сме пазарували като алъш-вериш, понеже всеки носеше нещичко за продажба или размяна на стока срещу стока, както е било в далечната древност.
Случката, която се е запаметила в моята биологична памет, като доста емблематичен спомен, е от едно завръщане с ферибота от Галац. Преди да се кача с колата на платформата, взех си от павилиончето топли понички. След мен на опашката се беше наредила лека кола с Добричка регистрация – баща, майка и две деца на около 7 и 12 години. Момичето беше по-малкото дете. Като ме видяха с поничка в ръка да закусвам прав до колата, на децата изглежда внезапно им се приискало от моята закуска и майката изтича обратно до павилиончето да им купи по две-три понички… Направи ми впечатление, че докато момчето лакомо заръфа своята закуска, момичето я огледа смръщено, дори гнусливо, и на висок глас каза:
Мамо! Ама как може тия румънци да правят понички от черно брашно!? Майката беше влязла в чакащата кола и май не чу въпроса. Тогава момчето, като видя, че сестричката му още оглежда поничките си от всички страни, подкани я с пълна уста:
Хайде яж, лапай, ако си гладна! Много питаш!
- Що да не питам? – наежи се момичето на брат си. – Искам да знам… Ти пък като много знаеш… ти ми кажи, защо румънски те понички са черни?
Защото… Абе, и да ти го кажа, малка си още, няма да го разбереш… Момичето най-после беше захапало своята поничка. Тупна ядовито с крак по земята, преглътна хапката си и отговори, видимо засегната:
Брееей!… Малка съм била!… А кой от двама ни знае наизуст докрай стихотворението ,,Опълченците на Шипка”? А? – Добре, добре! – вдигна театрално ръце в знак на помире ние братчето: – Виждам, че изведнъж си пораснала…
Кажи ми тогава, защо техните понички са черни? – върна се пак на въпроса си малката питанка.
Слушай тогава, щом искаш да знаеш!… Ако Добруджа беше цялата наша, българска, както е било някога, всички понички щяха да бъдат бели! Разбра ли го?
- Малко… А защо Добруджа не е цяла?
Не знам!… Яж си поничката, ще изстине!… Голяма питанка си! Но като видя, че няколко души с интерес следяха разговора на двете деца, момчето, може би за да се похвали с историческите си знания, допълни: Питай великите сили, защо Добруджа не е цяла?
Отговорът на брат й май не й се хареса, защитно последва уточнение:
Ти откъде го знаеш? Виждал ли си тия… велики сили? Зная го… Това е история… Пише го в нашите учебници!
А, кой пише такива… глупави учебници? Земята може ли да се дели, за да правят от нея черни и бели понички? След последното питане на малката Бърборана последва спонтанен смях и кратки, одобрителни коментари от групата на чакащите да се вдигне бариерата на ферибота.
- Абе тия деца… тия наши деца – помъчи се да надвика гласовете някакъв ухилен господин – се раждат готови политици за парламента, бе!
- Не политици, а патриоти! – допълни друг глас.
Румънският полицай, който мълчаливо си седеше на стола и внимателно слушаше разговора на двете деца, само се усмихна. Той може би разбираше малко или добре български, затова се усмихна. После като чу звънеца от капитанския мостик, вдигна бариерата.
Планимир Петров
таг поничките, промените, Добруджа
