Независимо, че страданието заема съществена част от човешкия живот, то не може да изчерпи богатството на човешкия дух, защото, за да създаваш, ти е необходима сила и мотивация, за които страданието не е достатъчно.
След края на ужасната Първа световна война, депресията и отчаянието обхваща мнозина. Но точно тогава се появяват нови направления в изкуството, които да мотивират човечеството да продължи напред.
Поетическият реализъм възниква, като движение в киното в края на 20- те и 30- те години на 20- ти век във Франция. Водещо в него е фаталистичния възглед за бъдещето на човека и човешкото общество .Негови главни герои са хората отритнати от обществото, които са изгубили своите илюзии. Съзнанието им се терзае от мисълта за неизбежната смърт и носталгията по изгубените възможности.
От особено значение е формата, чрез която се предава филмовото действие. Приглушените цветове, естетизираните изображения, виртуозната операторска работа, поетичния сценарий, стават еталон за следване и подражание в киноизкуството и до днес. Във филмите му изгряват големите
Жан Габен,
Мишел Симон,
Симона Синьоре
, Мишел Морган.
Но първомайстора и негов създател е великият режисьор и сценарист
Жан Реноар- син на гениалния художник Огюст Реноар .Като най- значимо произведение се откроява шедьовъра на Реноар- „Великата илюзия“ .В него действието се развива във военнопленнически лагер по време на Първата световна война. Прототипи на главните герои са реални исторически фигури- легендарния французин Шарл де Гол и прочутия бъдещ съветски маршал Михаил Тухачевски. Големите звезди са самия Жан Габен и
големия режисьор, сценарист и актьор Ерих фон Щрохайм.
Точно в неговата стилистика е и първата филмова адаптация на „Клетниците“ на
Виктор Юго с изключителния Хари Бор.
Като обобщение на посланията на поетическия реализъм може да послужи заглавието на друго знаково произведение- „Децата на рая“ на Марсел Карне.
Защото и най- нещастните сред нас заслужават своето място под слънцето и шанса да намерят мястото си в рая.