Съвестта е способност у човека да преценява характера на нравствените си постъпки. Чрез нея хората различават доброто от лошото. Съществуването на нравствена способност е силно доказателство, че душата на човека е отговорна пред Бога за делата си и именно поради това съвестта е глас Божий, който одобрява или коригира тези действия. Това потвърждава Библията: „делото на закона е написано в техните сърца, те показват в туй време, когато тяхната съвест свидетелства и мислите им една друга се обвиняват, или се оправдават“ (Рим. 2, 15).
Източник и свойства на съвестта.
Така че съвестта е вродена способност, чрез която се преценяват мислите, думите и действията, дали са в хармония с вложения от Бога духовно-нравствен закон у всеки човек. Адам и Ева ясно демонстрираха, че са притежавали съвест – с греха си те видяха, че са извършили нещо, което е против волята на Бога. Съвестта се сравнява с компас – както стрелката на компаса показва винаги север, така и съвестта показва дали постъпките са в хармония с волята на Този, Който е дарил тази съвест, т.е. с Бога. Съвестта представлява част от душевността на човека. Чистата и дейна съвест произнася присъди, които стоят над волята, чувствата и разума.
Щом тази способност е вродена, тя трябва да има източник. Този източник е Творецът на човека. По този начин съвестта се явява като силно доказателство за съществуването на Бога. В своите „Изповеди“ Жан Жак Русо пише: „Съвест, ти си божественият, безсмъртен небесен глас. Ти си непогрешим съдя на доброто. Ти правиш човека, подобен на Бога“. Виктор Юго е още по-точен: „Съвестта е Бог в човека“. А ето и думите на Гьоте: „Един Бог говори тихо в нашите гърди и ни посочва какво да приемем и какво да избегнем“. Съвестта е откровение на Бога в нашето собствено съзнание, поради което тя е и изходна точка в нашата духовна ориентировка. В гласа на съвестта вътре в човека откриваме гласа на Вечния Съдия, Който стои над нас.
Съвестта в никакъв случай не може да бъде плод на еволюционен процес, тъй като нейната функция е критика и коректура на индивида, т.е. точно обратното на т.н. еволюционни фактори. Освен това съвестта е едно от големите различия на човека от животинския свят.
Два вида съвест:
Съвестта може да бъде чиста, добра, активна, непорочна и добре функционираща, когато чрез вярата е свързана с Бога като абсолютен авторитет и източник на истината. Ето защо вяра и добре функционираща съвест са неразривно свързани. Библията многократно призовава вярващите да се стараят да имат чиста съвест (1 Петр. 3, 16). Силата на вярата, чувството за грях, радостта от добротворството и отговорността пред Бога определят активността на съвестта. Това е така, защото всички тези качества на ценностната система имат един и същ източник и авторитет. И естествено качеството на ценностната система определя активността и качеството на съвестта. В такъв случай се редуцира до минимум личният субективен елемент в изявата на съвестта – кое е добро или лошо определя не човек, а Бог. Съвестта само одобрява или коригира извършеното.
Съвестта може да бъде лукава, заглушена, притъпена, прегоряла, жигосана и мъртва. Това се получава, когато тя е откъсната от истинския Бог, човек живее в грях или в духовна тъмнина (суеверие, езичество, атеизъм, фанатизъм). Така можем да си обясним жестокостите на хора срещу хора в областта на политиката, както и плодовете на религиозния фанатизъм и езически религии, в резултат на което човечеството е дало милиони жертви. Основната причина е, че човек сам си е станал критерии на съвестта и той преценява качеството на своите постъпки. Самият този факт показва неразривната връзка между качеството на съвестта и вярата в истинския Бог, което естествено е красноречиво доказателство за съществуването на Този Бог и Неговата проява чрез съвестта. Така популярната мъдрост, че съвестта е глас Божий в човека губи своето съдържание, когато човек е в противоречие с волята на истинския Бог. Това обаче не означава, че Бог не съществува, а само, че Той вече не се изявява чрез съвестта, тъй като тя е престанала да изпълнява своето предназначение.