Ние, българите сме много  талантлив народ. Постиженията ни в различни сфери на познанието, изкуството, науката го доказват.

Но в нашия материален свят не можеш да бъдеш еднакво добър във всички области.  Има такива, които се открояват.

Единственият роден в България носител на Нобелова награда по литература е австриец- Елиас Канети.

В българската поезия има поне няколко имена, които са заслужили това признание, но не са го получили .Не случайно имаме славата на поетична нация. А какво е поезията, ако не израз на човешката душа- може би най-ценното, което имаме.

Христо Смирненски /1898-1923/ е роден ,като   Христо Димитров Измирлиев в Кукуш /тогава в Османската империя, днес в Гърция/.Баща му е виден общественик и революционен деец на ВМРО .Дядо му по майчина линия е български екзархийски наместник в Кукуш и Лерин, и учител. Всичките му роднини са революционери или учители. Семейството му емигрира в България, където вуйчо му- поет, юрист и офицер го въвежда в културните среди .В неговия дом, на невръстна възраст се запознава с Елин Пелин и Кирил Христов. През 1917 година започва да използва псевдонима Смирненски .Напуска Военното училище в София след разгрома на Войнишкото въстание и през 1920 година става член на Комунистическия младежки съюз, а през 1921 на Българската работническа партия /комунисти/.Пише поезия, разкази, фейлетони. Първите му произведения са яростно критикувани от комунистическата критика, като декадентски и упадъчни .Дори се усъмняват дали има поетичен талант. С поредицата посветена на Руската революция- революция, , получава одобрението на лявата критика.

Впоследствие ще бъде признат за най-големия бард на това събитие в световен мащаб, дори от съветската критика .Но неговият талант е много повече от това. За най-зрялото му произведение се приема последното му- „Приказка за стълбата“ .Не случайно то е и най- малко разпространяваното. Там разобличава политическите ренегати, въздигнали се от социалните низини и станали „принцове“. Действителните прототипи на тези принцове са двама членове на ЦК на Българската работническа партия /комунисти/, които живеят над неговия апартамент в София. Един от последните председатели на Народното събрание на България раздаде по един екземпляр от това произведение на всеки депутат. Избраните  му  произведения изпълват 8 тома.

Забележителният лирик Димчо Дебелянов /1887-1916/ е роден в едно от средищата на българското възраждане- Копривщица. Завършва жълтото училище и прочутата Пловдивска мъжка гимназия /днес Гимназия с хуманитарен профил „Св.св.Кирил и Методий“/.Следва едва две години в Юридическия и Историческия факултет на Софийския университет, преди да се отдаде на творческа дейност. Изключителен преводач от френски, руски, английски. Превежда Бодлер ,Верлен, Шекспир.1913 година  постъпва ,като доброволец в армията. Завършва Школа за запасни офицери и като подпоручик загива на Македонския фронт /1916/. Посмъртно е награден с орден „За храброст“IV степен .Далеч изпреварил времето си, той не получава дължимото признание приживе .Едва ,след като в България и в световен мащаб се преосмисля отношението към човека и войната, българската, а след това и световна критика и публика оценяват истински посланията на великия творец.1931 година тленните му останки са преместени в родната Копривщица, а през 1934 год. големия скулптор Иван Лазаров създава скулптурата „Майка“ за гроба на поета.

Носители на международната награда „Димчо Дебелянов“ са Валери Петров, Маргарита Петкова, Георги Константинов, Калин Донков…

Силната българска поетична традиция продължава и след драматичната за България 1944 година и 1945 година за началник на отдел литература и изкуство на Радио София е назначен Веселин Ханчев /1919-1966/.По-късно става драматург на Народния /1949-1951/ и Сатиричния театър. Първата му стихосбирка, която привлича вниманието на публика и критика е „Испания на кръст“ за испанската граждански война. Следващата „Стихове в паласките“ се превръща в най-съдържателния лиричен дневник в българската литература, за участието на българската армия в последната фаза на Втората световна война. Произведенията му се превеждат на немски, полски, румънски, руски, украински, унгарски, френски, чешки, японски…

Ханчев е забележителен преводач, който превежда „Героична комедия“ на Едмон  Ростан, великия Жак Превер от френски и руски поети .Един от най-забележителните български филми от социалистическия период е „Бялата стая“- последната роля на великия Апостол Карамитев .Неговият герой е безнадеждно болен и се опитва да осмисли по нов начин жизнения си път .Вдъхновение за тази творба е цикълът стихотворения на Веселин Ханчев- „Жив съм“.Той е написан в болницата, където Ханчев се бори с диагнозата рак .Болестта побеждава, но цикъла се превръща в забележителен образец на българското поетично изкуство.

И нека завършим нашето пътешествие в българската поезия, с откъс от стихотворението на Ханчев „Посвещение“:

„За да останеш, за да си потребен,

за да те има и след теб дори,

ти всяка вещ и образ покрай тебе

открий отново и пресътвори.

Пресътвори го ти, като лозата,

затворила пространствата в

зърна

като дървото в плод, като

пчелата,

създала мед от пръст и светлина,

като жената стенеща, в

която по-траен образ

дири любовта,

като земята връщаща

богато

и облаци, и птици, и листа.“

 Георги Караджов