Това е може би най-разгневеният критик на християнството (1844-1900). Животът му е не по-малко интересен от самата му философия. Последните години от живота си прекарва лишен от съзнание поради силно напредналата си болест. Може би самата тя е една от причините за подобен светоглед. Епохата на Ницше е епоха на всеобщ нихилизъм, който по негови думи е своебразно “отмъщение” за дългогодишното възхваляване на разума и съзнанието. Ницше тотално се противопоставя на идеализма и се опитва да построи модел за преосмисляне на всички ценности. Старите представи трябва да се разрушат до основи, за да остане човекът, какъвто е. Досегашните понятия, с които философията е боравила, са пълни заблуди и фикции, особено понятията “субстанция” и “субект”. Във философията му не присъстват понятия, които са независими от човешко участие и оценка, още повече че тя е по свой начин практическа. Но човек не може да не бъде интерпретатор и представите са първо негови, което по особен начин обработва света. Светът не съществува независимо от човека. Затова и с подигравка той отхвърля вярата в “нещото само по себе си”. За него и няма разлика между явено и това, което е. Защото което е истина, то е просто по-явна и следваща прераборка на полученото от света. Няма чист разум и чисто познание- има неща за мен и мислене за нещо. У човека всъщност превес взимат афектите, влеченията и волята за власт, а не здравото съзнание, което и без друго не съзнава толкова от душевността на човека. Представата изразява най-малкото потребност. Светът далеч не е рационален – човек сам му е приписал тези качества. Зад тях стои волята за власт, искането. Но тук тя също не е субстанция. Няма предварителни характеристики и истина за света, които да се знаят. Човекът сам задава хоризонта и посоката на действие. Човек е изменчив също като самия свят.
Ницше се изказва и по отношение на морала. Тук е твърде оригинален. Силните хора не харесват слаби и няма защо да изпитват към тях състрадание. Подчинението на религиозния морал не им е свойствено. Но с равните те са добри. Такива хора обаче са индивидуалисти, защото истинското не е за масите и сбирщините от ограничени същества. Затова и философът трябва да бъде зъл, да притежава зла съвест, ако иска да има поглед. Той е отвъд доброто и злото и това е извън-моралната позиция-преодоляване на морала.  Зъл, за да се съмнява във всичко установено, зъл, за да го руши. Най-вече истинският философ е откровен. Но представата за човека по онова време не е такава. Затова Ницше прави опит за ново виждане – със свръхчовека. За Заратустра  Бог е мъртъв и няма идоли, няма дълг и себенадмогване. Свръхчовекът всъщност е прескачане, преодоляване на всички слабости, които съществуват в човешкия индивид. Силните трябва да бъдат усмихнати и борбени, надмогнали съчувствието и молбите, сами.
Известни произведения: “Воля за власт”, “Тъй рече Заратустра”, “Веселата наука”, “Антихрист”, “Ессе homo”, “Залезът на боговете”, “Раждането на трагедията”, “Отвъд доброто и злото”, “Човешко, твърде човешко

https://filosofianajivota.wordpress.com/2012/01/24/%D1%84%D1%80%D0%B8%D0%B4%D1%80%D0%B8%D1%85-%D0%BD%D0%B8%D1%86%D1%88%D0%B5/

Таг Фридрих Ницше Философията   живота