останаха без история за прабългарите!

 Автор: Кирил Милчев

Аз съм българин и като български писател. Към 2005 г. реших да проуча по същество въпросът с т.нар. „прабългари”. Терминът е изключително неточен и произходът му е глотогенетичен – прабългарите били тюркоезични, а българите – очевидно са славяноезични.
Идеята, че прабългарите са били тюркоезичен народ, произхожда не от задълбоченото проучване на летописите, а от емпиричния лексически материал в някои от каменните надписи и от тълкуването на думи в „Именникът на българските канове”. Очевидно е също така, че една част от военните звания като „чоргубоил”, „ябгу” (сюбиги, ювиги), е също тюркоезична. Но, за да се оформи окончателно теория за изконното тюркоезичие на прабългарите, е необходимо да се имат предвид и летописите, в това число и арабските средновековни исторически източници, където много ясно и категорично е посочено, че българският и хазарският езици са сходни, но се различават от тюркският.
С други думи, важно е да бъде намерен отговор коя е причината за съществуването на тюркоезичие сред българската върхушка и откога произхожда то ? Ако въпросът бъде поставен по този начин, няма как да не бъде открит произходът на навлизането на тюркоезичието едва след 565 г., когато авари (тюрки) и кутригурите (хуни) създават обща военна администрация и държава в Панония.
По същото време българите (утигурите) и савирите (хазарите) попадат под властта на тюрките в района на Приазовието и Предкавказието, и това тяхно иго продължава до 629 г., когато Орган и Кубрат възстановяват държавата „стара Велика България” (Теофан, Никифор).
И така, очевидно е, че липсата на задълбочено проучване на аваро-кутригурската държава в Панония, известна в летописите като Авария и Хуния, е истинската причина да не се знае откога произхожда определеното тюркоезичие, което по-късно, при каменните надписи и при „Именникът…”, учените откриват емпирично.

Кога се налага хипотезата, че прабългарите са били тюрки от Алтай?
Тази хипотеза е наложена в СССР след 1950 г. и е спусната като догма в учебниците в Народна Република България.
В началото на ХХ в. учените, които проучват „Именникът на българските канове”, като Микола например, са много по-внимателни в изводите, понеже съпоставят неизвестните думи от календара в „Именикът…” с чувашкият език, който както се знае, не е изконно тюркски.
Дори в периода 1920-1950 г., под давление на яфетизмът на Н.Я.Мар, произходът на чуваши и прабългари, се търси в Месопотамия. Колкото и да е бил особен и своенравен езиковедският яфетизъм на Мар, не може да бъде отречено, че точно Мар фаворизира българската тема и в СССР никой не твърди до 1950 г., че българите са тюрки от Алтай.
Аз стигнах до извода, че една от причините в СССР след 1950 г. да се издигне тезата, че българите са тюрки, е крахът над Мар и неговият яфетизъм, наложен лично от Сталин в статия под псевдоним във в. ”Правда” през 1950 г.
Погромът над наследството на Мар е изисквал и нов прочит на произходa на прабългарите, езиковият проблем на чувашският и българският е лишен от яфетическото му съотнасяне към Месопотамия и в противоречие с арабските източници, българският е приравнен до езикът на тюрките.

Съветско-руската хипотеза за произходa на българите твърди, че те били тюрки от Алтай и когато хсионг-ну тръгнали на „велико преселение на народите”, повлекли със себе си към Волга и българите.

Това както знаете бе дълго време официалната догма за произходът на българите и тя се повтаря и доднес.

Както знаем, руско-съветската хипотеза за хуните, е че те са един и същ народ с Hsiong-nu, за които китайските историци дават сведение до І в. от н.е.; след това хсионг-ну са победени от сянбийците.

Какво обаче се случва  в науката ?
През годините се развива археологията и се доказва, че преселение на хсионг-ну е нямало, няма никакви артефакти (С.С.Миняев).
Още през 1945 г. американският учен Ото Манчън-Хелфън повдига въпросът за липсата на антропологична и етнографска близост между европейските Huns (ІV/V в.в. от н.е.) и обитателите на Ордос и Жълтата река Hsiong-nu (последни данни за тях са от І в. от н.е.).
Доводите на Хелфън очевидно повлияват на Томпсън, който през 1948 г. в своята монография за хуните отрича приемствеността на европейските хуни от хсионг-ну.
През 1960 г. (ВДИ,4) съветския историк Л.Н.Гумильов подлага на критика възраженията от 50-те години на ХХ век на американския изследовател Ото Манчън-Хелфън, в които се посочва, че въпроса за произхода на европейските хуни все още не е окончателно решен в историческото познание.
В своята статия Гумильов си поставя за цел да защити хипотезата от 1900 г. на руския учен Иностранцев за това, че средно-азиатския народ „хсионг-ну” (Hsiong-nu) и европейските хуни (Huns), са един и същ етнос. Защитавайки Иностранцев, създателят на руската хипотеза за приемственост и превръщайки го в нещо като гуру на руските исторически изследвания за Средна Азия, Гумильов възприема себе си като част от една дълга традиция на руската наука за този регион, която според него държала монопола върху историческото познание за Средна Азия (?).
В тази своя статия Гумильов разработва идеята за „конния отряд” хсионг-ну (”хунну”, „сюну” на руски), който избягал от хсионг-пи  (”сянбийци” на руски) и стигнал до Волга, там те си взели жени и по логиката на „пасионарната философия” на Гумильов създали за два века нов народ – „гуны” (=европейските хуни).

Както виждате, още през 1960 г. се оформя хипотезата, че е нямало „велико преселение” на хсионг-ну на запад, но това по неведоми причини ни най-малко не променя през годините хитопезата за произхода на българите, които били повлечени от хсионг-ну на запад.    Кой ги е повлякъл, един „конен отряд” ли?

Много ми е интересно, как без да се преразгледат и интерпретират по новому късно-античните летописи и хроники, може изобщо да се повдига въпросът „българите хуни ли са”, при условие, че отговорите са всъщност нелепи, тъй като хунологията е най-слабо разработената историческа дисциплина в Европа.
Немските учени от ХІХ в. и ХХ в. не посягат към тази тема, просто защото не искат да се ревизира остарялата днес хипотеза, че след ІV в. Европа се превръща в германо-римски синтез.

Няма по-голямо предизвикателство за талантливата нова историческа мисъл в България, от това да се включи в „европейският дебат” кой всъщност през ІV в. и през V в. създава фундаментите на Европа и защо хунското минало е пресъздадено в учебниците само с негативизъм. Какво се крие зад тази едностранчивост на модерните историци? Не сме ли свидетели, че в щекотливият днес въпрос за създаването на теория за произходът на българите, се крие отдавна заложената бомба от националните модерни историци, че хунският въпрос няма връзка с българският произход?

Краят на атиловата хунска империя през 453 г. е обявен от модерните историци и за край на хунската история (дори официално се твърди, че след 468 г. вече нямало хуни), независимо, че дори Орган е наречен от Никифор през ІХ в. „господар на хунския народ”, а през VІІІ в. в хрониката на Йоан Никиуски Кубрат е наречен „владетел на хуните”.

Въпросът за това кои са хуните е поставен изначално погрешно в просвещенско-модерната историческа наука, не е отчетено, че през VІ в. сироезичният автор Псевдо-Захарий Ритор (и не само той, да не навлизам в подробности) изброява 13 хунски народа и нито един от тях не се казва „хуни”.
В германската история се укрива, че до 455 г. остроготите са били хунски народ, такъв какъвто са били и българите (Павел Дякон през VІІІ в. пише за атака на българи над първият лангобардски вожд и времето на тази атака съвпада с хунското нашествие в Европа през ІV в.).

Някои автори по сайтовете днес пишат, че хуни и българи са разграничавани от редица късно-антични историци и са прави в това наблюдение, но понеже няма разработена детайлно хунска история, тези автори изобщо пренебрегват, че пост-атиловите хуни са всъщност два народа, между които т.нар. „кутригури” са изобщо забравени от историческото познание, а техните подвизи са толкова многобройни в летописите, че заслужават отделна монография. Кутригурите също са пост-атилови хуни и когато се говори за „хуни и българи” като за два отделни етноса, не е далече от мисълта, кои са конкретно тия хуни…

Изобщо голямо объркване е.
В официалната историческа догма, наложена в европейските академични среди, хуните изчезвали през 468 г.; а в късно-античните и средновековните летописи, има някакви хуни и българи дори до Аспарух.

Как тогава без разработване на хунологията като историческа дисциплина в Република България ще има изобщо методологични предпоставки за създаването на хипотеза за произходът на българите?
За всички е очевидно, че в Република България няма нито един хунолог, хазаролог или аваролог; няма български учен, който да е създал книга по въпросa за хуните, техния произход и за пост-атиловите хуни, независимо, че във всички късно-антични летописи се говори за някаква връзка между хуни и българи.

    2.
Мнозина днес злословят по адрес на българският историк Златарски, който пише първата част на своята история през 1918 г., но не са съвсем прави. Наистина Златарски има слабости, клони към славянофилството и приема на сляпо доверие хунската теория на Иностранцев.
Но все пак Златарски коректно изследва късно-античните сведения за пост-атиловите народи кутригури и утигури, и именно той издига вярната хипотеза, че под названието утигури в късно-античните летописи на автори като Прокопий, Агатий, Менандър, Теофилакт – се крие българският етност.
Несъмнена заслуга на Златарски е и посочването, че двата народа кутригури и утигури (= българи) оформят заедно към 680 г. ядрото на аспаруховата българска държава.
Следователно, ако Златарски имаше талантлив последовател, той трябваше да проучи пред-хунското и хунското минало на народите кутригури и българи; на помощ щеше да му дойде Прокопий, който пръв съобщава, че това са двата основни народа, които са създали хунския съюз през ІV в. и че те произхождат от кимерийците. Оттук нататък е вече задължително да се проучи миналото на кутригурите, кои са били те, как са придобили етнонимът „кутригури”, тях ли авторите наричат бурджан, v.n.n.dr, в-н-н-т-р и т.н (виж. статията „Кои са кутригурите?” в този сайт).
Следствие на което, вместо алтайски наръчници за прабългарите, трябваше вече да имаме дебела монография за народите кутригури и българи, за тяхното антично минало, а така също и за късно-античното им минало през ІV в. и V в., известно днес като – история на хунската империя.
След това е необходимо да се върнем към най-добрите европейски учени от първата половина на ХХ в. (Бийор, Макуарт, Рънсиман, Вернадски, Мюсе) и да приемем изключително важният за нашата история техен извод, че Ирник от „Именникът на българските канове” е Ернак, третият син на Атила.

Ернак от кутригурската династия Дуло става „първият български цар” (от 465 г.) на българите след краха на атиловата империя и през 484 г. превзема „Армения и Мидия” (Паисий), т.е. Персия, ръководена тогава от шахиншах Пероз (Йешу Стилит, Псевдо-Захарий Ритор, Бар Ебрей, грузинското житие за Шушаник).
„Хунската империя” по времето на Ирник се трансформира в „стара Велика България” (Теофан, Никифор) и тази държава, в която има градове (Псевдо-Захарий Ритор, ок. 555), просъществува от 465 до 565, когато е превзета от тюрките на Истеми…Игото на тюрките в региона на Приазовието и Предкавказието свършва с възкресяването на ирниковата държава от Орган и Кубрат през 629 г…

Следователно, за да се напише история за произходът на българите, трябва да обединим области от познанието като кимерология, урартулогия, боспорска история, хунология, аварология, хазарология…
А така също да не забравяме, че истинските извори си остават латинските, гръцките, сирийските, арменските, грузинските, арабоезичните, българските и хазарските летописи и източници. Като странични помощни материали може да се използват и руските сказове, западните германски, скандинавски и английски саги, българското народно творчество (особено „Веда словенах”) и критичен разбор на волжко-българските компилации „Джагфар тарих”.

    3.
Вече посочих как според официалната историческа наука хуните изчезват от битието през 468 г. и пост-атилови хуни не били съществували…
Тук бих искал да насоча вниманието Ви към още една „официална версия”, според която Персия през 484 г. не е превзета от предкавказки пост-атилови хуни-ефталит, а от някакви хуни-ефталит, които живеели на изток от Персия.
Обаче, през 503 г. Кавад, синът на Пероз, който дължи трона си на „голямата армия” хуни, която царя на хуните-ефталит му дава през 499 г., атакува византийските градове Едеса и Амида, от които взима много пленници и ги изпраща подарък на същият този хунски цар.
Ако внимателно прочетете моята статия в този сайт „Хуните-ефталит”, ще видите, че тези пленници, според Псевдо-Захарий Ритор и Прокопий, не са изпратени някъде на изток, а в Боспор…
Което ще рече, че хунския цар, който побеждава Пероз и който по-късно става благодетел на сина му Кавад, е всъщност от…Боспор, т.е. от Приазовието, а не от някъде на изток от Персия.
Явно неслучайно в края на VІІ в. неизвестен днес летопис, от който през ІХ в. преписват Теофан и Никифор, нарича тази България – „стара Велика България”; неизвестният автор има предвид стара, древна държава България, а не създадената от Орган и Кубрат в началото на VІІ в. държава, която няма как да е „стара” за неизвестният автор от края на същия век. Очевидно е, че той има предвид държавата на Ирник (465-565), за която и в „Именникът на българските канове” са отредени 100 г., под името на Ирник от рода Дуло.
Това не е единствената „улика” срещу официалната историческа догма, която твърди, че хуните-ефталит не са от Предкавказието, има и доста други. И не е въпрос на скромност и на невежество да се попита защо „авитохол” и „ефталит” са сякаш една и съща дума, след като арабоезичният историк от ХІІІ в. от сирийски произход Бар Ебрей съвсем директно пише в своята хроника, че Пероз е победен от хуни, които преди това са взимали данъци от ромеите и че те го атакували през 484 г. от северо-запад на Персия…

Как българите останаха без история за прабългарите, е питане, което не може да не отчете, че една от причините за това, е официално наложената в модерната европейска историческа наука хунофобия, под която има явни пластове на българофобия…Проучването на историческото минало на прабългарите не е въпрос на патриотарство, а по-скоро тема на научно достойнство…

Tags: българите, прабългарите, българофобия