За дълъг живот
Още през древността са правени опити да се отбележи продължителността на живота: Плиний в 76 година пр. н. е. описал, че между Апенините и река По живеят 54 столетници, 14 на 110 години, 2 на 120, 4 на 130 и 4 на 140 години. По статистически данни през 1885г. в Европа са живели около 3000 души по-възрастни от 100 години. В съответната литература са изброени много случаи на хора. Които до 140, 160 години са запазили работоспособността си и здравия разсъдък; на някои поникнали черни коси и нови зъби. Английският селянин Томас Карне през своите 207 години ПРЕЖивял 12 Крале. Китаецът Ле Чунюн, се твърди, преживял 252 години. До последните си дни събирал лекарствени билки.
По сведения на статистиките, най-много възрастни хора живеят във Уилкабамба (Еквадор), № 1; Хунза (Пакистан) – № 2 и Кавказ – № 3.
На снимката: 168-годишният Ширали Муслимос. Когато го запитали на какво дължи своята бодрост и здраве, той, без да се замисля, отговорил: „Труд. Аз цял живот съм бил зает. Когато човек е зает, времето минава незабелязано. Животът не е зрелище, а сериозно занятие.“
в. „Труд“, 25.11.2004г.
Най- старият мъж на света
Сто и единадесетгодишният Херман Дьорнеман е най-възрастният германец. Неговото мото е „Спортът е убийство, истината е в тъмната бира“.
Германецът живее в Дюселдорф. Той оглави и класацията на най-възрастните представители на силния пол, след като миналата събота почина „титулярът“ – американецът от щата Ню Йорк Фред Хели. Той издъхна 12 дни преди да навърши 114 години. Иначе на планетата живеят 26 жени, които са по-възрастни от Дьорнеман, но той държи първенството сред мъжете, според съставителите на Книгата на рекордите „Гинес“ и „Джеронтолъджи рисърч груп“.
Роденият на 27 май 1893 г. немец Дьорнеман живее сред най-близките си, които и не помислят да го изпращат в старчески дом, което в Германия е обичайна практика.
Край него са 65-годишната му дъщеря Рита и съпругът й Берхард Клайн.
Зетят твърди, че столетникът имал по някоя болежка, но неизменно присъствал на всички семейни празници и с удоволствие си изпивал дневната доза – халба тъмна бира. Той обожавал единствения си внук, но слабостта му били двамата му правнуци по на 2 и З годинки.
Напоследък Дьорнеман позакъсал с очите, но до 105-ата си година поглъщал роман след роман. Той чувал само с едното ухо, но умът му бил все още завидно бистър.
Дьорнеман е роден в град Есен като най-малкият от 8-те деца в семейството.
Изкарвал си е хляба като електроинженер, преживял е двете световни войни, като през първата бил тежко ранен на Източния фронт. Загубил е съпругата си преди 20 години, малко след това е починал и синът му.
Годината на раждането на Херман Дьорнеман – 1893-а, е паметна за човечеството.
Тогава Рудолф Дизел открива мотора, наречен на неговото име. Двигателят и досега е смятан за върхово постижение в тази област. Същата година Карл Май завършва последния си том „Винету“, а Чайковски успява да допише прочутата си Шеста симфония „Патетична“ и умира. Пак тогава се раждат лидерът на Китай Мао Цзедун (починал през 1976 г.), командващият хитлеровите ВВС Херман Гьоринг (починал през 1946 г.)и лидерът на ГДР от 1950-1971 г. Валтер Улбрихт (починал през 1973г.).
в. „24 часа“, 3.01.2001г.
Те са най- възрастните сестри
„Моят мъж ме открадна от нивата, докато берях фасул. Влачеше ме през гората и сега на някои от пръстите на краката си нямам нокти. Докара ме 16-годишна в тази къща. Жена му беше умряла и му оставила две деца. Аз му родих още 4“, разказва Зехра. Тя има 51 внуци и правнуци, с двама от които – 2-годишния Джан и 6-годишния Джем позира на снимката.
Селвер Бекир Халил (106г.) е сестра на Зехра и живее в с. Широко поле, Кърджалийско. На снимката снаха й й целува ръка за празника.
В. Стандарт, 31 декември 2004 година, брой 4307
С любов и вяра живее 100 години
Празникът е в сърцето, а не в джоба, твърди възрастната жената
„Меракът ми е младите да живеят дълго като мен, да имат работа и да раждат много деца“ казва столетницата.
Баба Селвер Бекир Халил от кърджалийското село Широко поле ще посрещне за стотен път Нова година. Дребничката женица, попрегърбена вече от тежестта на годините, помни празници и от младостта, и от старостта си. Родена е в друго кърджалийско село – Рани лист. Отгледала е две деца – син и дъщеря. Други две рожби й се споминали невръстни. Има 8 внуци – 5 от сина Хабил и 3 от щерката Саафет. Вече 20 години бабата живее със семейството на внука си Мюмюн Хабил. Въпреки стоте си лазарника тя е пъргава и изключително жизнена. Подкрепя се ужким с бастунче, но като я погледне човек, разбира, че той е по-скоро за авторитет. Прекрасно би се справяла и без него. Бабата миньонче навремето е била хубавица и пъргавелка. Все още се спуска да шета. Първа помощничка е през лятото при низането на тютюна. Хубаво е да имаш възрастен човек у дома, винаги може да ти помогне ако не с друго, то поне със съвет, категорични са внукът Мюмюн и съпругата му Мелиха. За Нова година правнуците на столетницата – 19-годишният Хабил и 15-годишната му сестричка Ширин, са й подготвили изненада. Купили са няколко метра басма за нова одежда за баба Селвер.
в. „Труд“, 04.01.2000г.
Ломска столетница се бои само от аероплани.
Най-възрастната жена в Ломския край е 101-годишната баба Върба Цветкова. В паспорта й е записана рождена дата 7 август 1899 г. „Аз съм родена на 7 април, на Цветница, за това ме кръстили Върба“, коригира официалните документи старицата. Едно време в българските семейства се раждали много дечурлига и хората чакали по няколко месеца. Ако бебетата оживеели, ги вписвали в общината, обяснява баба Върба. Но не прави въпрос за тях – какво са четири месеца пред изживения век и кусур.
За баба Цвета няма по-страшно нещо от войната.
„Целия си живот изкарах сред много хора. А сега съм самичка и ми тежи“, казва столетницата от ломския кв. „Младеново“. В края на XIX в. селцето се е казвало Голинци и било като пътна спирка на близката Лом паланка. През него минавали керваните с жито и царевица за ломското пристанище. Малката Върба и 7-те й братя и сестри копаели за хляба из големите, но чужди ниви в равнината. През 20-те години Върба се задомила в крайдунавското с. Дреновец. Много работа беше, ама беше и хубаво, спомня си с въздишка столетницата. Днес от многобройните й роднини не е останал почти никой. Смъртта вече не я плаши. Единственото, което я хвърля в ужас, е войната, признава тя. Световните кръвопролития са оставили пълни с мъка бразди в паметта на жената. Тогава умират много млади хора, рухват къщи, настъпва глад, реди старицата. Балканската и Първата световна война запомнила с денонощната работа по нивите. „Всички мъже бяха на фронта – нямаше кой да оре и жъне“ – разказва столетницата. Със страх се връща и към метежната 23-а година. Тогава бунтовниците щурмували ломските казарми и куршумите свистели край прозорците й. Най-кошмарни сред преживения от бабата век обаче са годините на Втората световна война. Тогава аеропланите бучали над Лом и хвърляли бомби над пристанището. Баба Върба и сега трепери, щом самолет мине над Дунава и нарежда: „Ей, нещо лошо ще става.“ Но отминат ли авионите, старицата пак става весела.
Всяка сутрин тя кусва по две лъжици мед и хуква от пет часа по двора. Макар и подкарала втори век, още копае градината сади зеленчуци и шие на машина. Понеже е сама, обикаля комшиите – да се разговори с тях, да им сготви, докато са на работа. „И вие да сте живи и здрави, да ме стигате и задминете!“ благослови чрез в. „Труд“ баба Върба всички българи.
100-годишният дядо Върбан Стефанов от село ЧинтулоВо, Сливенски окръг
Васил Чапразов
– Говорим си с туй момче – кимва стогодишният дядо Върбан към стареца срещу него. – Често ме заобикаля и все има какво да си кажем.
– Тъй е – съгласява се седемдесетгодишното „момче“. – Той ме е кръстил Сандьо.
– Хубаво му е името, а? – радва се дядо Върбан. – Нашенско. А мойто не е тукашно. Деньо съм бил, на дядо ми, ама като сме отишли в Добруджата, чорбаджията, у който сме живеели, поискал да ме кръсти Върбан, на сина си. И се наложил. Майка ми казваше, че не от добро сме побегнали на север. Преди нашето село не се казваше Чинтулово, а Касъмово. Турци живеели в него. Повечето българи се заселили по-после, след Освобождението. Дошли от близките села – Глуфишево, Налбантлари, Дермендере. Нашият род е от Гавраилово. Та тъй, на две години и три месеца, казваше майка ми, ме кръстили. А съм бил роден през 1882 година по дини и грозде. Бях на седем години, когато баща ми почина. Взеха ме от училище да ида да ора същия ден. Единият ми брат беше вече женен, а другият – ерген, та не рачи да иде на нивата. Като пораснах, станах чобанин и на 18 години се задомих. Няколко години нямахме деца. Взехме си едно момиче, а после имахме още трима сина и една дъщеря. Децата правят живота. Тъй и бедната къща е по-берекетлия. Е, мизерували сме, особено след Европейската война – седемнайста година. Вдигнем се оттук, от Сливенско, та чак в Карнобашко, там по-имаха – за 200 – 300 кила сено и една кринка зърно.
Дядо Върбан въздъхва изтежко, вдига очи:
– Управата ни беше такава. На фронта сме, стигнахме Мидия, Енос, побеждаваме, а стоим гладни. Защо? Защото синковците, чорбаджийските синове, умориха добитъка, с който ни караха хляб и вода. Аз служих в прославения единайсти полк. Имах ордени за храброст, ама колко момчета погинаха – един господ знае. И все от беднотията, от нашата черга. Гладувахме, ядоха ни въшките, а фабрикантските синове изкараха по някой месец и се прибраха на топло при жените си… По него време фабрикантът Стефанов, от Сливен, имаше 800 милиона лева в швейцарска банка.
– Не се ли умори да живееш?
– Че какво да правя. Животът с всичките си лошовини е хубаво нещо. Особено сега. Що не е жива бабичката!
– А не искаш ли да се ожениш?
– За какво ми е. За да ми помага, трябва да е млада, а за да ме разбира… Добре че са децата! Идват сегиз-тогиз от Сливен. Попочистят, изперат. Стопанство си имам, градинка. Ходя си до кръчмата, до магазина. Тъй срещам повече хора, заговарят ме.
– Дядо Върбане, колко са сто години?
– Колкото са. По вашите сметки сигурно са много. Вие все смятате, гледате часовника, нормата. Колкото и да са, едно да знаете: на белия свят се не кандисва.
в. „Труд“, вторник, 4 януари 2000 г.
Българи живеят три века
„Познавах Яне Сандански“
Иванка Лалева; Светлана Василева
Дядо Николай Стоянов Гайгуров е от малцината българи, които са имали шанса да се родят в миналия век, да станат очевидци на исторически сега събития през столетието и да посрещнат новото хилядолетие. Роден е на 27 декември 1897 г. в Мелник и се стяга да отпразнува 104-ия си рожден ден. Бил 13 годишен, когато станал свидетел как турците убили 26-те най-лични българи от Мелнишка околия. Сред тях е бил баща му Стоян Гайгуров, учител и свещеник. Той водил националноосвободителното движение в началото на века. И днес всеки, посетил малкото градче, ще види паметника на учителя свещеник. Синът му видял с очите си как 12 турски щика се забили в тялото му.
Дядо Николай е може би единственият жив, който лично е познавал „царот на Пирина“ войводата Яне Сандански. „С него често съм беседвал. Помня го като снажен хубавец, а в разговорите беше тактичен и деликатен. Когато избиха 52-ма четници, които той беше проводил да вземат оръжие от Банско, войводата Сандански пренесе телата им във Влахи и там ги погреба всички заедно. Сред тях бе и моят по-голям брат Димитър. Тая борба, която се водеше по турско в нашия край, никога не съм могъл да я забравя.“ През 1918 г. дядо Николай бил сред участниците на голямата железничарска стачка. През 1921 г. бяга от България в Съветска Русия. 20 години живял в Одеса, където едновременно работел по докове и учил електроинженерство. „Този период е най-тежкият ми в живота, защото съм работил само за парчето хляб. “ Съдбата го запилява в Берлин през 1943 г. Дядо Николай помни Втората световна война и казва, че най-омразният му човек бил Хитлер. Наложило му се три месеца да работи в Германия, докато му издадат документ от посолството, за да се завърне в родината.
Сватбата му с леля Добринка, която скоро ще навърши 90 години, е странно свързана със смъртта на цар Борис. Заради кончината му не им позволили да се оженят цял месец, докато траел траурът, а сватбената церемония станала в Петрич, където му кумувала леля Ванга. Дядо Николай не помни колко години трудов стаж има, но казва, че цял живот е работил и сега взима пенсийка от 75 лв. „100 години живот за мен са като изтекли за 1 минута. След 100-ната другите не се броят, но ви уверявам, че животът е много мил и свиден, независимо как го живеете. Аз не съм имал удоволствия, защото съм нямал пари, но обичам книгите и музиката. Свиря на цигулка и флейта.“ „Питайте ме за политиката“, казва дядо Николай и сам отговаря: „Нито едни избори не съм пропуснал, през последните години гласувам само за Иван Костов. В него има много положителни качества, но като че ли не му достига енергия и на останалите умения. Това им пожелавам. Иначе през всичките ми години никога не съм членувал в партия или друго нещо, винаги съм бил неутрален. Не съм човек на крайностите и може би това ми е помогнало да живея толкова дълго време, но е и божа работа. Майка ми също е живяла до 108 години.“
в. „24 часа“, 01.10.2004г.
Добротата е ключ дълголетието твърди столетницата
Кметът на района поздрави вчера най-възрастната дама в „Младост“.
Столетната София Гунева живее в блок 44 в кв. Младост. Вчера за рождения й ден тя бе поздравена лично от кмета на района Иван Карайончев и представители на администрацията на общината. Достолепната дама получи и поздравително писмо от президента, който и пожелал още много поводи за щастие.
„Желая ви здраве и още дълги години да ви се радват“, пожела на Гунева, кметът на „Младост“. Той подари на столетната дама торта, жилетка и цветя. „Решихме, че жилетката е подходящ подарък за възрастен човек, особено за следващия студен сезон“,обясни Карайончев.
Оказа се обаче, че вчера жената стана на 100 години и един месец. Истинският и рожден ден всъщност е на 30 август. Преди време тя загубила документите си и при издаването на новата лична карта чиновниците внесли грешната рождена дата. „Така празнувам два пъти, няма нищо лошо“, пошегува се София Гунева. Тя дори е благодарна за „подмладяването й“. За празника се сетили много от учениците й. Синът й, който е музикант, пък изпълни на цигулка любимата песен.
„Винаги съм правила добро на хората и сега, като виждам как ми се отплащат, ми става драго. Не съм очаквала, че ще плача от щастие“, каза Гунева. Според нея добротата е ключът към здравето.
„Единственото, което прави, е че съблюдава стриктно постите“, обясни добрата й форма и внукът Драгомир Драганов.
Гунева е родена в Карлово през 1904 г. Домът й делял една ограда с къщата на Васил Левски и е негова далечна роднина. “ Като малки непрекъснато играехме в двора на Апостола“, разказа 73-годишният й син Димитър, при когото живее. Дъщеря й Марийка пък е на 76 години и живее в провинцията. Рода на баба София продължават още двама внуци и три правнучки. Две години от живота си, между 1924 и 1926, тя учи в Брюксел. Там получила полувисше образование в пансион за девойки. След връщането си започва да преподава френски език в девическото училище в Казанлък, съпругът й пък бил от известните адвокати на града. След смъртта на мъжа си ,София идва да живее при семейството на сина си в столицата.
104-ГОДИШНАТА ФАТМЕ СЕ ГРИЖИ САМА ЗА СЕБЕ СИ СТОЛЕТНИЦАТА ЧЕТЕ БЕЗ ОЧИЛА
Фатме Хасанова е на 104 години и чете без очила. Тя помни Балканската война и не е боледувала през живота си. Болница вижда дважди. Веднъж я хапе плъх, а през 1944-та я блъска кола.
Живее в Айтос. Грижи се сама за себе си, кокошките и градината. Пазарува лично от магазина и пътем бъбри дълго със съседките.
Родена е в село Брезен, Ардинско. Учи при ходжи в нещо като килийно училище. Може да чете на турски и староарабски.
Столетницата изживява своя век в мизерия. От малка ходи в кръпки й яде по комат хляб от царевични кочани на ден. Вдовица е от 1960 година. Сама сее тютюн, за да изгледа сираците.
Надживява три от децата си. Сега рожбите й са в Айтос, а единият син се преселва в Истанбул. Радва се на 18 внуци и 8 правнуци.
До стотната си година чува като радистка. Вече има леки проблеми със слуха. Обаче зрението й е все тъй орлово.
Неотдавна бабата направи фатим. 104-годишната Фатме прочете Корана от кора до кора и Аллах ще й прости всички грехове.
в. „Труд“, 04.01.2004г.
Баба Слава от Смолян започва втори век
Величка Иванова
Баба Слава Чолакова от Смолян прехвърли 100-те години и днес е най-възрастната жителка на Смолян. Крехката 102-годишна баба навлиза в своя нов век с изключителна издръжливост, свежа памет и тънко чувство за хумор.
На смолянската улица „Ивайло“ 4 в белосания триетажен дом баба Слава се радва на семейна сговорчивост – голямата й фамилия е пръсната из градовете, но зададе ли се празник, за всекиго има празник под покрива на Чолакови.
За 102-ия рожден ден на столетницата – 1 ноември, имаше грамадна торта с 2 свещички за новото летоброене.
„Моите дни да са ваши години“ пожелава всекиму бабата и реди мъдрости – че с труд и честност всичко се постига и че добрата дума и железни порти отваря, а под домашния покрив трябва да надделява гласът на разума.
Баба Слава е от многолюден род – имала трима братя и три сестри, съпругът й Кольо я напуснал преди 34 години. Но докато били двама, много работили и още повече си вярвали. Макар че гурбетчийството ги е хвърляло в разни посоки и се налагало години тя да е сама и да чака покрай един стар „Сингер“. И шевната машина не си знаела годините, с нея обличала коконите от града и съседните села. Баба Слава била модистката на някогашното село Райково.
Сега съм зле с очите и не мога да видя, но чувам, казва бабичката и за утеха подхваща любимата си родопска песен. Столетницата не знае болест и инжекция, силно вярва в Бога и се ядосва, ако младите окъснеят и се прибират по тъмно. Около нея са две внучки и две правнучки, без да се броят пенсионираните от рода.Те пък се хвалят, че по женска линия всички са доживели дълбоки старини.
в. „Ние жените“, бр.29 (724) 20.07 – 26.07.2004г.
Столетницата на Кошарево
Димитър Терзийски
Целувам ръка на баба Петрунка, а тя зарадвана ме прегръща. Хареса ми с вида, походката с бастун и свежия глас. Благодарение на Елена Вутова отидох при нея в кв. „Борово“, където изкара зимата на топло при дъщеря си Боряна. Захващаме оживен разговор. Всъщност тя говори, а ние слушаме в захлас.
– Виждам те, ама така – малко терсене – започна баба Петрунка. -И очила имам, и операция правих, ама не виждам добре – окото е повредено!
Петрунка Тодорова Кузманова, по баща Дойчинова, е родена на 8 май 1904 г. в с. Гложие, Босилеградско (Югославия), с ЕГН 0405083790 и с постоянен адрес с. Кошарево, Брезнишко. Помни дядо си и баба си, майка Арсена и баща Тодор, който починал млад и от дете я оставил сираче.
– Макя ми е родила 9 деца – казва столетницата, – я съм четвърта поред. Пред мен е Евгения, 1902 г. Ожени се за руснак, после отиде у Америка и там умря. Било е по Петрови пости, кога съм се пръкнала, затова ме кръстили Петрунка. Баща ми казал Петра, но мама настояла за Петрунка. Не съм учила и съм неграмотна. Боли ме, че не мога да чета и пиша. От малка съм по работата. Нямам ни детство, ни моминство. Била съм слугиня у 12 чорбаджийски къщи. Нема по-измъчен човек от мене – все овчарка бях! Пасла съм по 50-60 овце, кози, прасета. От време на време и бой ядех, за да ги паса по-добре. Веднъж бях до една гора, когато се подплашия овцете. Казвам на стопанина: „Вук беше, ама овца не можа да отнесе!“. Научих се да доя овцете и козите. Имаше млекце, сирене… ама по цял ден търчим, а вечер, вместо да вечерам – заспивам сладко. Къде Димитровден се цанех да слугувам – я при стария чорбаджия, я при нов. Обещаваха добра плата, а накрая, ако некой даде пари или руно вълна, вземах и носех на баба. Имаше и такива, които даваха само храна…
Бях 16-годишна, когато дойдох в Кошарево. От Югославия ме преведоха през границата да гледам дете на богати хора. Пак слугиня! Чорбаджийката се качи на коня, аз бягам по него…“
– Как се ожени за Асен? – питам я.
– Откраднали я една вечер! – В разговора влезе 78-годишната й дъщеря.
– Епа убава бех! – Казва баба Петрунка. – Отидох за вода на чешмата у реката. Они ме заобиколия и докачия, като ягне за Гергьовден! Нема кон, нема кола – така ме влачат под мишниците си и право при Асен! Не го познавах, нямала съм нищо с него. Ей така – той ме харесал…
А свекор ми имал 9 деца и дума: „Снао, не бой се! Я имам трой волове, те орат за мене!“ (Хвали й се, че има трима синове миньори.)
„Асен беше миньор в Перник – казва тя. – Парите носеше у торбе на стотинки – алуминиеви бяха. Беше беден, поправихме кошарата, там заживяхме!“
В Кошарево баба Петрунка е най-възрастният човек. Всички я уважават. Лятно време е там, а зимата при Боряна. Така цели 13 години. Преди 50 години една циганка й казала: „Ще умреш на Великден!“. Затова иска да си ходи в Кошарево. Там и кметицата я уважава, носи й млекце, яйца, пенсийката и помощ от Социални грижи. Само й тежи, че от Патронажа няма храна в събота и неделя. А селото е голямо и хубаво. Има с кого да си продума. Ядосва се, когато й кажат: „Бабо, ти още ли си жива, ма?“ Или: „Кога ще умреш?!“ А тя не знае омраза, лъжа и алчност. Кръсти се: „Не мога да посегна на чуждо!“. У нея празно няма – само работа й дай до преди няколко години. И ливада е косила, смайвала е мъжете. Жито е жънала със сърп и вършитба правила с диканя и коне. А когато дошла вършачката, била все на дулото с вила – да „чушка“ плявата. Работила е и малко тютюн. Повечето време козите на селото е пасла – над 200! С много жар и всеотдайност е работила в ТКЗС-то, а сега пенсията й е 65 лв. Асен го убил селският бик и мъката й била голяма. Вярва в Господ, на черква е ходила в Секирна. Дава съвет: „Да си добър!“. Проблем й са очите. Изпечена в труда, с побеляла коса, с два зъба на горния венец. Обича да си поспива повечко, да си хапва месце и да си пийва сутрин по чашка ракийка. Когато била млада, тъкала черги, чувала децата си, обичала празниците, за които месела погачи и точела баници. Обикновена трудова жена, добра, работна и жилава българка е баба Петрунка – столетницата на Кошарево. Целувам й отново с благоговение ръка, правя й поклон и я благославям да е още дълго жива и здрава. Весел юбилей и дълголетие, бабо Петрунке!
в. „Труд“, 22.11.2002г.
Баба от Трътско тннавърши 107 г.
107-годишната Марица Зарева от село Лева река е най-възрастната жена в Трънско. „Родена съм малко след Димитровден (26 октомври – бел. ред.) през 1895 лето. Нашите обаче ме записали през август следващата година, чак тогава намерили време“, разказва баба Марица. В паспорта й за рождена дата е записан 17 август 1896 г. Преживяла всички войни от миналия век, вчера баба Марица въобще не се интересуваше от поканата ни в НАТО. „Тя затова прескочи сто лета, защото никога не се е главоболила със световните работи“, смята кметът на селото Таско Николов.
Баба Марица не познава буквите, нито ден не е ходила на училище. От покойния си мъж Тома има 4 деца. Сега е жива само 74-годишната й дъщеря Богинка. „Майка ми премина през три века, защото селото има райски въздух, а тя всяка вечер си пийва по чашка шоколадов ликьор“, твърди дъщерята Богинка.
в. „Труд“, 02.01.2004г.
Столетник посреща 2004 в дефилето
Най-старият човек в Свогенско – дядо Теодосия Стаменов Шуликов от село Миланово, посрещна Новата година, изпълнил един век живот. Стотако, както му викат в селото, навършил трицифрената възраст на 20 декември, а семейството му отпразнувало местния рекорд ден след Коледа. На новогодишната трапеза край дядо Теодосия седнаха снаха му Гинка – вдовица на покойния му син, внучката Виолета със съпруга си Емил и децата им Гергин и Десислава.
„НЕС-КАФЕ, ЙОК ДИЕТИ И РАБОТА!“ – ТОВА Е РЕЦЕПТАТА НА СТОЛЕТНИЦАТА
БАБА ПРАЗНИВА 103 КУРБАН БАЙРЯМ
Кърджалии Георги Андонов
Баба Сафие Емин от Кърджали за 103-ти път в живота си посреща Курбан Байрам. Въпреки годинките тя спазва всички адети.
В първия ден, наречен „акатма“, се включва в приготвянето на смес от брашно, вода и сол. С нея се правят катми. В сряда пък е ред на мекиците. На 20 януари започва истинският курбан.
Напоследък старицата се залежала. Но за празника невидима сила вдига шепата кокали. Става в 4 сабахлем. Прави „абтес“ – трикратно ритуално измиване на ръцете, лицето, носа и очите и кара сина си Салибрям да й почете от Корана. Така си спомня имената на починалите близки. Подарявам им една молитва от сърце. Тя ще достигне душите им, защото е отправена на изгрев-слънце. После се облича с кат чисти дрехи. На краката обува „мес“ – къси мокасини от естествена кожа, по които няма прашинка.
Сбира сънената челяд на двора. Казва им само няколко приказки: „Аллах е като вятъра. Ти не можеш да го видиш. Само го чувстваш. Не се гордей с доброто и не подминавай злото!“
След изморителното утро старицата цял ден не се вдига от постелята. Вечерта се присъединява към трапезата. Освен курбана има баница, баклава, сладко, мекици. Похапва от всичко. Но истински се въодушевява от любимата си напитка „хардалама“. След вечерната молитва бабата УДРЯ любимото си капучино. Преди лягане предупреждава многобройната си фамилия: „Не преяждайте! След четири дни навършвам 104 годинки. Пак ще има празник.“
Сафие Емин отглежда 5 синове, дъщеря, 16 внуци, 31 правнуци и 4 пра-правнуци. Родена е в Летовник – село под връх Дамбалъ, където хората не боледуват. Едва 45-годишна, остава вдовица. Не се омъжва повторно. Гледа тютюн и с чифт волове работи изполица. Допреди четири десетилетия бабата все още живее под връх Дамбалъ. След това 13 години е при един от синовете в южната ни съседка. Връща се преди осем месеца в Кърджали. Днес за нея се грижи изтърсакът Салибрям. Той е само на половин годинка, когато баща му умира. Ражда го 44-годишна.
Бабата знае над 1000 турски песни. Всеки ден се моли. Лекар за нея още не са викали. Никога не дава черни мисли да я обладаят.
Дълголетницата яде предимно месо. Пада си по кисело мляко, сирене, локум, сладки, бонбони. Не зачита никакви диети. Никой не може да се мери с нея по лакомията й към кафето. Сега е на нес-кафе с мляко. Пие го шербетлия. С него ляга, с него става. Има добър апетит. Само дето краката вече не я слушат.
Нови документи за самоличност няма, понеже не може да се яви лично за подпис в паспортната служба. В регистрите фигурира с възродителното име Фанка Емилова. Покрай многото подаръци за Байрама кърджалийският кмет й готви ново тескере. Столетницата обещава, че с него ще гласува първа на изборите.
в. „Монитор“, вторник 4 март 2003
ЮБИЛЕЙ
Жителите на с. Припек, Варненско, отбелязаха 100-годишнината на Сева Коева Куцарова, родена през 1903 г. Възрастта й е абсолютен рекорд за областта. Сева има 4 деца и освен торта получи и много подаръци.
Рафаел Папаринов (81г.) е наричан в САЩ „Железният българин“. Близо 80 годишен той става шампион в олимпиадите и турнирите за ветерани. От 1994г. до 1999г. той спечелва 213 златни, 65 сребърни и 24 бронзови медала по плуване, скокове във вода, гребане, колоездене, лека атлетика и триатлон.
Любен Денков (100г.) от с. Мрамор, Софийско.
тагове: дълголетниците
предоставил: Красимир Пенчев
тагове: дълголетниците, българи