През 375 година западно-римския император Валентиниан І(364-375) умира, докато произнася гневна реч срещу пратеници на някакви варвари от Сарматия.

Валентиниан бил доста гневен, както пише Амиан Марцелин, а в случая избухливостта му идвала от факта, че родната му провинция Панония била залята от бежански вълни, предизвикани от хунската инвазия.

Liber XXVI	Book 26: Valentinian becomes emperor in the East and coopts his brother Valens as co-emperor in the West. Procopius revolts, claiming the imperial title and subduing Thrace, Bithynia, and Hellespont before being defeated and beheaded; mopping-up operations end with the execution of his main adherents.
Liber XXVII	Book 27: Savage but inconclusive warfare between the Romans and the Alamanni. The disgraceful and violent contest for the papacy in which Damasus finally wins out. A digression on Thrace. Valens’ war against the Goths. The cruelty of Valentinian. Wars in Britain, Africa and Armenia.
Liber XXVIII	Book 28: Power struggles and ‘witch hunts’ in the City of Rome. War with the Alamanni, continued; Valentinian fortifies the bank of the Rhine, and tries outsourcing the war to the Burgundians. Successful outcome of the war in Britain. A satirical digression on the mores of the rich in Rome. Repeated invasions of Tripolitania, enabled by Roman weakness and corruption.
Liber XXIX	Book 29: Conspiracy of Theodorus, who is put to death; other conspiracies and cases of black magic, and excuses for Valentinian to exercise his cruelty. An abortive campaign against the Alamanni. Theodosius defeats Firmus and pacifies Africa. The Quadi and the Sarmatians lay waste Pannonia.
Liber XXX	Book 30: Rome and Armenia struggle again over the border state of Armenia. After all those campaigns against the Alamanni, Valentinian makes peace with them; both sides keep the agreement. A long digression on trial lawyers: Ammian’s caricature of them is still good. Valentinian dies suddenly while campaigning in Illyricum; an assessment of him. His 4‑year‑old son is made co‑emperor as Valentinian II.
Liber XXXI	Book 31: The Huns push the Goths into the Roman domains, where they settle in Thrace with Valens’ permission: a monstrous blunder leading almost immediately to the disastrous battle of Hadrianople, in which Valens is killed. An assessment of Valens. The Goths besiege Constantinople, unsuccessfully.

Очевидно варварските посланици, са искали Валентиниан да ги приеме в пределите на империята, за да се спасят от хуните.

В същата 375 година готите са изтласкани от хуните чак до северния бряг на Дунав.

Навлизането на готи в териториите на Римската империя е познато още от  ІІІ век. Това са били вражески военни отряди.

Но през 375 година Рим става свидетел на друг вид навлизане на готи. Това не са военни групи, а масова бежанска вълна. Готите напускат своя „хрьод” (гнездо) около Карпатите и мигрират с покъщина и домочадие на запад.

Понеже в някои учебни помагала готското заселване в Римските земи е представено като военно нахлуване (Г. Острогорски. История на Византийската държава. (Munchen, 1963), С., изд. Прозорец.), е необходимо категорично да се посочи, че според първоизточниците, бежанската вълна е вследствие превземането на готската родина от хуните.

През същата 375 година, в която умира Валентиниан, готите се обръщат към брат му Валент, който е император на източно-римската империя (Византия), с молба да ги пусне да се заселят под Дунав.

Валент (364-378) по това време е в Антиохия и укрепва границата с Персия. Той явно е наясно с новопоявилата се хунска инвазия в Сарматия (Скития) и дава разпореждане на своите генерали да заселят готите като федерати под Дунав. Валент не може да вземе решение за Панония, това не е негова провинция, а на западния император.

Новия Рим (Константинопол) сключва с готите feodus, т.е. договор за федерати, в който има много клопки, които юридически неграмотните готи не отхвърлят. Готските военачалници на служба в римската армия са лишени юридически от правото да могат да стават императори, което право един испански генерал като Теодосий например, има.

Валент изисква готите да приемат християнството и те се покръстват.

Валент е бил арианин и оттук насетне готите прегръщат арианството.

Общоприето изискване към федератите на Рим е било и да поемат задължението да защитават земята от външни врагове (фосатизи) и да не допускат без битки врага да прекосява територията.

Валент смята, че така се е подсигурил срещу северните, отвъддунавски хуни и остава в Антиохия, за да доразреши проблемите с Персия. Но, готите правят най-неочакваното – започват да грабят и да плячкосват мирните жители на Тракия.

Валентиан І умира, както посочихме, през 375 година, в пристъп на гняв. За ранно-средновековните църковни писатели и историци това не е „божие наказание”. Валентиан не е ариан еретик.

Смъртта на брат му Валент през 378 година обаче е демонизирана.

 Готите, които той превърнал в ариани, станали „божие провидение“ и убили самият император-ариан, според църковните историци.

За църковната литература, смъртта на Валент през 378 година в Адрианопол, е догматично възмездие.

Този „църковен мотив” е достатъчен за летописците-християни.

При автор-езичник като Евнапий (Ехс. De leg. Р. р. 19—21; Nieb. 48; Mul. 42.), готите приети от Валент, които Евнапий навсякъде нарича „скити” (през VІ в. Прокопий ще уточни, че така са били наричани всички варвари, идващи от топонима Скития), са разгледани навсякъде в бинарна връзка с хуните.

Готите въстанали срещу римляните, вместо – пише Евнапий – да  въстанат към хуните, които ги изгонили.

Готите причинили на балканските граждани повече беди, отколкото – според Евнапий – хуните причинили на „скитите” (чети: готите).

„Стигна се дори дотам, че римляните така се ужасяваха от името на скитите, както скитите – от хунското.

 „Когато до императора дойде слух за тези бедствия, той сключи мир с персите. Той се упрекваше и разкайваше, че е допуснал скитите (чети: готите) в своите владения. Изригваше в гняв срещу тях и се готвеше с всички сили за война. За да удържи варварите от нападения, изпрати пред себе си арабска наемна конница. Варварите вече правеха набези до стените на Константинопол и притесняваха жителите.”

Евнапий не акцентира на Адрианополската битка, Валент не е първият убит император. Но за църковните историци убийството на Валент не е случайно, а „божи промисъл” срещу арианската ерес.

В съвременната историческа наука „църковния мотив” е допълнен от „мотива глад”. Готите били оставени гладни от новоприелите ги римляни и те затова започвали да плячкосват.

През 375/376 години готите са бежанци, тяхната държавно-военна структура е разрушена. Валент ги приема разоражени. Евнапий пише: ”Хората, които имаха пред императора голямо влияние и сила, се смееха над тяхната войнственост и храброст, и говореха, че те (готите) нямат държавен ред.”

Според изследователите (Томпсън 1948, Хелфен 1973), през 378 година хунска конница участва в превземането на Адрианопол, заедно с готите.

Присъствието на тези хуни на Балканите през 378 година, не може да бъде игнорирано като „мотив”, наред с „църковния мотив” и „мотива глад”, при търсене на причините защо готите участват в атака срещу спасилия ги от хуните Валент?

Кой въоръжи готите на Балканите срещу римляните?

Евнапий си задава този въпрос и си отговаря:

„Древните митове разказват, че от засадените в Беотия и Колхида драконови зъби, поникнали въоръжени хора. Нашия век осъществи този мит и ни застави да го видим с очите си.”

В историческата литература годините 375/376 са показателни с това, че хуните владеят военно над готите. Готските бежанци, които са допуснати на юг от Дунав нямат военна организация и това е именно основната причина Валент да ги засели в империята. Отвъддунавският военен враг на Валент са хунската конна армия, а не военно победените готи.

В историческата наука за този период се наблюдава, че „северния фактор” (хунския) на влияние върху готите, е изцяло пренебрегнат за сметка на „южния фактор” (римския) на влияние върху тях. Независимо, че един клон от готите (остроготите), от 375 до 455 г. са хунски сателит.

Християнизирането на готите, несъмнено е „южен фактор”, но атаката през 378 година срещу императора-спасител и тяхното въоръжаване, което Евнапий митично обеснява, са очевидни доказателства, че „северния фактор” на влияние върху готите не се е изпарил след 375 година.

Защо готите, както пита Евнапий, се обръщат да нападат римляни, вместо своите врагове хуните?

Този въпрос е многозначен. В него може да се потърси и упрек, че готите са нарушили договора за федерати и безпрепятствено са пуснали хунска конница в Тракия.

Няма данни, че готи са се опитвали да спрат хуните, които участват през 378 година в превземането на Адрианопол.

Църковните писатели също се опитват да разберат причината за метаморфозата на готите от мирни бежанци в бунтовни военни банди.  

Отговора, който дават църковните писатели, остава в историята. Точно те прокарват идеята, че тук има място не историческата реалия, а божието провидение.

Виновна е арианската ерес, която Валент изповядва.

Основният елемент в оценката на църковните писатели се основава на най-важният за една църковна история въпрос. Какво изповядва императора ?

При Теодосий Велики (379-395), който не е ариан, готите вече не са „бич божий”, а основен елемент от армията му, която Теодосий целенасочено „варваризира” с готи.

Готските военачалници вече са римски военачалници при Теодосий.

Но независимо, че от готска среда се раждат фигури като Аларих и Гайна, е видно, че Аларих се стреми да стане римски префект на Илирия, а Гайна – градоначалник на Константинопол. Никой от тях не смята да възражда Готия на Херманарих на Балканите. Тяхното водачество не е етническо, нито следва някакъв друг държавен модел, освен римския. Това показва, че бунта срещу Валент на готите през 378 г. не е бил нищо повече от бунт. Готите на Балканите, както пише Евнапий, не демонстрират „държавно” поведение. Едва след краят на Хунската империя, когато на Балканите идват остроготи, възпитани от хунската държавна машина, се вижда някакъв стремеж при Теодорих Амал към създаване на държава на Балканите и то след като разбира, че Лъв І е избрал исавриеца Зенон за наследник, а не него…Теодорих наистина прави държава, но в Италия, на Балканите не успява…

Ако Римската империя, както сочат учените, се готизира след 375 година, то това – освен всичко останало – е и още едно доказателство, че Хунската държава, която изгонва готите от старите им земи, още през 375 година е гео-политически фактор в Европа.

За съжаление, учените не обесняват бежанската вълна на готите от старата им земя в Римската империя с ролята на Хунската държава, а употребяват едно „уравнение” (= велико преселение на народите), в което на европейските хуни е отредена безмълвна величина.

Фразата „велико преселение на народите”, употребявана до втръсване, се оказва удачния ефимизъм хуно-римския конфликт през 375 година, да бъде елиминиран като „исторически въпрос”, а варваризирането от готите на Рим да бъде експлицирано като особено явление. Независимо, че и до този момент империята не е хомогенна.

Църковните късно-антични и средновековни писатели следват един интересен метод. Те игнорират ролята на езичниците и еретиците в случването на историята, така както гръко-римския свят е игнорирал варварите.

Но, за разлика от античните, късно-античните и ранно-средновековните историци, едва модерно-просвещенската историческа доктрина прие догмата случването на Европа през ІV век и V век да е „германо-римски синтез”. Тоест, докато за античните автори, Европа не може все пак без Скития, а за късно-античните без Сарматия, модерно-просвещенския тип историци прие теоретично, а не географско понятие, за да обясни събитията в Европа след ІV век от н.е.

Това теоретично понятие-уравнение е ”велико преселение на народите” и то решително игнорира хунска Скития (Сарматия) като „европейски въпрос”. Не само хунския държавен модел, но и като географската карта Сарматия (Скития) е обезличена от историческата действителност през ІV век и V век.

Онези, които очакват историческо четиво за Европа по онова време, трябва да приемат една налична историко-географска карта на Римската империя и едно „уравнение”, което е подменило оная част от Европа, която не е Рим.

Този подход несъмнено вече е остарял и не задоволява обективното историческо познание.