ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ БР.124
След срещата към мен се приближи придружаващата го преводачка- московчанка. Каза, че искала да поговори с мен.
Бизнесменът поверително предал, че ако аз организирам доставката на кедров орех и то непременно пресен, покрай официалната цена ще имам приличен личен процент.
Орехът трябваше да се доставя в Турция. Там те правят някакво масло. Обещах да помисля.
Сам реших да разузная що за масло е това. И изясних следното.
На лондонската борса, която е еталон за световните цени, маслото от кедров орех струва до петстотин долара за килограм. Доставката ни предлагаха да правим примерно за около два-три долара за килограм.
Позвъних във Варшава на мой познат предприемач, помолих го да научи, има ли възможност да се излезе направо на потребителския пазар на този продукт, както и технологията на получаването му.
След месец той ми отговори: излизането е невъзможно. Да получа технологията не успях. И, въобще, в тези въпроси са задействани такива сили на Запад, че по-добре изобщо да не се докосваш и да забравиш.
Тогава се обърнах към моя добър познат К.Ракунов, научен сътрудник в Новосибирския институт на потребителските кооперации. Купих орех. Финансирах работата. И в лабораторните условия на института бяха произведени сто килограма масло от кедров орех. Наех и хора, които откриха в архивни документи следното.
През дореволюционния период и още известно време след революцията в Сибир е съществувала организация “Сибирски кооператив”. Хората от тази организация търгували с масло, в това число и с кедрово. Техни представителства имало в Харбин, Лондон, Ню Йорк. Имали големи пари в западни банки. След революцията организацията се разпаднала, много от членовете и емигрирали.
Членът на болшевишкото правителство Красин се срещал с ръководителя на организацията, предлагал му да се върне в Русия. Но главата на “Сибирския кооператив” отговорил, че повече ще помогне на Русия извън нейните предели.
В архивните документи се казва още, че кедровото масло се правело с помощта на дървени преси (само дървени) в много сибирски села в тайгата. Качествените му свойства зависели от времето на събиране и преработка на ореха. Не ни се удаде да установим кое е това време нито от архивните документи, нито в института. Тайната е изгубена. Свойствата на маслото по лечебност нямат аналози. Но дали не е била предадена тайната на приготвянето на маслото от някой от емигриралите на запад? Как да се обясни, че най-лековитият кедров орех расте в Сибир, а устройството, произвеждащо маслото се намира в Турция?
За какви сили на Запад говореше предприемачът от Варшава? Защо не трябва да се засяга този въпрос? Не “отмъкват” ли тези сили лечебният продукт с необикновени свойства от руската сибирска тайга? Защо, при такова богатство с най-ефективни свойства, потвърдени от векове и хилядолетия, ние купуваме за милиони, а може и милиарди долари западни лекарства и се тъпчем с тях като малоумни? Защо губим известните на съвсем близките ни предци знания, предци, които са живели в нашия век?
Какво да кажем за Библията, описваща ситуация с повече от хилядолетна давност? Какви незнайни сили така старателно се опитват да изтрият от паметта ни знанията на предците ни? На всичко отгоре и, не се пъхай, където не ти е работа! Стараят се да изтрият…И успяват! Някаква злоба ме обхвана. Е, мисля, така да бъде, все е нещо, ще намеря и още.
Реших да повторя експедицията по Об на Север, като използвам само щабния кораб “Патрис Ломумба”. Натоварих в трюмовете различни стоки. Киносалона приспособих за магазин. Наложи се да набера нови хора за работа. От своята фирма не взех. И тъй финансовите ми дела се влошиха докато се отвличах. Две седмици след излизането от Новосибирск охраната ми доложи, че разговорите за Звънящия кедър са били подслушани. Според охраната сред наетите имало меко казано “странни хора”. Започнах да викам при себе си някои хора от екипажа и да говоря с тях за предстоящия поход в тайгата. Едни се съгласяваха да тръгнат дори без заплащане. Други искаха големи суми за операцията, защото не е била предвидена при постъпването им на работа, пък и едно е да си в комфортните условия на кораба, друга работа е – да вървиш двадесет и пет километра в тайгата и да влачиш товар със себе си. По това време средствата ми вече бяха оскъдни. Не планирах да продавам кедъра. Нали старците казваха, че трябва да се раздаде. А и смятах за основно не самият кедър, а тайната на получаването на кедровото масло. И изобщо интересно ми беше да получа различна информация свързана с него.
Постепенно с помощта на охраната се убедих, че се опитват да ме следят, особено когато слизам сам на брега. Но не беше ясно с каква цел. Кой стоеше зад следящите? Мислих, мислих, какво да направя, и реших: за да не сбъркам, трябва изобщо всички наведнъж да надхитря.
Анастасия
Без да обяснявам никому нищо се разпоредих корабът да спре недалече от онова място, където през миналата година стана срещата със старците. Сам на малък катер се добрах до селото. Заповядах на капитана на кораба да продължи по търговския маршрут.
Надявах се с помощта на местните жители да издиря онези старци, да видя с очите си Звънящия кедър, да обсъдя начина за доставянето му на кораба. Завързах катера за камък и исках да се отправя към една от близките къщички, но видях стояща на склона жена и тръгнах към нея. Жената беше облечена със овехтяла ватенка и дълга пола, обута беше с дълбоки гумени галоши, с каквито ходят много жители на отдалечения север през есента и пролетта. На главата й -кърпа, завързана така, че изцяло закриваше челото и шията. Трудно беше да се определи на колко е години. Поздравих и разказах за двамата старци, с които се срещнах през миналата година.
-С теб, Владимир, миналата година разговаряха моите дядо и прадядо, – отговори жената.
Учудих се: гласът й беше млад, дикцията много ясна, заговори направо на “ти” и името ми каза. Не можех да си спомня имената на старците и въобще дали се запознахме. Помислих: сигурно сме се запознали, щом тя ме нарича по име. Реших също да мина на “ти” и попитах:
-А ти как се казваш?
-Анастасия,- отговори жената и протегна ръка с дланта надолу като за целувка.
Досмеша ме от този жест на селската жена с ватенка и галоши, стояща на пустия бряг и стараеща се да се държи като светска дама. Стиснах й ръката. Не я целунах, разбира се. Анастасия смутено се усмихна и предложи да тръгна с нея в тайгата, натам, където живее тяхното семейство.
-Само че трябва да се върви двадесет и пет километра. Това не те ли смущава?
-Далечко е, разбира се. А Звънящия кедър можеш ли да ми покажеш?
-Мога.
-Знаеш ли всичко за него, ще ми разкажеш ли?
-Ще ти разкажа това, което зная.
-Тогава да тръгваме.
По пътя Анастасия разказваше, че тяхното семейство от поколения живее в кедровата гора, по думите на нейните предци, в продължение на хилядолетия. С хората от нашето цивилизовано общество много рядко встъпват в непосредствен контакт. Тези контакти не стават в мястото, което обитават, а когато отидат в селищата като ловци или уж като жители от друго населено място. Самата Анастасия била в два града: Томск и Москва. Все за по един ден. Даже не е нощувала. Искало й се да погледне, дали не греши в представите си за начина на живот на хората от градовете. Дрехи и пари за пътуването спечелила с продажба на горски плодове и сушени гъби. Паспорт й дала някаква местна селска жена.
Идеята на дядо си и прадядо си да се раздаде лечебният кедър Анастасия не одобри. На въпроса: “Защо?”- тя отговори, че късчетата ще попаднат както при добри, така и сред лоши хора и, по-скоро повечето ще бъдат завладени от отрицателни индивиди, и в крайна сметка ще донесат повече вреда отколкото полза. Главното, по нейно мнение, е да се помага на добрите хора, водещи обществото към светлината, а не в задънена улица. Ако помагаш на всички, дисбалансът на доброто и злото ще остане същият, или ще се влоши.
След срещата със старците аз прегледах научно-популярната литература, редица исторически и научни трудове, в които се говореше за необикновените свойства на кедъра. Сега се стараех да вникна в това, което говореше Анастасия за начина на живот на хората от кедровата гора и размишлявах, на какво ми прилича това?
Сравнявах ги със семейство Ликови, известно на мнозина от публикациите на В.Пескова, също дълги години живяла в тайгата. За това много се писа в “Комсомолска правда” под заглавие “Задънена улица в тайгата”. В мен се беше създало впечатление за Ликови, като за хора, не лошо познаващи природата, но “тъмни” в смисъл на познание и разбиране на съвременния цивилизован живот. Тук случаят беше друг. Анастасия правеше впечатление на човек, прекрасно ориентиращ се в нашия живот, и в още нещо, не съвсем ясно за мен. Тя свободно разсъждаваше за нашия градски живот, познаваше го.
Ние изминахме, потъвайки в гората, около пет километра, когато тя смъкна от себе си ватенката, забрадката, дългата пола и ги сложи в хралупата на едно дърво, оставайки по късичка, лека рокличка. Бях поразен от видяното. Ако вярвах в чудеса, щях да отнеса случилото се към превъплъщенията. Пред мен стоеше много млада жена с дълги златисти коси и най-великолепна фигура. Нейната красота беше необикновена. Трудно ми беше да си представя коя от победителките в най-престижните конкурси по красота би могла да й съперничи по външен вид и, както се оказа после, и по интелект. Всичко в нея беше привличащо и пленително.
-Ти, сигурно, се измори? – попита тя. Искаш ли да си починеш?
Ние седнахме направо на тревата, и аз можах отблизо да разгледам лицето й: никаква козметика, правилни черти, нежна кожа, съвсем различна от обветрените лица в сибирската дълбина, големи, добри сиво-сини очи и усмихващи се устни. Беше облечена в лека къса рокличка, нещо като нощница, но се създаваше впечатление, че не й е студено, макар да нямаше повече от 12-15 градуса. Реших да хапна. Извадих от чантата си сандвичи, плоска бутилка с коняк, предложих на Анастасия да пийне, но тя отказа. Докато хапвах, Анастасия лежеше на тревата, сякаш отдавайки се на галещите слънчеви лъчи. Те се отразяваха в обърнатите й нагоре длани със златиста светлина. Беше полугола. Тази жена беше прекрасна.
Гледах и мислех: ”Защо жените във всички времена до краен предел си оголват ту краката, ту гърдите, ту всичко наведнъж, чрез деколтета и мини? Нима не затова, за да предизвикат у околните: Виж, колко съм прелестна, колко открита и достъпна. И какво остава за мъжете: да противостоят на плътската страст, унижавайки жената със своето невнимание, или да й показват знаци на внимание и да нарушат с това, законът даден от Бог?”
Попитах я, не се ли страхува да бъде сама в гората.
-Тук няма от какво да се боя,- отговори Анастасия.
-Интересно, как ли би се защитила, ако срещнеш двама-трима мъже, геолози или ловци?
Тя не отговори, само се усмихна. Помислих си: по какъв начин тази млада красавица, необикновено съблазнителна, може от нищо и от никого да не се бои? За това, което се случи после и досега ми е неудобно. Прегърнах я през раменете и я привлякох към себе си. Тя не се съпротивляваше силно, макар в гъвкавото й тяло да се усещаше немалка сила. Обаче нищо не можах да направя с нея. Последното, което помня, преди да загубя съзнание, бяха думите произнесени от нея: ”Не бива, успокой се”. И още, преди това помня, че внезапно ме обхвана страх с невероятна сила. Страх незнайно от какво, както става в детството, когато си в къщи сам и се страхуваш от нещо. Когато се свестих тя стоеше пред мен на колене. Едната й ръка лежеше на гърдите ми, а с другата махаше на някого нагоре и встрани. Тя се усмихваше, но не на мен, а на нещо или някой, който невидимо ни обкръжаваше, показвайки, че нищо лошо не се е случило с нея. Анастасия ме погледна в очите.
-Успокой се, вече всичко мина.
-Какво беше това?
-Невъзприемане от хармонията на твоето отношение към мен. На възникналото в теб желание. Ти и сам по- късно ще го разбереш.
-Каква хармония? Та ти сама започна да се съпротивляваш.
-И аз също не възприех. Беше ми неприятно.
Седнах и преместих към себе си чантата.
-Ама че работа.”Не възприех.Неприятно…” Ами че вие,жените, само това правите, съблазнявате. Краката си оголвате, гърдите си показвате, на токчета ходите, Неудобно ви е, а ходите, въртите си всичките прелести, а щом нещо…”Ах, не бива, аз не съм такава”. А за какво тогава се въртите? Лицемерки. Ти за какво си свали горната дреха? Никак не е горещо. После се излегна, замълча, че се и усмихваше така…
-В дрехи ми е неудобно. Обличам ги когато излизам от гората, при хората. За да изглеждам като всички. Под слънцето легнах да си почина, и да не ти преча, докато ядеш.
-Да не ми пречела…Ама попречи.
-Разбира се, на всяка жена й се иска, мъжете да й обръщат внимание, но не само на краката и гърдите й. Иска й се, да не се размине с онзи единственият, който ще може да види повече.
-Но оттук никой не мина! И какво ли повече да се гледа, ако на преден план крака стърчат? Какви сте такива жените, нелогични.
-Да, за съжаление така се получава…Може би ще тръгваме Владимир? Свърши ли да ядеш? Почина ли си?
Мярна ми се мисълта, струва ли си да продължавам с такава философка? Но казах:
-Добре, да вървим.
Следва продължение
тагове: звънтящите, кедри, русия
