ПЕТКО СЛАВЕЙКОВ РАЗКАЗВА ЗА СЕБЕ СИ БР.125

images (13) (1)

…До моята тъмница, под същата стая, но в друга живееше клисарят на черквата и слуга на митрополията, стар един човек, на име дядо Кольо. Нещо подир час и половина от запирането ми, дядо Кольо дойде да ме попита вечерял ли съм и на отговора ми „Не съм.” донесе ми малко хлебец и маслинки, защото беше през коледни пости, сложи хляба и маслините, и мълчешката излезе. Подир малко, той пак влезе, та ми донесе и вода в един оклоцан пръстен съсъд, и една угорешка от вощеница, която запали, залепи я на прозорците и тогаз продума, та ми каза: „Вечеряй скоро, дорде не е догоряла свещта.” Аз исках да му говоря и казах му нещо, но какво му казах, не помня сега. Помня само, че той излезе из вратата, после се обърна, та през прага отвърна ми сериозно някак и като троснато ми рече:„Да би мирно седяло,не би чудо видяло” — и си отиде.
Това беше първото ми влязване в затвора. Цяла нощ стоях прав или бях принуден да ходя от стена до стена в тясната стая. Идеше ми на полуда, но и в това си утеснение често, пак се сещах за думите на дяда Коля: „Да би мирно седяло, не би чудо видяло.” Тези думи за пръв път ги чувах, та ми и направиха наистина дълбоко впечатление. Аз усещах, че те бяха за мене едно погълчаване или едно поучаване; но да са думи книжевни, не бяха, а пък и прости не ми се виждаха; тъй щото при всичкото ми несгодно положение този нечакан урок ме занимаваше. Аз преговарях тия думи, за да ги запомня и да отблъсна някак другите безобразни мисли, които наваляха на мене.

Но аз нямам намерение да пиша автобиографията си, разказах само това събитие, като исках да спомена как съм се запознал най-напред с таквиз едни думи като онези на дяда Коля, какво впечатление ми направиха те и как привлякоха вниманието ми. Аз бях запомнил дядовите Колеви думи, па си ги често преговарях, често ги и подмятах в разговора си, дето прилягаха даже и дето не прилягаха. Те ми бяха станали като един вид любими думи и употребявах ги до пресищане.
По онова време имаше някой си дядо Начо, габровченин, билерин, който идеше всяка събота в Търново да продава билките си на сергия пред Дряновския хан, тогаз наричан Габровски. Дядо Начо беше чокчалан, т. е. обичаше много да дрънка, да приказва, да разпитва и да разправя на мющериите си. А кога нямаше мющерии, той задяваше децата, които се беряха около него, привличани от любопитната му стока, па и децата бяха се обиграли с него, та на свой ред и те му не даваха спокойствие. Два-три месеца подир гореразказаното събитие аз минувах край Габровския хан. Дядо Начо беше отворил сергията си и аз се спрях там, та разгледах разните му билки, бурени и корени.
—  Какво искаш, момче? — ме попита дядо Начо.
—  Нищо, гледам — му рекох аз.
—  Какво гледаш? — попита пак той.
Аз се намерих в затруднение какво да му отговоря и безцелно някак, даже и безсъзнателно, от немай какво да кажа, продумах почти по детски: „Гледам те хубавец ли си.”  „Ам чи не съм ли я? — каза дядо Начо. — Я виж!” — И взе да глади с две ръце провесилата си голяма и прилична брада и да указва на главата си, като казваше: „Брада царска, глава воденичарска”, а комшията му на сергията, хаджи Тумтум, някой си прекоросван, прибави на подбив:  
„Хубавец като стамбулец.”

http://www.iskam6.com/novini/186-petko-slaveikov-razkazva-za-sebe-si.html

тагове: Петко Славейков, себе си

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *