Живяла много отдавна, през девет планини в десета, в далечна земя, в приказна гора, в спретната колиба насред китна опляна ,мъдра страрица…

– Какво да правя? Всичко вече опитах: и говорих, и убеждавах, и се молих, и се карах… нищо не помага.Не се разбираме с мъжа си, ми итова е! ще го напусна.- оплакала се приседналата до огъня жена.

– не бързай- рекла старицата.От година само сте заедно, едва сега започвате да се опознавате, връзката си да изграждате.

– Че как така?  Обичах го и той мене. Всичко обичахме да правим заедно, а сега…дали аз греша или той?

– не, не грешите. това са пречки, що стоят по пътя на всяко сеемйство.

– Е, бабо, нали в приказките пише…вдигнали голяма сватба и царският син, и принцесата живеели щастливо, чака до смъртта си. „Защо и ние не сме щастливи, чак до смъртта си, а все се караме?

– Около вас всичко се променя, мила. И вие се променяте. не трябва да се плашите от караниците, а трябва да се учите от тях. Ако се опитваш по стар начин да ги решиш, без да се  промениш- и ти, и той няма да се разберете.Като начало приеми, че промяната е най-постоянното нещо.И че вашите кавги са тези, които ви карат да израстнете.

– Хм, странно, но успокоих се  малко. ще се връщам сега.

– Иди си, дъще и отново ела, когато нещо се случи! И пак ще ти помогна.

предостави :Кирил Янев

тагове: приказка, жената, старицата