През Х в. третият син на цар Симеон, Вениамин (с прозвище Боян) написва епос.

Юрий Венелин и Г. С. Раковски са убедени, че упоменатият в „Слово за похода на Игор” писател Боян, е българин.

Ако се сравни какво казва за Боян (третият син на Симеон) кремонският епископ Лиудпрад, когато през 949 г. идва с немско посолство на Балканите, с онова, което казва за писателят Боян, летописецът на „Слово за похода на Игор” (ХІІ в.), ще установим, че то е почти едно и също.

Според Лиудпрад, Боян имал магически способности (разбирай „езически”) и ставал „веднага на вълк и на какъвто друг звяр поискаш”.

Явно Боян е почитател на един езически обред, съхранен и до днес във фолклора на българите в Република България под името „кукери”, където танцуващите се обличат в животински кожи.

Според летописецът на „Слово за похода на Игор” (ХІІ в.), писателят Боян бил езичник, нарича го „син на Велес”. Той е епичен певец и:

            „мисълта му се понасяше

            като катерица по дърво

            като сур вълк по земята,

            като див орел под облаците”

Следователно, магьосничеството на Боян у Лиудпрад не е само чисто езичество, но е и – писателска дарба.

Християнският летописец на „Слово за похода на Игор” постоянно спори задочно с „приумиците на Боян”, но именно по тази причина някои от „приумиците” са се съхранили в „Словото…”

Вениамин е наречен в народната памет Боян, защото е писал за народа „боян” (баан) и за цар Боян (или Батой ???).

Фолклорен вариант на епосът е съхранен във вторият том на „Веда словена” (1881 г.) от стр. 393 до стр. 557. Източникът е един природно образован българин – мюсюлманин с име Исиин, от с. Лъжене, Неврокопско.

АТИЛА ПРИСЪСТВА В ЗАПАДНИТЕ ЕПОСИ, БИ ТРЯБВАЛО ДА ПРИСЪСТВА И В БЪЛГАРСКИЯ ФОЛКЛОР ???

След вечеря се разказват героични легенди, според „Веда Словена“. 

Същото се правило и Атила, според Приск Панийски, който присъства на такава вечеря и е бил на една трапеза с Атила през 448 г.

Цар Боян в епоса започва с хвалба на своите велики хунски предтечи:

                                    „Атле ми Диа,

                                    Диа ми Яра.

                                    Фалба ти фала.

                                    На небе, на земе.

                                    На земе, на поле,

                                    На поле, в гората,

                                    На море, на Дунав” (с. 490, т. ІІ)

Учените все още спорят дали това са славянски веди /???/, стари колкото санскритските и сякаш никой не иска да види, че това не е славянска митология (Атле не е славянски бог), а български фолклор със силен исторически подтекст.

Наскоро в интернет прочетох руски превод на „Веда Словена”. Там Бана (Боян) се превежда Пан (пане, „господин” на полски език). Все едно помашкият епос пее: ”Господине Кралю” или „Господине Царина”???

  Баан, Бан  е лично име, Боян…

Естествено, че нито Атле, нито Диа са пра-исторически божества. Това са исторически личности и единият от тях, Атле, е като „агне кушуту”, спрямо другият, Диа (Дуа, Руа, Дуло, Дуан).

 

 

                                    „Атле ми Диа,

                                    Суру ми агне кушуту” 
                                             (с. 493, т. ІІ)

Цар Бана продължава своята възхвала към основателите на династията Дуло:

                                    „Стана ми Бана от трапеза,

                                    На трапеза хору ми играе,

                                    Хору ми играе, песна пее:

                                    Тебе си, Атле, фали.

                                    Атле ле, Диа ле,

                                    Диа ле, Яра.

                                    Яра ле, Прена.

                                    Седиш ли на небе;

                                    Ясну ти лику палиту” 
                                             (с. 495, т. ІІ)

 

Явно така грее (палиту) родовата памет.  

Апогей на трапезната възхвала, е когато епичния герой Боян  (Батой – ?) кани ритуално Атле (Атила) на своята владетелска маса:

 

                                    „Гозба ти, Атле, госте,

                                    Гозба е ясна бъдница,

                                    Ясна бъдница, ясна мреница

                                    ………………………………………

                                    Със хору та фале,

                                    Със хору, със песна –

                                    Как та е фалил бабайку ми,

                                    Бабайку ми на Край-земе”.

 

            Бана е първият владетел на новата земя.

                Баща му (бабайку му) е бил владетел на Крайна земя. Алюзията към Кубрат е очебийна.

             Какво е правил Кубрат? Къде е той?

     „Как та е фалил бабайку ми,

                                         Бабайку ми на Край-земе.

                                         Чи си имал Ясна книга.

                                        Фъркнал си на небе-ту,

                                        На небето при тебе.

                                        Та му даде Ясна книга,

                                        Учил си го йоще научил

                                        Да си пее Ясна книга,

                                       Да си те фалба фали” 
                                             (с. 496, 497, т. ІІ).

 В завършек е добре да уточним, че името Боян и Бат Боян е титул, където „byt“ е „дом, територия, място“, а „Боян“ е всъщност самонаименованието на държавата Урарту, известна като Урарту именно в семитските езици, докато на езика на бояните, тя е – Бийан.

Каква е ролята на Урарту за древната българска история, вж тук bghistory-letopisec.blogspot.com/2012/05/blog-post_13.html

 

В този смисъл, не можем да не отбележим, че името на Аспарух в някои източници като „Батой“, вкл. и при Паисий Хилендарски, е всъщност титул и е нормално Аспарух да го е носил, особено след раздялата си с брат си Бат-Боян (чието име, според „Именникът на българските владетели“ е „Безмер“) и предвид на собствената си дейност по създаването на Дунавска България през 680 г.

 Кирил Милчев