Те се гмуркат в морската стихия с абсолютната увереност, че това е техният собствен свят и присъствието им на сушата е само кратка прелюдия към спасителните солени дълбини. Напълно обсебени от океана, с отдадеността на голямата любов към голямото синьо, те завладяват безвъзвратно въображението ни. Амасите – великите безсмъртни.

Амасите са сред нас от около 2000 г. Първите писмени сведения за тях са от китайски хроники от III в.пр.н.е. Неизвестен автор, свидетел на живота на моряците от рибарско селище на остров Кюшу, описва “странни” хора, които си изкарват прехраната, гмуркайки се за морски животни, абалони и ядливи водорасли. Той с удивление наблюдавал жени, с тела, изпъстрени с татуировки срещу зли духове от дълбините, да се спускат до 50 м дълбочина за улов. Тяхното майсторство било толкова поразително, че обикновеният свидетел на техния живот оставил писмена следа за „хората-риби”.

Друго писмено свидетелство за амасите е от I в.пр.н.е., което се преплита с почти митологичния разказ за принцеса, пътуваща в търсене на ценен дар, за богинята прародителка на императорския двор – Аматeрасу. На полуостров Шима, в малкото селце Кузаки, амата Обен предложила на принцесата молюска “Морско ухо”, току-що извадено от дълбините. Деликатесът толкова впечатлил принцесата, че тя дарила на жителите на Кузаки привилегията да снабдяват с “Морско ухо” Великия храм в Исе. След време, амата Обен била обожествена, с което амасите влизат в пантеона на шинтоизма.
Археологическите разкопки свидетелстват за постепенното разпространение на тази професия. Разпознаването на останките става по характерните изменения на черепите и костите, вследствие на въздействието на огромното налягане на дълбините. Подобни изменения са наблюдавани при останки на търсачите на бисерни миди или съкровища на потънали кораби. Но амасите са по-различни – първо, защото се гмуркат всеки ден, по много пъти, и второ – повечето са жени.

предоставила: Яница Михова

 тагове: японски, гмуркачки, амаси