МИРОСЛАВА ПАНАЙОТОВА БР.150

8178230e26b531c8e31f2d45dee0f8c0

С *Т *И *Х *О *В*Е

ВРЕМЕТО

Извива клони музиката

към извора на времето

и моли за още някакво безумие.

 

Безумието се заплаща

 с усмивката на зрителя.

Чертае пясъци и те писипва с тях.

 

Водата намалява в извора.

Сигурно платно е времето.

Накрая е обвива.

 

ОЧАКВАНЕ

От мен изтръгна неразбиране,

вземи го.

То танцува в пръстите ми,

 пеещи до съмване

 с глас на чучулига.

В нощта с влажен дъх

 изгубих малкото очакване.

Но остава ми голямото.

 

СЪМНЕНИЕТО

Полегнаха птиците върху залеза.

Изтегна се върху дървото слънчевия лъч.

Разнесе се охание

от разораната земя накрай града.

Розите постигнаха тъгата

в прелест неподвижна.

Слънцето прободе земята.

Почувствах, че я заболя гърба.

Изрови се съмнението като червей,

 запълва по листа,

питайки ме

за Успокоението,

 което аз роднесох в длани,

подложих го върху реката.

 

ПТИЦИТЕ

Събуждат птиците деня,

събуждат синьото.

Прибавят мед в звука му,

меда на времето.

Снега прогонват

откриват нови хоризонти

с люляци, треви, реки, ухание.

Отсяда сред извите клони,

пресичащи небе блестящо.

***

Можеш ли да уловиш с ръцете времето

 и  до лицето да го доближиш,

 денят да затрепти у тебе

 възроден, опитомен?

 подотви: Мария Герасова

 тагове: стихове, Мирослава Панайотова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *