Миналото на хуно-българите е прикрепено през ХVІІІ в. към изучаването на Римската история през ІV и V векове. Същото може да се каже и за миналото на готите, но тяхната късно-антична история се обособява в отделен научен проблем и се фаворизира като национално древно минало на германската държава.

Обща заслуга на германската и руската исторически школи, е въпросът за късно-античните хуни да бъде вкаран в една абстрактна формула, наречена „велико преселение на народите”.

Тя априори вменява, само на ниво мнение, че хуните имат своята прародина в Средна Азия и са тъждествени с Hsiong-nu (хсионг-ну), за които китайските историци дават сведение до І в. от н.е. През ХVІІІ в. Гибон определено мисли така и причислява предците на атиловите хуни към монглоидите от Жълтата река и Ордос Hsiong-nu.

          Все пак модерната историческа наука в Западна Европа през ХХ в., във връзка с критичният метод, изоставя тази хипотеза-мнение, предвид нейната несъстоятелност и липсата на археологически данни за велико преселение през ІV в. чак от Средна Азия в Европа. Но в Русия не е така.

             Изоставеното в западна Европа просвещенско мнение за идентичност между европейските Huns и монглоидитеHsiong-nu, процъфтява от 1900 г. в Русия, когато руският учен Иностранцев се заема да превърне германското мнение в научна доктрина. 

хсионг-ну на китайска ваза

За съжаление в първата четвърт на ХХ в. забележителният български учен проф. Златарски, е под влияние на тази руска доктрина и дава грешна представа за произхода на хуно-българите от средно-азиатските хсионг-ну.

Руската историческа наука през ХХ в.  не разработва самостойно въпросите на хунологията, а просто превръща последната в придатък на сюнологията.  Така въпросите около късно-античното хунско минало, което е спорадично експлицирано през ХVІІІ в. и ХІХ в., покрай изучаването на римско-византийската история, през началото на ХХ в. е прехвърлено от руската наука като придатък към изучаването на сюнологията в Средна Азия (?).

Руската имперска наука в началото на ХХ в., в лицето на Иностранцев, тотално отхвърля предкавказкият произход на хуните, който е отбелязан от всички късно-антични летописци. Дали това е случайно или има нещо общо с руските имперски амбиции в Кавказ след средата на ХІХ в., не е наша тема. Все пак, имайки предвид, че потискането на паметта за предкавказкият произход на хуните, не е единично явление в руската историческа наука, където до края на ХХ в. не се разработваше волжко-българското минало на една държава, съществувала няколко века през Средновековието, може да бъде допуснато, че въпросите са повече субективни, отколкото обективни. А всичко това деградира изясняването на по-късните процеси в региона, когато на границата на старата и новата ера в Кавказ се заражда хунската военна аристокрация.

Името „хуни” (хини, хони, кионай, хионит) е урартско название за кимерийците и води произхода си от VІ в. пр. н.е., когато в деветият Яшт на Авеста е засвидетелствувано за първи път.

В историческата наука доскоро не се знаеше достатъчно за древната кимерийска история, което бе основна причина досега да не се обърне достатъчно внимание на сведението от VІ в. от н.е. на Прокопий Кесарийски, че хуни и българи произхождат от кимерийците.

Внимателното проучване на сведенията за хунските племена в  късно-античните летописи, дава отговор, че името „хуни“ не е принадлежало на нито един народ от хунския съюз. Нито един народ от хунския съюз не се е казвал хуни. С други думи, след като от VІ в. пр.н.е. кимерийците получават от урартите външното название „хони, хини, хуни, хионит“, това име е част от кимерийската история и неслучайно Прокопий Кесарийски пише, че българо-хунските племена утигури и кутригури са ядрото, създало хунския съюз. Тези „кимерийци“, пише Прокопий, нападнаха готите на Херманарих през ІV в.

„В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури. Всички те  живеели на едно и също място , имали едни и същи обичаи и начин на живот, и не общували с хората, които били на западната страна на Меотида  (Азовско море-бел.м.), защото те никога не били ходили отвъд  тези води и нямали представа, че могат да ги пресичат;  имали някакъв страх от това толкова лесно начинание и даже не се опитвали да пробват. На отсрещната страна на Меотида и до Черно море живеели така наречените готи-татраксити (…), значително встрани от тях били готите-визиготи, вандалите и всички останали готски племена. В предишните времена те се наричали също скити, понеже всички племена заели тези места се наричали с общото име скити, а някои били наричани савромати, маланхлени. По техните разкази, ако  легендата е вярна, един път няколко млади кимерийци  гонели с техните кучета сърна по време на лов, но тя навлязла във водата. Младежите обладани от хъс, обхванати от страст или пък подведени мистериозно от  волята на божеството, се втурнали след сърната и заедно с нея стигнали до отсрещния бряг. Там преследваното животно в миг изчезнало (Кой може да каже как е било точно? Според мен, животното имало само тази цел да причини нещастие на живеещите по този бряг варвари.), но младежите, които претърпяли неуспех в лова, успяли в друго: открили неочаквани възможности за битки и трофеи. Върнали се те възможно най-бързо при своите и уведомили всички кимерийци, че водите не са пречка и са преодолими. И тогава целия народ се въоръжил и преминал на отсрещния бряг. По това време вандалите  се били изнесли от тези места и се утвърдили вече в Либия, а визиготите се заселили в Испания. Тогава кимерийците внезапно нападнали живеещите по тези равнини готи и много от тях убили, а другите обърнали в бягство. Онези, които можели да бягат, взели децата и жените си и напуснали родните си места и през р. Истър (Дунав – бел. м.) стигнали до земите на римляните. Те причинили в началото доста зло на живеещото тук  население, но след това с позволението на императора се заселили в Тракия“ (Прокопий. Войната с готите, кн.ІV.5).