Култовите практики свързани с водата и водните извори са практикувани от хората, населявали българските земи още през древността. Водата е възприемана и в положителен, и в отрицателен план. Много са любопитни възгледите на старите българи за водата и нейната страховита сила, защото те често са твърде оригинални, съпоставени с представите на славянските народи например. В България, където водоизточниците изобилстват, най-вече в планинската част на страната, населението си измисляло куп суеверия за течащата вода. Особено характерно е страхопочитанието към водата в Родопите. Ето какво отбелязва Стою Шишков в списание „Родопски напредък“ през 1909 г.:

„Когато пътуваме из Родопите, ний виждаме на всяка чешма, на всяко изворче и в селата, и в отдалечените от тях бърда и долини, в отделна поличка или ъгълче всевъзможни късчета от дрехи, конци и др. п., па дори и камъчета. Всичко това, грижливо поставено, на купчина се трупа, гние, пороища или вятър го завличат, ала човешката ръка никога не смее да го побутне. Това наистина ще срещнете и всякъде другаде из българските земи, ала там само към известни извори, за които по едни или други причини се е създало или е останало предание и по традиция вярване в населението, а не тъй безразборно към яка вода, както е в Родопите.”

За да се предпази от опасностите, които крие в дълбините на водата, българинът поставял „бележка“, т.е. белег. Това се правело, както се изразявали в Родопите, „да не та сполети некакву лошу“ и „да не урадисаш“. „Урадисвали“ хората, които влизайки в досег с женски зли духове, които им вземали ума, и те полудявали. Затова доближавайки „дълбоката вода“, българинът се прекръствал, а помаците в Родопите казвали „бесмиллехи“ („В името на Бог“). Особена опасност излъчвала течащата вода, когато се стъмвало. Случело ли се пътник да замръкне „по къра“ в близост до водоизточник или ако се наложело да ходи през нощта да налива вода отнякъде, тогава той трябвало да е особено предпазлив. В близост до вода трябвало да се пази пълна тишина, за да не би злият дух да дочуе от дълбините ѝ шум и да се появи. Опасността от водните духове преминавала чак когато пропеели петлите. За съществата, които дебнели около реките, се разказвали какви ли не истории. Най-много се говорело за една хубава млада жена в бяла премяна и дълги коси, която скитала самотна около изворите. Някои изплашени хора пък споделяли, че били виждали сенки на деца, играещи си на зелена поляна в близост до планинско изворче. Свидетелствали също и за чудно хубави млади моми, излезли да си играят край реката по тъмно.

Какво се крие зад тези истории, откъде идва страхът на българина от тези наглед безобидни създания – деца и жени – и защо се гледа на тях като зли духове?

В митологията на славянските народи има същата представа за дълбоката течаща вода – че тя е обитавана от зли духове, от които хората трябва да се пазят, особено нощно време. Главната разлика е, че там злият воден дух е мъж, а при нас страховете се подбуждат от жени. В общи линии водният дух у славяните е приеман като повелител на водите, в смисъл на воден цар. Този цар живее в каменни дворци, има жена и деца, на него се покоряват другите по-малки водни духове (водни деви). Освен това той е много богат, има дори домашни животни – крави, коне, овце. На водния дух трябвало да се прави жертвоприношение, за да се смири гневът му. В Архангелск, Русия е засвидетелствана практиката на негово име да се принася в жертва кон. За целта животното се намазвало по челото с мед, връзвали му два воденични камъка и го пускали да се удави във водата. В Полша, край Бялисток пък във водите на местното езеро принасяли в жертва кокошка.

Свидетелства за правене на курбан на злите духове в България дава С. Шишков. Той пише, че при извора на Бяла река, при селата Бостино и Долно Дерекьой се помещава малко параклисче, в което всяка година правят курбан, за да не прелее изворът. За подобна практика свидетелстват и в Чепеларе. Когато се случвала година на пакости от водата – при поройни дъждове или обилно снеготопене водата заливала градините, завличала добитък, вземала и човешки жертви. Тогава сред народът с безпокойство се говорело, че трябва да се принесе курбан на водните духове, за да го умилостивят. В Родопите дори казвали, че е нужен човешки курбан, защото „злата река“ така или иначе щял да си го вземе. Така тръгвали поверия, че в някои от реките живеят особено алчни и зли духове.
В Русия повелителят на водата, водния дух, бил плешив старец, препасан с пояс от водорасли, с гъши крака и шапка от рибарска мрежа. Можел да се превръща в риба, в ръка държал жезъл. Много обичал черното, затова трябвало да му се принасят в жертва черни на цвят животни (най-вече кози и петли). При чехите и словаците водният дух отново е повелител на водата, но е млад мъж, а не стар. При словаците и сърбите обаче можел да се превръща в дете и така да примамва пътници, за да ги удави. Ето една близък с българските вярвания за сенки на деца около водата нощем. Другото характерно за българите във вярванията им за „страшната вода“ е, че всяка една такава си имала свой стопан-пазител. Шишков обяснява:

„Тоя стопанин обикновено се явява в образа на някое животно, напр. овен, малко куче, някоя необикновена по големина жаба или гущер, друго някое по-рядко животно, дори птица. Ала най-много за стопанин се счита змия, и то пак в необикновен вид, почти митичен. Тоя стопанин не прави зло на хората, ала и никой човек не смее да посегне на него, да го разгневи, когато се случва да го види. Тъй напр. чувате, че на еди-кой си извор излизала голяма змия, с получовешка глава и с крила, на друг се явявал хубав бял овен, на трети голяма птица хвърчала с крилата си, на четвърти пък голяма жаба или риба ноще излизала и пак се скривала; в еди-кой си вир на реката виждали ноще мома да се къпе и реше косите си и мн. др. подобни.“

Вярванията в този „стопан-пазител“, когато той приема образа на жаба, е най-сроден със сръбския, където жабата е съпруга на водния дух. В различните краища на страната имало различни стопани пазители. За Странджанско е характерен демонът топък (или топик), който е дух на удавил се в пазената вода човек. Този дух най-често приемал образа на куче и на патица. Българите в Македония пък вярвали в „стии“ (стихии), пазещи нощно време водата. Те подмамвали и удавяли вътре неблагоразумните пътници. В северна България стопанинът-пазител често приемал образа на бик. Имало поверие, че ако този бик-дух бъде сразен от селския бик, водата ще се „изчисти“ от зла сила.

Както се спомена, най-характерното за българските поверия, освен „стопана-пазител“, е страхът от жени. Кои са те? Това са женските юди – самовили или самодиви. Те представляват най-голямата опасност в тъмна доба до извора, а не мъжът – зъл дух и цар (змей), който владее водните дълбини при източните и западните славяни (руси, поляци, чехи, словаци). В старославянската митология самодивите се почитат като божества. Представата за тях обаче е доста по-различна от функцията, която имат в българските вярвания за „злата вода“ – там те яздят елени, стрелят с лък, живеят в горите и пр. При нас най-често се срещат около реките, където се къпят и се забавляват. Игривостта им може да подлъже някой пътник да спре и да им се любува. Но те всъщност са зли духове, тяхната цел е да изкушат и погубят младите мъже, спрели да ги погледат. Носят бяла премяна, смеят се шумно и се забавляват. Често играят хора – самодивско коло и тръкало у сърбите, самовиляк, хорище, гяволско пепелище у българите. Единственият мъж сред тях е гайдарят. Те са стари моми или женени жени, избягали от мъжете си. Вярва се, че имат криле, а когато настъпвала есента – отлитали в селото си Змейково, където стояли до идване на пролетта. Обличали се в бялата премяна, бяло було или самодивската риза.
Срещу тези зли духове хората ползвали светена вода, чесън, змийска кожа, билки, кост от мъртва жена или се палел огън, кръстният знак също помагал срещу дяволските създания.

Лилия Ставрева обяснява така произхода на страха от водата: „Като докосваща се до света на отвъдното, водата носи част от хаоса на непознатото и неподреденото пространство. В нея живеят страшни същества, самодиви, змии и бродници, притежаващи разрушителна сила. (…) Змеят, който с огън и вода се появява понякога сред хората, е стопанин на водите – реки, езера, потоци. Затова водата не бива да се оставя открита, особено когато гърми и трещи небето, защото това е времето на змейове и хали, на люти битки между тях. Някой змей може да дойде във водата и да остане там. Ако девойка си мие косите с омагьосана вода, змеят ще я залюби и ще я погуби.“
В обобщение се налага изводът:

„Водата полезна, но и разрушителна стихия. Това вярване на старите българи е един от първите им опити за поглеждане към многостранността и противоречието във всичко, което се случва в живота. Вярата е част от подреждането в света, от подчиняването на разрушителните сили на по-висшите сили на духа и нравствеността.

Затова и кръщението с вода на Йордановден е знак за преминаване от едно състояние в друго, за пристъпяне в пределите на един по-висш порядък и нравственост.“

Спас Спасов

http://bulgarkamagazine.com/%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%B7%D0%B0-%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D1%88%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B2%D0%BE%D0%B4%D0%B0-%D1%81%D1%80%D0%B5%D0%B4-%D1%81%D1%82%D0%B0/