Като столица на Източна Румелия, Пловдив достига до изключителен духовен подем. Причините за това, са посочени красноречиво от Светлозар Игов:
Докато Княжеството е заето в административно устройство и почва да събира жадните за облаги люде, поради незавършеността на победата именно в Източна Румелия, се събират борците и заедно с тях поетите, които трябва да продължат делото на Възраждането. Чистият пламък на възрожденския дух лумва с нова сила, макар че и тук започват да се появяват първите симптоми на политикански борби, и обществена поквара. Показателен е този инстинкт, да си остане именно в областта, където освободителният национален процес не е завършен. Поривът да се остане във Възраждането е свързан и с типично възрожденската нагласа на пловдивския кръг – К. Величков и Вазов. И в същото време, тук започва да се гради „новата земя“, именно тук е първият разцвет на новата българска държава.
През 1879 г., в Пловдив се създава голямата национална библиотека. Учредяват се и заработват първият български професионален театър (1881), първият български Археологически музей (1882, днес съхраняващ над 60 000 паметника и 350 000 монети). Филип Перец (Франтишек Перец, неизв.-1888) издава първото българско юридическо списание „Законоведец“ (1880-1881). Тук швейцарецът Люсиен Шевалас (1840-1921), живял 40 години в страната ни, създава първата българска обществена градина. (В нея днес са паметниците на великите български творци Иван Вазов и Захарий Стоянов, както и бюстът на руския капитан Александър Бураго, чийто ескадрон пръв влиза в града през 1878 г.) През 2007 г. на наричания с любов от пловдивчани „министър на цветята“ Шевалас (почетен гражданин от 1901 г.) е издигнат характерен бюст в централната Цар-Симеонова градина.
В Пловдив се поставят основите на модерната национална култура. В града излизат забележителни вестници и списания. Иван Мърквичка (1856-1938), чех по произход, избрал за своя втора родина България, и Антон Митов подреждат тук първата художествена изложба в страната. Първият български хор с диригент Ангел Букорещлиев (1870-1950) също е основан в Пловдив. През „румелийския“ период в града се събират толкова велики за България личности, че предизвикват емоционални аналогии като „българската Атина“ (израз на парижкия професор-славист Луи Леже, наричан често от българите Леге) или „българския Ваймар“ (Маньо Стоянов).
Така на 5 октомври 1880 г. тук пристига вече известният
Иван Вазов (1850-1921)
За него, Пловдив не е непознат град. През 1866-1868г., младежът от Сопот постъпва в четвърти клас на Епархийското училище, където му преподава Йоаким Груев. Учител по френски език му е Спас (Сотир) Зафиров (1816-1885) от Пещера, който го запалва да чете поезията на Беранже, Юго, Ламартин. Самият Зафиров е автор на сбирката любовни песни „Блъгарска гъсла“ (1857), които ученикът знаел наизуст. Тук, юношата Вазов познава първите влечения към перото. Ала строгият баща иска да види у първородния син продължител на търговското си дело, та го връща при себе си в Сопот. Скоро започват митарствата на поета из Румъния, Цариград, Мустафа паша (Свиленград), Перник, за да бъдат последвани от участието в революционния комитет в родния град и в букурещкия Централен благотворителен комитет. След Освобождението, Иван Вазов работи в Русе и в Берковица.
Новото му идване, вече в столицата Пловдив – „чудния град, в който дълги години, в турско време, бе бил пулсът на българското сърце, дето се бях учил да обичам България!“ – съвпада с житейската и творческата зрелост на писателя. Авторът на три стихосбирки е посрещнат ласкаво от главния управител на Източна Румелия Алеко Богориди с думите: „Вие сте една от славите на България“. Вазов веднага се включва активно в обществения и културен живот в столицата на областта, за която французинът Лавеле пише, че „е най-културната и най-българската област в Балканския полуостров“. Депутат в Областното събрание, където по думите му „областта беше изпратила всичките си достойни синове, всичките си громки имена – там бяха Кръстевич, Ив. Ев. Гешов, Величков, Чомаков, Груев, Вълкович и други видни българи“, творецът проявява изключителна енергия.
Заедно с Константин Величков, той редактира вестник „Народний глас“ (1880-1885), а като председател на пловдивското Научно книжовно дружество, е главен редактор на списание „Наука“ (1881-1884), разпространявано и в Княжество България; в Русия, Прага, Лайпциг. След години, Иван Вазов споделя: „Цялата тежест на списанието падна върху мене, тъй като другите членове бяха заети със своята политическа и служебна дейност, тъй че аз бях принуден да търся материал за всички отдели на „Наука“, и даже сам да бъда коректор. Но аз с голяма любов вършех своята тежка работа, за която ми се плащаше шест лири месечно“. Малко или много са били тези лири, няма да съдим, както и няма да се спираме на множеството интересни публикации в „Наука“. Но не може да не се отбележи, че в списанието Иван Вазов обнародва 26 стихотворения, някои от които са сред най-популярните в обемистото му творчество, първите си белетристични творби, пътеписи, множество критически материали. Тук печатат „сериозно умствени произведения и поучителни статии“ Петко Р. Славейков, Константин Величков, Захарий Стоянов, Марин Дринов, Светослав Миларов, Никола Начов и много други тогавашни автори. Главният редактор успява да разкрие „пред нашите още неразвити хуманитарни науки цяла една програма, в чиято основа лежи схващането, че те трябва да бъдат тясно свързани с живота и нуждите на нашата страна и нашия народ“ (Милена Цанева). През 1885 г., той и Константин Величков основават „Зора“ – първото чисто литературно списание в България, от което излизат 6 книжки. Обликът му се определя преди всичко от публикациите на Вазов и сътрудничеството на Величков, но има интересни публикации и на други творци.
Двамата съмишленици съставят и прочутата двутомна „Българска христоматия или Сборник от избрани образци по всички родове съчинения. С приложение на кратки жизнеописания за знаменитите писатели“ (1884). Обемистата христоматия (870 страници), откриваща се със стилния „Кратък исторически преглед на новобългарската литература“, запознава с повече от сто чужди и български автори. Тя се радва на голяма популярност сред читателите от различни възрасти.
В Пловдив, Иван Вазов се намира в изумителен творчески подем. Той създава стихотворения с остро изразен социален критицизъм. Но по-характерен за него е патосът на утвърждаването, излял се в знаменитите 12 оди, образуващи цикъла „Епопея на забравените“. Вдъхновените творби завинаги оставят в българската памет делото и подвига на духовните, и революционните водачи. Без тези изключителни по своята романтична мощ стихотворения, е невъзможно вникването в героичния национален дух от епохата на Възраждането. Вазов създава и десетки други стихотворни възхвали за езика, природата, миналото и настоящето на България. Той се усеща като органична част от народа си, а както сам твърди:
Един народ, който няма в миналото си велики спомени и в живота си велики дни, той не може да разчита на себе си, той няма вяра, защото няма примери, които въздигат, които ободряват и раждат големите стремления.
Във времето на усилено национално и държавно изграждане, подобно апелиране към всеобщи национални пориви е особено мобилизиращо.
Поетичните книги на Вазов следват една след друга, в смайващо темпо: „Майска китка“ (1880), „Гусла“ (1881), през 1883 излиза поемата „Загорка“ (по нея е съставена драмата „Руска“, обираща овациите в пловдивския театър „Люксембург“). През 1884 г., той създава лирико-фантастичната поема „В царството на самодивите“, която цени особено високо. Зареждат се стихосбирките „Италия“ (1884), „Поля и гори“ (1884), „Сливница. Стихотворения за войната ни със сърбите през 1885“ (1886). Ориентацията към прозата е белязана от художествените спомени „Неотдавна“ (1881) и „Хаджи Ахил“ (1882), за да се достигне до шедьоврите: повестите „Немили-недраги“ (1883) и „Чичовци“ (1885).
С бляскава творческа продуктивност, Вазов публикува множество разкази, очерци и журналистически творби от всякакъв жанр, пътеписи, критически статии, сатирични творби. При едно свое тридневно пребиваване в родния Сопот, той откликва на молбата на Драган Манчов и написва изцяло книгата „Стихотворения за малки деца“ (1883). Творецът се оказва най-верният последовател на собствения си призив в „Народний глас“:
Ние трябува да бързаме. Това, което другите са имали време да направят в няколко десетки години, ний трябва да го постигнем, да го направим в няколко години.
През този период , народният поет „поставя най-здравите основи на своето писателско величие“, както се изразява Светлозар Игов. Независимо от това, че той е подценяван и остро нападан от определени литературни среди, вече нищо не може да попречи на славата му на класически творец. А иначе градът, характерните му личности и събитията в Източна Румелия, намират пространно епическо претворение в по-късната работа на писателя „Нова земя. Роман из живота на българите през първите години след Освобождението“ (1896). Това е широкообхватна картина на обществено-политическия и нравствения живот на модерното българско общество, представяща движенията на Вазовите интереси от патриархалното към идеологическото. Тази творба е най-подробното „пловдивско“ произведение на Вазов, а в писмените си спомени и в разговорите си с професор Иван Шишманов, той многократно се връща към столицата на своето ученичество и на голямото му признание като народен поет. Хубаво изследване за това е написала професор Милена Цанева – „Иван Вазов в Пловдив“ (1966).
Признанието на пловдивчани пред колосалното дело на патриарха на българската литература, намира израз при тържественото честване на 70-годишнината от рождението и 50-годишнината на литературната му дейност. На 22 ноември 1922 г. хиляди посрещат на гарата народния поет. Още тук провъзгласяват писателя за почетен гражданин на Пловдив. Възкачен на колесница, окичена с лаврови венци, Вазов, следван от придружаващите го, преминава по улицата към Централния площад. Тук е издигната трибуна, от която класикът развълнувано отговаря на приветствията.
Иван Вазов казва, че Пловдив му е мил „като втори роден град“, защото е „прекарал няколко от най-хубавите години на младостта си, под първите благодатни лъчи на свободата, огрела радостно нашето отечество“. За него, тук „във времето на робството още биеше най-живо пулса на българското сърце, огнище на светлината, което изпрати пожарни искри по всички кътища на България, който пръв вдигна знамето на църковната свобода и роди плеяда народни деятели. Пловдив, който учуди и чужденците със своя всестранен напредък“. Изпаднал в споменен екстаз за сътвореното тук, Вазов споделя, че тогавашният му „духовен подем всецяло се дължи на Пловдив, на неговото общество, което ме съгряваше със своята отзивчивост и съчувствие, на пловдивската природа, която ме въодушевляваше, на пловдивското небе и въздух“. С характерния си романтичен патос творецът благодари:
Ето защо аз се чувствам щастлив в Пловдив, където получих най-чистите си вдъхновения, гдето моята муза укрепна и моят дух се укрепи. Ето защо всичко ми е родно и мило тук – и тия горди хълмове, и тия скали, и тая Марица, напеваща с шума си легендите на старата българска слава.
Поетът заявява, че идването му е „едно благочестиво поклонение на град роден, скъп, мил, архибългарски и вечно български“, за да завърши с възклицанието: „Слава на България. Ура!“. Вълнуващо!
За голямата признателност пред делото на твореца, днес в града свидетелстват имената на Народна библиотека „Иван Вазов“, на читалището, създадено през 1904 г., на една от езиковите гимназии и на романтичната улица до Централна гара (бивша „Станционна“), по която е обичал да се разхожда. Паметта за великия писател е жива в скулптурни и живописни произведения; на мястото на отдавна съборената къща (на днешната улица „Бетховен“ № 7), в която е живял, е поставена паметна плоча. Подобна плоча има и на сградата, където са издавани вестник „Народний глас“ и списание „Наука“ – тук е днешното кметство на Район Централен (улица „Христо Г. Данов“ № 39). Славата му се утвърждава от всяко ново българско поколение, а в Сопот, близкия до Пловдив роден град на Иван Вазов, се връчва авторитетната национална награда, носеща неговото име.
Владимир Янев
тагове: писатели, Източна Румелия, Иван Вазов