Как се крадат българските символи и История…

“ Златният лъв на кинофестивала във Венеция ! „
Лъскавата действителност – със обективните факти не се припокриват … Лъвът няма нищо общо с Венеция , а е символът на България и е името на Божият син – Лъвский !
Иван Т. Иванов, Мариана Минкова. Още веднаж за средновековните каменни релефи от Стара Загора. Известия на Старозагорския исторически музей. Том III. 2008, с. 177-184
http://protobulgarians.com
Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.
Известните средновековни каменни плочи от Стара Загора с изображения на животни са без съмнение едни от най-интересните и уникални археологически находки в България и Европа.
Четири от плочите с релефни изображения на лъв, грифон, пауни и двуглав орел (фиг. 1-3) са открити през 1907 г. във вододайната зона, на 1.5 км северно от върха на Старозагорското Аязмо [1]. Петата плоча с изображение на лъвица с малко лъвче (фиг.1) е открита през 1957 г. на около 300 м западно от върха на Аязмото [2]. Още една подобна плоча с изображение на музикант (Фиг. 4) върху идентична основа като предходните е открита в района между Стара Загора и Нова Загора. По изработка и материал, тя също се отнася към групата на старозагорските релефи.

Фиг. 1. Каменни пластики от м. Аязмото – Стара Загора. В ляво – изображение на лъв; в дясно – изображение на лъвица, кърмеща малко лъвче.
Към групата плочи могат да се причислят и два капитела на колони, открити в границите на Стара Загора, върху които са представени птици.
Старозагорските средновековни пластики определено са признати за шедьоври на изобразителното изкуство по българските земи и се цитират при всяко едно сериозно изследване на средновековното изкуство на Европа [3]. Не случайно едната от тях, лъвицата с лъвчето е основен елемент в герба на Стара Загора, а също на официалния печат на Регионален исторически музей, Стара Загора.
Фиг. 2. Каменни пластики от м. Аязмото – Стара Загора. В ляво – изображение на двуглав орел; в дясно – изображение на пауни и дърво на живота.
Сред специалистите преобладава мнениeто, че пластиките са местно производство, изработени върху местен каменен материал (червеникав плочест шист), който, от цялата територия на съвременна България, се открива единствено в средногорския район обхващащ територията от Старозагорските минерални бани до с. Караново (главно около днешните старозагорски села Хрищене, Колена, Змеево, Борилово). Подобен каменен материал е употребен и при направата на подова настилка в Плиска, което предполага неговото доставяне от посочения по-горе район.

Фиг. 3. Каменна пластика от м. Аязмото – Стара Загора. Изображение на грифон.
Фиг. 4. Каменна пластика от района между Стара и Нова Загора. Жена – музикант, свирещ на кавал, специфичен за българите музикален инструмент.
Все още остава открит въпросът за датирането на старозагорските каменни пластики и за изясняването на историческите условия за тяхната изработка. По тези причини, те все още не са официално причислени към ранното българско средновековно изобразително изкуство въпреки тяхната огромна културна и историческа стойност.
Преди покръстването в 865 г. областта Загоре, в която влиза районът на град Боруй, е присъединявана и губена от България няколко пъти. Първоначално тя е присъединена след помощта, която Тервел оказва на византийския император Юстиниан II в 705 г. След това тази област е отнета, но след победоносната война на Крум границата между България и Византия отново е преместена на юг от Стара планина (Маторие гори) и е узаконена през 816-817 г.. Съгласно Сюлейманкьойския каменен надпис, тя е вървяла от Дебелт към Симеоновград по рова, наречен по-късно Еркесията и от там по стария римски военен път Ардзос – Пизос – Карасура нагоре към Чирпанските възвишения [Георгиев Павел. Българо-византийската граница при хан Омуртаг и Еркесията. Археологически проучвания в Новозагорско. Сборник. Исторически музей Нова Загора. Фондация “Никола Койчев”. Проф. Ив. Йорданов редактор. 1999. Изд. Гео прес. С. 131 – 140]. Самият ров е построен вероятно от Омуртаг за защита на тази оспорвана граница. Всъщност тази граница очертаваобластта Загоре от юг. В тази област не влиза района на Филипопол, но влиза Боруй, който сигурно е играел ролята на важен администритативен и укрепен център в новата българска държава.
Според проф. Богдан Филов [4], пръв описал и публикувал най-ранните две пластики (разполагайки и с останалите две), те датират от VIII-IX век и са свързани с езическо капище в Боруй. До 1944 г. тази теза е доминирала и дори постройките в района на откриването на плочите са правени в стил крепостни стени, кули и предполагаемо капище. Такива са каптаж, строен през 1909 година, и трансформаторна подстанция в близост до каптажа.

Фиг. 5. Сцена във зверинен стил (борба между грифон и малко слонче) върху капител от Нова Загора (в дясно) и Нови пазар (в ляво) (IX-ти век).
Датировка, близка до горната дава и акад. Васил Гюзелев [5]. Описвайки мащабното строителство на църкви, манастири и административни сгради по територията на българската държава при християнизацията на България, той използва и посочените пет старозагорски пластики като илюстрация на този процес. Според него повечето от пластиките (плочата с грифона и тази с лъвица и лъвче) се отнасят към IX-ти век, а тази с пауните, той определя като олтарна преграда на църква с датировка IX-X-ти век [6].
K. Мавродинов [7] свързва по стил и сюжет старозагорските плочи с подобни каменни пластики от района на Преспа и Охрид, които са от времето на Самуил (997-1014). Същата датировка на релефите се поддържа от С. Ваклинов [8] и е представена в История на България [9] и в академичното изследване върху историята на българското изобразително изкуство [10]. В частта, третираща проблемите на културата и изкуството на Първата българска държава, като най-правдоподобен интервал за създаване на старозагорските пластики е посочен края на IX-ти, началото на X-ти век.

Фиг. 6. Коланен прорезен накрайник с релефно изображение на грифон, бронз, от гроб № 518, некропол в кв. Трошево, Варна (783 гроба от края на IX-X-ти век).
Всички представени по–горе автори посочват принадлежността на старозагорските пластики към скулптурното изкуство на Първото българско царство (IX-X-ти век). В същото време те подчертават, че някои от сюжетите при тези и други паметници на раннобългарската скулптура са заимствани от репертоара на декоративната скулптура на Византия или от източното (месопотамско или иранско) изкуство.
Старозагорските релефи са неколкократно коментирани и в публикации на Димитър Янков, който изказва няколко алтернативни хипотези за времето на тяхното създаване и предназначение:
1. Най-ранната датировка, която той им дава е VIII-IX-ти век, като ги свързва с принудителното заселване на арменци-павликяни в Тракия [11];
2. XI-ти век, като ги свързва с предназначението им за украси на църкви [12];
3. Началото на XII-ти век [13], на основа на тогавашния икономически възход на Боруй в границите на Византия.
Във всички публикации, Д. Янков твърдо се придържа към хипотезата за византийския произход на пластиките. Отсъствието на християнска символика обяснява с временното господство на иконоборческото течение в метрополията Константинопол. Това трудно може да се приеме, заедно с цялата хипотеза, тъй като епохата на иконоборството привършва с Аморийската династия (820-867) [14]. Освен това, икономически възход и мощно църковно строителство е имало в държавата и Боруй и през епохата на покръстването на българите.
Тъй като въпросът за произхода и етническата принадлежност на скулптора на старозагорските каменни релефи е от значителна важност, правим настоящето съобщение. Хипотезата ни за датировката и произхода на релефите се основава на анализ на вече известни находки и сравнение с някои новооткрити.
1. Още в изследването си K. Мавродинов подчертава, че “за разлика от синхронната каменна скулптура от западнобългарските центрове, старозагорските плочи имат друга тематика и са лишени от всякакви християнски символи” [15]. Подобно мнение поддържа и С. Ваклинов, според когото старозагорските релефи не са пряко свързани с християнската символика, а представляват по-скоро митологични образи [16]. Според нас, тъй като тези пластики с безспорно високи художествени качества са създадени и функционирали на едно и също място, предполагаемо в района на старозагорското Аязмо, като представят източни (т.е. ирански, скитски и месопотамски) митологични теми от зверинен стил, без християнска символика, едва ли са създадени в недрата на едно дълбоко религиозно християнско общество.
2. Старозагорските пластики не трябва да се свързват със западнобългарските центрове от епохата на Самуил, а с архитектурното изкуство на Плиска и Преслав. Това заключение се основава на коментирания от К. Мавродинов капител от гр. Нова Загора и на публикувания впоследствие подобен капител от гр. Нови пазар. Двата капитела (Фиг. 5) показват огромно сходство помежду си и е възможно да са произведени в едно и също ателие или от един и същи скулптор. Още К. Мавродинов посочва стиловото и сюжетно сходство между старозагорските пластики и капитела от Нова Загора [17, с. 215 – 219]. Огромното стилово подобие на грифоните върху двата капитела и този върху старозагорската пластика (Фиг. 3) показва, че те са създадени в сходни условия и имат близка датировка. Капителът от Нови пазар се датира IX-ти век [18] и близка до тази трябва да бъде и датировката на старозагорския релеф с грифона (Фиг. 3). Това заключение кореспондира и с датировката на подобен по стил грифон (Фиг. 6) върху бронзовата тока на колан, открит в прабългарския некропол до Варна, с датировка края на IX – X-ти век [19].
3. Изображението на лъвица и на кърмеща лъвица върху старозагорските релефи (фиг. 1) намират аналог в изображението на лъвица, кърмеща две лъвчета (Фиг. 7) представена върху сребърен съд от ранния, предислямски период на Волжска България [20]. Това изображение представлява част от сцена, характерна за митологията на древен Иран. Акцент в сцената е дървото на живота, пазено от риба (наречена на езика на волжските българи “Бат Гала” – великата риба, на древноперсийски “Кала” или “Кара”, на езика на сарматите “гала” – риба), живееща в езерото Ворукаша [21]. Съдът е част от колективна находка от сребърни съдове произхождащи от с. Оношат, Охански район, Пермска област (дн. Верешчагински район) в басейна на р. Сепич Изследователите на съда го датират VIII-IX-ти век, т.е., началния период на Волжска България. Върху част от съдовете от същата находка има множество надписи, изпълнени с иберийска (западнокавказка) писменост, ползвана на много места от ранните българи във Волжска България и Северното Причерноморие.



