И ние стоим, стоим, между два континента сред едрото минало и животът застинал
Утро
морето се буди от лошия сън,
разтърква очи, избърсва солта,
протяга ръце към перваза,
опипва прозорците ни,
събаря саксиите и се извинява
колко е смешно морето
сякаш някой може да му се сърди
Колко е хубаво
Колко е хубаво небето над Панама –
цветовете горят, хоризонтът бърза напред главоломно.
Светът влиза-излиза по моята кожа,
въздухът, сякаш притулил се в себе си, ням пътник.
Желанията ни – сънища задушени – къкрят
под капака на ръждивия сърп там горе.
И в този мирен крясък виждам покривът рухва,
вещите, сред които били сме, се свиват
Ние мълчим, мълчим, споразумели отдавна
цветята в канавката, камъните в душата.
Препускам далеч, далеч, догдето споменът екне,
пъхне ключа и бавно завърта забрава.
И ние стоим, стоим, между два континента
сред едрото минало и животът застинал,
с въздишка притеглили надолу клепачи.
––––––
едно момиче обикаля слънчевия часовник
върти се върти се като земята
оста му е сладоледена пръчка
царевицата пука по-бавно
а то бърза бърза,
казвам му имаш време
но какво ли разбирам,
когато едно момиче бърза не чува
вглежда се в своята сграда
смехът й се стича от нея, по обувките лепне
и влиза влиза без страх
в прегръдката на стените пазачи –
стискат усмивката й,
докогато израсне
докогато се срасне
с цялото време
с целият слух

