Античният Пловдив[i] е и център на култа към бога на Слънцето за цяла Тракия и върху едно от тепетата му има храм на Аполон Киндризийски. Това е, на дело, изповядваният от династията на Флавиите (фамилията на император Константин І) езически монотеизъм – моралният енотеизъм. Именно във Филипопол, както и в цяла Тракия, се установяват в до-константиновата епоха много преселници от Ориента. Юпитер, Аполон[ii], Марс, Атис, Ваалите от Изтока и Митра започват да се разглеждат все повече като инкарнации и частни изявления на едното върховно божество, Слънцето.

Посланието на християнската проповед трябва да намери своя път сред тогавашната бъркотия от традиционни вярвания, суеверия и множество сложни, ритуални церемонии. През първите 200 години сл. Хр. християните се налагат като нова сила в живота на Рим. Еднозначното послание на християнската вяра с предизвикателството си към всички останали убеждения, обреди и учения довежда до неправилно изтълкуване и е счетена за враг всички религии и култури. Влиянието на християнството прогресибно се усилва, благодарение на своята проповед за духовно възраждане и своето учение за състраданието, добротата, любовта и милосърдието към другите, даже към враговете. Със своето презрение към идолите, статуите, храмовете, празненствата и обредите за поклонение пред пъстрата тълпа римски богове и богини; предлагайки в замяна вярата в единия Бог – Спасител на света, християните си навличат гнева на езическия свят. Преследване на религиозни култове има и преди появата на християнството, например, против езическия култ към Изида, богинята на земята и плодородието, символически образ на която е кравата, който култ се затвърждава в Рим в нач. на I век пр. Хр.[iii]

Най-мощно, измежду всичките мистически религии Изтока, е влиянието на митраизма в първите два века на Римската империя. Както Изида и Озирис били продукт на древната египетска цивилизация, така и култът към Митра, божеството на Небесната Светлина, идва в Рим посредством не по-малко древните цивилизации на ведическа Индия, хетите и Персия. Онова, което придава на митраизма най-голяма привлекателност, са ученията за безсмъртието на душата, възкресението на телата и вярата, че с помощта на Митра неговите поклонници ще попаднат на небесата. Между това вярващите са задължени да дадат клетва за високоморално поведение, братско уважение и взаимопомощ независимо от социалното си положение. Роби и неквалифицирани работници могат да стоят по-високо в религиозното братство, отколкото членове на древни аристократически родове, – та нали Митра е приятел и защитник на бедните.

Новелата на Филострат е написана в началото на IV век, когато Йерокъл, губернатор на Александрия и след това на Витиния, написва съчинение „Към християните”, под формата на писмо до приятел, назован Филалет, (обичащ Истината – λογος φιλαληθης προς τους χριστιανους). В него той предлага полу-митическата личност на Аполоний като по-силен опонент на Христос. Йерокъл успява да убеди император Диоклетиан да заповяда унищожението на християните, като сам със зверска жестокост ръководи гоненията срещу тях[iv]. Отговорът на епископ Евсевий разглежда новелата на Филострат в детайли, като, най-вероятно, е писан между 311-313 г. или по-рано, макар авторът да не се позова на този си труд в по-сетнешните си писания. Трудът е цитиран от патриарх Фотий в неговата Библиотека през IX в. като кодекс 39[v]. Този ръкопис е копиран от Баанес по поръчение на архиепископ Аретас Кесарийски през 914 г. като колекция от апологетически трудове от най-ранните времена до епископ Евсевий.[vi]

Както ни е засвидетелствано ок. средата на III век от Филострат в книгата му „Животът на Аполоний Тиански“ и ок. средата на IV век от Ямвлих в книгата му „Животът на Питагор, в Александрия през II век „людете сменят боговете си както се сменя домашния лекар“; император Адриан, един от най-отворените за различните по произход религиозни учения, в 130 г. пише на своя зет Сервиан: «Виждаме епископи, наричащи се християни, да отдават поклонение на Серапис, няма и един свещеник самаритянин, юдеин или християнин, който да не е математик, харуспис или алипт[vii]. Патриархът, когато идва в Египет, почита Христос и Серапис[viii], за да угоди всекиму».

Соларният монотеизъм, чийто основи полага император Аврелиан през 274 г., представлява един сложен комплекс[ix]. Това е официален култ. Императорът прави от новата религия един държавен култ (което е започнато още при император Елагабал). Централният храм в Рим е посветен на Слънцето в най-широк смисъл, като едновременно са поставени две статуи на Хелиос: на гръко-латинското Слънце и на Ваал, източният тип на соларното божество. Слънцето е провъзгласено за Dominus Imperii Rоmani. Религиозната реформа на император Аврелиан има точно прецизирана цел – абсорбирането, т. е. асимилирането на християнството в лоното на държавния религиозен синкретизъм[x], като продължава от 274 г. до 323 г., годината на смъртта на Лициний, която дата маркира за християнството началото на периода на истинския триумф. Така император Константин Велики, също като своя баща Констанций Хлор, изповядва и практикува официалния соларен монотеизъм[xi], който има две главни задачи: религиозното единство на Империята и обожествяването на императора[xii]. Соларното богословие представя едно обединително божество, което не се противопоставя на традиционните култове, а императорът може да бъде схващан като „представител на земята на тази небесна монархия“[xiii] и да оправдае, да атрибутира, своята власт на божествената воля. Имперската държавна езическа религия намира по-късно в император Юлиан Отстъпник (Апостат) своя официален богослов, като царуването на този император представлява за култа към Слънцето един кратък, но брилянтен период на ренесанс.[xiv]

 Съставил: Йеродякон Петър Граматиков