Нейната поезия винаги ще звучи като порив на жената към свободна изява
Багряна е псевдоним на Елисавета Любомирова Белчева. Гранддамата на българската поезия се ражда на 29 април (16 април) през 1893 година в София.
Израсла е в семейство със 7 деца – тя е най-голямата. Учи в родния град на баща си – Сливен и във Велико Търново, след което учителства в едно ямболско село, във Враца и Кюстендил. В Софийския университет, където завършва славянска филология, Багряна дружи с такива млади творци като Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Христо Ясенов. Запознанството й с Йордан Йовков поражда нежни интимни трепети у мълчаливия автор на разкази. Именно той занася нейни стихове в сп. „Съвременна мисъл“.
Още 17-годишна, в началото на века – 20-ти век, Багряна е чакала с нетърпение Халеевата комета, всяваща ужас в много у хората. Поетесата става свидетелка на това събитие и поетически запечатва този миг.
Елисавета Багряна навлиза в литературния живот след Първата световна война, когато откъснатата от живота символистична поезия е изместена от един нов поетичен свят – реален и земен, наситен с дъха на веществения мир и радостта на земното слънце. Определят Багряна като поетеса, която не търси смисъла на нещата извън тях, а като творец, който възприема света с непосредствения трепет на своите сетива. Поезията ѝ винаги ще звучи със силата на векове потискания порив на жената към свободна изява. В същото време поетесата носи чертите на една подчертана женственост – в нея говори сърцето на „последната и първата жена“ – „Потомка“, „Интериор“, „Пенелопа на 20-ти век“, „Вик“, „Среща“.
Известно е, че личният живот на Багряна не е бил лек, той е изпълнен със срещи и раздели, със смърт и самота, но именно чрез своето страдание тя стига до драмата на своето време и в личната й болка зазвучава болката на съвременния човек, болка с нова мъдрост – в „Далечно плаване“, „Боянски цикъл“, „Бразилски цикъл“ и др.
В своята изповед, записана от Блага Димитрова и Йордан Василев, поетесата споделя, че се е омъжила, без да бъде силно влюбена, заради годините на война. Съпругът ѝ поручик Иван Шапкарев, 11-ят син на големия фолклорист Кузман Шапкарев, бил упорит, малко нервен и настойчив, пеел хубаво. Имат един син. Багряна живеела със своята свекърва, която треперела над сина си Жан, обикаляла с ръкоделието си своите комшийки и се възмущавала от снаха си, която тайничко четяла и пишела в кухнята, докато готвела и криела стиховете си под мушамата на масата. Младата поетеса превежда Ахматова и Цветаева, не спирайки да работи върху собствения си стих.
Най-силно отражение за изграждането ѝ като жена и поетеса са дали двама мъже в живота на Багряна. Тя намира себе си в Боян Пенев. Всичко в поезията ѝ започва да звучи като „Песен на песните“. И достига своя трагичен връх в „Реквием“ след неговата смърт.
Зрялата Багряна изживява нещо ново и изключително със сръбския поет Раде Драйнац, който идва в София през 30-те години по повод откриването на първата въздушна линия София-Белград. Оперират Драйнац, тя го приема в своя дом и клюките започват… Те се разделят. Багряна се страхува от бохемското му поведение, което всъщност я привлича, но и плаши. „Между нашите колеги не съм се чувствала жена, а като писател сред писатели“ – ще напише тя по-късно. А с този „чуждестранен, светъл хан“, както тя нарича Драйнац, се чувства прекрасно.
Елисавета Багряна напусна нашия свят през 1991 г. Книгите ѝ са издадени във Франция, Чехия, Сърбия, Русия, Румъния, Италия, Швеция, Полша. Стиховете ѝ са преведени на 25 езика.
