В първата си схватка на летните олимпийски игри в Мелбърн през 1956 г. прославеният наш борец побеждава абсолютния фаворит Георгий Схиртладзе (СССР), но след това губи от непретенциозния Кацурамото (Япония). За да спечели златото, оттук нататък той трябва да побеждава само с туш съперниците си – нещо, което специалистите смятат за невъзможно.Но българинът доказва, че грешат. Печели последователно с туш срещу Щер (Германия) и Линдбланд (Швеция), а на финала отново е категоричен срещу Ходж (САЩ). И става първият българин, изслушал родния химн на най-високото спортно стъпало в света.

По повод юбилея в Морското казино в Бургас на 4 декември 2015 г. бе открита изложба „Бургаската спортна слава“. В зала „Коджакафалията“ са изложени спечелените купи и медали на прославените бургаски борци Никола Станчев, Продан Гарджев, Ангел Керезов, Крали Бимбалов, Кирил Терзиев, Иван Гинов, Стефан Иванов, Янчо Патриков, Руси Петров, Дончо Жеков, Янчо Павлов, Петър Иванов, Румен Йорданов, Адем Четов.

Борбата винаги е смятана за български национален спорт. По нашите земи от незапомнени времена са се провеждали така наречените „народни борби“ и вече изчезналите славянски стилове „на пояс“ и „борба с обхват“. Така през вековете сме успели да съхраним нашия традиционен стил „сухата борба“, също както това е станало с езика ни, с песните и вярата ни. И до днес се провеждат такива състезания на празници, сборове, панаири, сватби, чествания.

Българските борци са оставили своята ярка победна диря в професионалната борба. Там началото е поставено през 1900 г., когато Никола Петров става първият българин световен шампион (виж за него по-долу), а 36 години по-късно Дан Колов печели европейска титла в борбата „кеч“.Първият Клуб на българските борци аматьори – предшественикът на Българската федерация по борба, е създаден на 2 октомври 1932 г., а за негов председател е избран Евстати Георгиев. Сега в цялата страна съществуват и развиват своята дейност по укрепване физическото здраве на младите и подготовката им за участие в международни състезания над150 клуба, в които състезатели от различни възрасти усвояват тънкостите на борбата в свободния

и класическия стил.

Първите международни отличия в професионалната борба завоюват състезателите ни на европейското първенство в Манчестър (Великобритания) през 1965 г. Тогава в свободния стил Лютви Ахмедов (97 кг) и Байо Баев (52 кг) взимат златото, а Станчо Колев (63 кг) грабва бронза. Първият медал в класическия стил на първенство на Стария континент печели Кирил Петков (78) – злато от „Тампере ’65.Боян Радев пък е първият българин – двукратен олимпийски шампион. Той печели отличията си в две последователни олимпиади – в Токио през1964 г. и в Мексико – 1968 г. Неговият пример е последван от друг наш прославен борец – Петър Киров, който стъпва на златния олимпийски връх на игрите в Мексико през 1968 г. и в Мюнхен през 1972 г.

В галерията на българската борцова слава са още Еньо Вълчев, златен медалист от олимпийските игри в Токио през 1964 г., Исмаил Абилов, Симеон Щерев, Валентин Райчев, Рахмат Сукра и още много, много наши състезатели, донесли спортна слава на Родината си.След 10 ноември 1989 г. обаче, поради погрешната политика на българските правителства и липсата на адекватно финансиране, борбата, както и целият български спорт отстъпват от завоюваните челни позиции. Сега единствените ни успехи в този спорт на световни първенства и олимпийски игри са свързани почти единствено с имената на двама състезатели Армен Назарян и Станка Златева.

Състезаващият се за България етнически арменец е златен медалист от олимпиадата през 2000 г. в Сидни, Австралия, три пъти е световен шампион и два пъти европейски първенец в категориите 52, 58 и 60 кг, носител на множество други престижни отличия. Станка Златева два пъти е сребърен медалист от олимпиадите в Пекин през 2008 г. и в Лондон през 2012 г., петкратна световна и шесткратна европейска шампионка.В края на декември 2015 г., по време на награждаването на най-добрите спортисти на Бургас, почетни гости на тържеството бяха Станка Златева и един от най-успешните борци на града Дончо Жеков. За да спомогнат за развитието на този спорт в града, те дариха 90 модерни спортни екипа от най-добрата марка, надявайки се догодина бургаските борци да имат още повече успехи и медали.Гагарин на българския спортПървият български златен олимпиец пътува седем дена до Австралия, там побеждава всичките си съперници с туш, за първи път вижда кока кола, а със спечелените пари си купува… мотор

На 13 юли 2009 той ни напусна завинаги. Първият, който записа името на България в олимпийската летопис  – невероятният борец Никола Станчев. През 1956 г. на олимпиадата в Мелбърн, той вдигна на крака целия свят под звуците на националния ни химн, който за първи път бе изпълнен на олимпийска сцена. Никола Станчев завинаги остава в историята като Първият наш златен олимпиец. Ето какво казваше той приживе:– Как борбата стана твоя съдба? 

– Навремето бях доста буйно момче. В нашето село имаше един Анести – много по-голям от мен, който беше може би най-добрият борец в района, та аз покрай него се запалих за борбата. Някъде на 16 години започнах да излизам на борбите по панаирите и сборовете. После, през 1949 г. се явих на едно състезание в София, където преборих двама-трима борци, но заради смъртта на Георги Димитров прекратиха състезанието. През 1950 г. в София станах шампион в категорията си и оттам вече ме взеха в казармата и в ЦСКА, където в действителност израснах като борец. Докато бях в казармата взех участие във фестивала в Румъния, където станах втори. Тогава старши треньорите ме харесаха и решиха, че от мен може да стане нещо и така влязох в националния отбор.– Когато тръгна за Мелбърн, очакваше ли, че ще достигнеш до олимпийската титла?

– Аз чувствах, че ще мога да взема медал, защото вече бях участвал в два-три фестивала, а преди самата олимпиада се борих на шампионата за световната купа в Турция. И то все с едни и същи борци. Но все не ми достигаше нещо да победя – малко, ама какво беше, не можех да разбера. Така че бях сигурен, че медал ще взема, но не знаех какъв. Виках си, все втори, втори, веднъж първи да бъда. Действително имах такива амбиции. Тренирах, и то така съм тренирал, че може би в цялата си кариера като спортист не съм тренирал толкова. Иначе пътуването до Австралия беше ужасно дълго. Пътувахме дотам седем дена с един стар самолет на една белгийска компания. Той няколко пъти кацаше за зареждане, спирахме да нощуваме на няколко места, притягаха го, прегледи му правиха, и така седем дена докато стигнем до Мелбърн. Какъв страх брахме само с този самолет. На места имаше ужасни пропадания от по 500-600 метра около екватора. На мен нищо ми нямаше – добре понасям пътуванията със самолет. Но баскетболистите така оповръщаха самолета, че направо не можеше да се мине между седалките. Някои от гимнастиците пък тръгнаха с кораб. Те пък пътуваха цял месец до Австралия.– Разкажи как все пак стигна до първия златен олимпийски медал за България?

– Още тук, по време на подготовката ми за олимпиадата, моят треньор Райко Петров, който ми е набор и с него сме се борили в една категория, но така се случи, че осакатя – отряза си пръстите на едната ръка, повече не можеше да се състезава и стана треньор на националния отбор, та той ми викаше: „Кольо, тактически губиш, надхитряват те. Ти си по-силен иначе физически и технически”.  Като почнаха състезанията на олимпиадата, в първата среща победих грузинеца Схиртладзе. Втората среща обаче беше драматична за мен. Изправих се пред японеца Кацурамото, когото вече се бях надвивал два пъти – на фестивала в Полша през 1955 г. и през 1956 г. в турнира за световната купа в Турция. В Мелбърн обаче стана едно хвърляне – аз го хвърлих, обаче много ниско минах, но гърба ми не удари тепиха. Ставам и мисля, че аз съм победителят, обаче вдигнаха неговата ръка. Що така, как така, не знам. Треньорът вика: „Съдията те ощети”. Ама какво мога да направя! Но не се отчаях, макар че ме беше много яд. Направо умирах от яд, пък този японец в рейса взе, че седна до мене и ме прегърна. Как издържах не знам – аз не искам да го виждам, пък той ме прегръща. Но те са възпитани и културни хора. Пък ние, селянчета от селата, много неща не ни бяха ясни, как да се държим дори. Като се върнах в олимпийското селце, Петко Сираков – бащата на Наско Сираков, научил вече, че съм загубил, ме посреща, смее се и вика: „Какво става, бе?! Ти си му разказал играта на японеца, бе! Направо си го утрепал!”. И аз, както ме беше яд, за да му опонирам, викам: „Аз пък ще ги набия всичките и ще стана първи! Да знаеш!”. Имахме един Димитър Чифудов от Стара Загора, който много пазеше килограми и все ходеше в сауната. Райко ми вика: „Абе ти не спазваш килограми. Иди му помогни малко там – нещо ако иска вода, масажи…”. Отидох да му помагам да сваля килограмите и какво да видя – моите съкатегорници всички вътре. Всички свалят килограми. А аз бях два килограма под върха на категорията – ям си, пия… За първи път там видях кока-кола. Чували бяхме тук за нея, ама си мислех, че е някакво алкохолно питие. Та като ги видях как се мъчат, викам си: „Абе вие тука гладувате и се мъчите, като нищо утре ще ви бия”. Следващата ми среща беше с един германец – Щер, кого също вече бях побеждавал два пъти, но все по точки, и викам на треньора: „Сега като го юрна този, ще го попилея”. А той ми вика: „Ей затова губиш. Няма да го бориш! Направи му сега един номер. Бъди малко артист! Отстъпи му да го принудиш той да тръгне да те напада”. Защото моят стил беше такъв  – аз като изляза и нападам, нито се пазя, нито нищо. И си казах: „Дай да послушам треньора”. Започнахме срещата, аз само назад давам, назад, назад, та чак излязох от тепиха. Почнаха да ме предупреждават, че не се боря. И така 15 минути гонене, докато ме пипне германеца, тогава веднага го хванах и за секунди го туширах. Но вече ми трябваше само с туш да побеждавам, за да стана първи. Бяхме останали четири човека за финала. Аз трябваше да се боря със шведа Линдблад. Райко ме инструктира, докато загрявах: „Сега този швед ще го погнеш още от началото, та до края. Защото той е на 36 години. Ти си на 26. Ако решиш да го разиграваш, нищо няма да направиш, защото той самият има повече международни срещи от целия наш отбор взет заедно”. Зарадвах се, защото това е точно моят стил. Но и той беше в моето положение – трябваше му туш за победа, така че не отстъпваше. Едва в последните секунди го надвих с туш, но така се бяхме уморили и двамата, че дълго време не можехме да станем от тепиха. И така на финала трябваше да се изправя срещу американеца Ходж. Райко беше много притеснен: „Абе този американец няма загубена точка. Винаги е побеждавал с туш. Никакъв съвет не мога да ти дам, никаква тактика не мога да ти препоръчам. Как ще го бориш, не знам!”. Тогава срещите бяха по 15 минути. Имаше променлива борба – хвърляше се жребий кой първи три минути да стои в партер. Три пъти хвърляха жребия, все първи аз се падах отдолу да лягам. И като ме хвана американеца във „вълчи капан”, че като ме разпъна долу, щеше да ми откъсне ръката и да ме удуши. Секунди имах борба със себе си да му легна ли, или не, защото той просто ме разчекна. Но успях да си свия ръката и той ме изтърва. После дойде негов ред да е в партер, че като го награбих – дигнах го чак до гърдите си, изтупах го на земята с главата надолу и го туширах. Ама така ме беше яд на него, дето щеше да ме удуши, че му ударих и един ритник. Обаче за неспортменско държание искаха да ме декласират. Добре че беше Надежда Лекарска – наш представител тогава! Тя имаше голям авторитет, отиде при съдиите и взе да ги убеждава, че всъщност ритникът е бил от радост, от щастие, от не знам си какво, та не ме декласираха. А медалът ми го поднесе ген. Владимир Стойчев, който тогава беше член на МОК, и ми каза: „Станчев, запомни, това е най-щастливият ден от живота ти!”.– А от нашия олимпийски комитет наградиха ли те така, както сега награждават шампионите – къде с кола, къде с апартамент или пари? Или още нямаха такава практика – ти все пак си бил първият олимпийски шампион на страната?

– Не даваха нищо. И преди това, като съм бил шампион по фестивалите, пак нищо не са ми давали, защото казваха, че ако получаваме пари, ще ни смятат за професионалисти и няма да може да участваме в такива първенства. Дадоха ми от тогавашния Върховен комитет за физическа култура и спорт 500 лева, от които си удържаха данък и всъщност взех 400. Но от Градския съвет в Бургас, сега Община Бургас, ми дадоха 5000 лв. без да удържат нищо, и от Окръжния съвет за физическа култура и спорт ми дадоха 200 лв. Това е всичко, което съм получил от борбата.– С какво още ще запомниш олимпиадата в Мелбърн?

– Едно българско семейство, което живее там, даде едно „Пежо” на нашата група, за да се придвижваме по-удобно. Ама от нас никой не може да кара кола. Само Лъчезар Аврамов. Той си я караше. Дадоха ни и един мотор „Ява” с кош.  Там се научих да карам мотор и още като се върнах и с парите, които взех за медала, веднага си купих мотор. Те колите тогава бяха малко, но виж, мотори имаше колкото искаш.– Защо напоследък, според теб, нямаме такива успехи в борбата, каквито имахме в миналото?

– Просто нямаме треньори. Преди време Валентин Йорданов ми се оплака: „Бате Кольо, докъде я докарахме? Отборът ни отива на Белмекен, а няма треньор, който да заведе борците, да ги извежда поне на тренировката. Няма! В тежката категория борци имам само един треньор от Хасково. Няма друг”. И в нашето спортно училище тук, в Бургас, също няма треньори. Има много добри ученици в борбата, но какво бъдеще имат, след като завършат?! Вече не ги взимат в казармата. Тук нямаме отбор и ако искат да се занимават с борба, трябва да ходят в други градове да търсят отбори, а повечето не искат да напускат Бургас. И просто гледат да изкарат училището. После стават бодигардове, бабаити разни, щото са яки момчета и всеки ги търси.

тагове: първия , български, златен, олимпийски, медал