Медникарството (или бакърджийството) е занаят, познат по нашите земи още от времето на древните траки, за които се смята, че са били прочути майстори на медта. То среща своя разцвет през Възраждането, когато в България се оформят множество бакърджийски центрове (Велико Търново, София, Шумен, Пловдив, Прилеп и Устово),а медните съдове почват да заемат важно място във всекидневието на българина. Тогава се обучават и едни от най –добрите майстори, оставили в наследство красиво изработени съдове, които и до ден днешен будят възхищение у нас.Медникарството се специализира в изработката на домашни съдове и църковна утвар или по-конкретно в тяхното профилиране. Това се дължи на ковкостта на медта и нейната висока топлопроводимост. Бакърджийството, както и повечето занаяти, се е предавало през поколенията, което допринесло за запазване на многогодишните му традиции. По важни медникарски сечива, които си заслужава да познавате са: мях, мулия, циция, дървени чукове, железни чукове, магаре, калеми и други. Що се отнаса до материалите най-старо време майсторите сами са леели медните листи, от които са изработвали съдовете, но по – късно започнал внос от Цариград. От тези листи се правят всички части на съда и впоследствие те се събират в едно цяло. Следва и дооформянето, която често се е преплитало и с украсата. В противен случай бакърджията украсявал своето произведение едва най-накрая – предпочитан метод било продължителното нагряване и начукване на медта с различни чукове, но понякога се използвало шило или киселина.
Османското иго несъмнено оставя своите следи върху медникарството, които се изразяват в изобразените форми и релефи. Въпреки това отличителна черта на българското бакърджийство е неговата функционалност – прости традиционни орнаменти, разположени симетрично спрямо центъра на съда, или с други думи практичността на изделието надделявала над художествената му стойност.
Бакърджиите изработвали над тридесет вида битови и ритуални съдове между които били сахани (днешните им заместители са чиниите и супниците), свещници,чашки, джезвета,гюмове (съдове с високи гърла, използвани за съхранението на течности) и, разбира се, казани (използвани в абаджийството, бояджийството и по – късно в производството на ракия и розово масло). В миналото медните съдове постепенно се наложили като предпочин сватбен подарък, защото се смятало, че те носили на младото семейство послание за топлота и уют. Също така българите вярвали, че в медни джазвета се приготвя най-вкусното кафе, а греяната ракия в меден съд е ненадмината по своя вкус и ухание.
