Статията е посветена на изследователските космически апарати Voyager 1 и 2 от NASA Mariner series, упътили се към краищата на Слънчевата система през 1977. В нея са описани трудностите, с които са се сблъскали инженерите и невероятните постижения, до които води мисията. Обстойно е разгледана промяната в човешките възприятия, относно мястото ни във Вселената и колко много зависи нашето бъдеще от знанията, които придобиваме за другите светове
В древни времена, хората са нямали понятие как е устроен светът ни и луната им е изглеждала като малка светеща топка, която можеш да обгърнеш с дланта си, ако можеш да скочиш достатъчно високо. Едва преди няколко века се разпространила идеята, че всъщност това е място, намиращо се на почти половин милион километра. И в този кратък период от време, стигнахме от най-ранните стъпки в разбирането на Луната до приятни разходки на повърхността ѝ. Освен това постигнахме и още толкова много – разбрахме как се движат обектите в космоса, как да втечним кислород от въздуха, изобретихме огромни ракети, телеметрия, надеждна електроника, инерционно насочване и още много други покорени върхове.
След това се отправихме към небето.
Ако не е било първото лунно кацане от мисията „Аполо“ – и по-точно политическата цел, на която е служела – е съмнително дали историческите американски експедиции за изследване и откриване (The Mariners, Vikings, Pioneers, Voyagers и Galileo) из Слънчевата система са щели да бъдат реалност. Мисията изразила самоувереност, енергия и гледна точка, която веднага грабнала въображението на света. Това също е било част от целта ѝ. Тя вдъхновила оптимизъм към технологията и ентусиазъм за бъдещето.
За първи път жителите на Земята имали възможността да видят красивия си и крехък свят отгоре – цялата Земя, Земята в цвят, Земята като изискана въртяща се синьо-бяла топка на фона на безкрайния мрак. Тези изображения успели да събудят дремещото ни планетарно съзнание. Те предоставяли неоспоримото доказателство, че всички ние делим една и съща уязвима планета. Те ни напомнят какво е важно и какво не. Неизбежното признание на единството и деликатността, е ясният дивидент и неочакваният последен подарък на мисията Аполо. Това, което започнало като смъртоносна надпревара, ни помогнало да видим, че глобалното сътрудничество е съществената предпоставка за нашето оцеляване.
Въпреки всичките му материални предимства, заседналият начин на живот ни е оставил нервни и незавършени. Дори след 400 поколения в села и градове, ние не сме забравили. Приключенското все още тихичко ни привиква, като почти забравена песен от детството. Инвестираме в крайно отдалечени места, с нотка романтика. Това привличане сякаш е щателно изобретено от естествения подбор, като съществен елемент от нашето оцеляване. Дълги лета, леки зими, богата реколта, пленяваща игра – нито едно от тях не е вечно. Предсказването на бъдещето е извън нашите умения. Катастрофалните събития обичат да се промъкват зад нас, да ни хващат неподготвени.
Близнаците Voyager 1 и Voyager 2 биват изстреляни от НАСА през лятото на 1977 от Нос Канаверал, Флорида. Оригиналният дизайн предвещавал подробни проучвания на Юпитер и Сатурн, пръстените на Сатурн и по-големите луни на двете планети.