с.Гълъбово,Община Куклен
Като всяко балканско суло и нашето е било на махали.Едва в края на 18 век след чумата,селото се обединява и се нарича Новосел, а от 1950 год. се преименува Гълъбово на името на видния учен за времето си Никола Гълъбов.
На малък скат в центъра на селото под вековен чинар е сгушена черквата „Св.Архангел Михаил“.Тя няма външен блясък,тъй като е правена по време на турското робство,когато на българите е било забранено да строят монументални храмове и те са били принудени да ги вкопават в земята.Така е и тук- черквата е вкопана, дворът е ограден с високи каменни дувари.В северозападната му част е имало изграден метох,който се е разрушил през годините.
Точната година на построяването и изографисването на храма не е известна.На един църковен дискус е изписана годината 1758… на входната врата върху метална ключалка пише 1837 год….а на входа на самата черква- 1865…у което означава,че черквата може да е строена преди повече от два века.
Има легенда за построяването на храма,която се носи и до днес.
Семейството на Тодор и Емка с двете им деца Костадин и Тьофел идва в България от албанско и се заселва тук.След дълги лутания и премеждия двете им деца на девет и шест години са взети за еничари.Двамата родители,сломени от скръб,се установяват в една от махалите Дивенъвче /Дреновче/ или Йенидже/.
Децата им израснали в еничарската войска.По-големият от тях станал военачалник и го изпратили във Филибе /днешен Пловдив/, а по-малкия бил винаги до брат си. Решили да потърсят родителите си и след много питане и разпитване разбрали,че са в близките махали.Взели доста пари и тръгнали да ги издирват из селата около града.Така стигнали и до тяхното село.Като поразпитали и разбрали къде е къщата на родителите им,отишли там и се представили за пътници.Помолили домакините за подслон.Жената се почудила,но ги приела.Вечерта поднесли скрона вечеря и седнали на приказка около огнището.Като видели мъжът и жената,че „пътниците“ носят много пари това ги съблазнило и решили да ги убият през нощта.Но докато си говорили край огъня станало топло и единият брат си разкопчал турската униформа.Като зърнала белега на гърдите му,майката се стреснала и далечен спомен пронизал сърцето й.Излязла навън,повикала мъжа си и му припомнила,че един от синовете им има такъв белег по рождение.Върнали се в стаята и започнали да се разпитват взаимно.
Настава двойна радост- след толкова години семейството отново се събира!А с парите,които синовете носят,решават да построят черква в селцето.
Цялото село се включило в делото.Камъните се вадели от местността Варовито дере и се подавали от ръка на ръка до волските коли,с които са ги прекарвали до строежа.
Черквата е била патриотичното огнище на селото.Там е било и по-късно и кметството, и първото килийно училище. Свещениците,които служели,били все българи.Особено се откроявал поп Милан,голям родолюбец,починал през 1884 год. При него често идвал Ангел войвода с четниците си.
Дървената конструкция на иконостаса е дело на самоук резбар- дядо Цветан,брат на поп Милан.Черквата е имала интересни стенописи,но след всяка реставрация автентичността им е нарушавана.През 2008 год. черквата е реставрирана.Олтарът е изцяло подновен, а в предверието се съхраняват грижливо елементи от стария олтар-кръст,ценни старинни икони и изпокъсани и омаслени от употреба черковнославянски книги,които говорят,че в селото е имало здрав български дух.
