Надали има българин, който не е отпивал от “течното злато”, което ние наричаме вино. Тази напитка заема особено важна роля в българската история и бит и присъствието ѝ е незаменимо на почти всяка народна празнична трапеза. Всеизвестен факт е, че дори британският политик Уинстън Чърчил си е поръчвал ежегодно по 500 литра българско вино, което доказва, че то е ценено и прословуто с вкусовите си качества и изтънчеността си по цял свят.

Вино по българските земи се е произвеждало още преди повече от 5000 години, а първите лози са пренесени от Близкия и Средния Изток. Тогава земите ни владеят древните траки, за които се смята, че са поставили основите на винарството и лозарството. Доказателство за това са откритите в България златни и сребърни тракийски съкровища, повечето от които са красиви сервизи за сервиране и консумиране на вино.

Траките са считани за едни от най-добрите винари в Античността, а ароматното и силно вино, произвеждано от тях, е прочуто в цял свят, като дори самият Омир не пропуска да увековечи неговите качества. Според техния народ упойващият ефект на виното помага на жреците да влязат в контакт с боговете и именно заради това те създават култ към алкохолната гроздова напитка. Освен това богът на плодородието, виното и веселието – Дионис, и неговите Дионисиеви празници, по време на които буйните вакханки танцуват с малки сърпове в ръка в чест на виното, заемат централно място в тракийската култура. Първоначално вино се произвежда главно по поречието на река Марица и около морските пристанища, което обяснява факта, че и днес тези райони са с едни от най-силните традиции в производството на вино.

След създаването на българската държава българите и славяните наследяват и продължават лозарските и винарските традиции.

При покръстването на българите култът към бог Дионис отмира и отстъпва място на този към Свети Трифон и честването на Трифон Зарезан.

Тогава, както и в по-голямата част от Европа, църквата взима винопроизводството под свое покровителство, тъй като алкохолната напитка е едно от най-използваните средства за контролиране на масите и важна търговска стока. В този период вино се прави дори по манастирите, а монасите са първите, които започват да съхраняват питието в студените манастирски подземия. В следствие на това възникват и първите винарски изби, а българското винопроизводство се усъвършенства осезаемо.

Периодът на османско иго в България бележи спад в производството на гроздовата напитка, тъй като ислямската религия забранява консумацията на алкохол. Въпреки това, властите не го забраняват директно (но не го и поощряват), защото осъзнават, че виното е един от основните източници на доход за българската държава. Така алкохолната напитка продължава да присъства осезаемо в бита на българина.

След Освобождението отрасълът започва да се развива бурно, но следва поредният удар – филоксерата – болест, която унищожава голяма част от лозята, а редица сортове изчезват. След Първата световна война българското винопроизводство започва да придобива промишлен размах и излиза на европейския пазар вследствие на обединяването на дребните производители в кооперации.

След 1944 г., по време на социализма, производството на вино е национализирано и монополизирано. По земите ни са засадени световно известни сортове като каберне и мерло, което е почти пагубно за местните български сортове като мавруд, памид, гъмза и други. В този период основен пазар е непретенциозният Съветски съюз и стандартите са занижени – вместо върху качеството винопроизводството започва да се концентрира върху количеството. Така през 1970 г. България се превръща в един от най-големите износители на вино в света. През 80-те години на ХХ век българското производство на вино започва да търси пазари и на Запад, като постига огромни успехи в държави като Великобритания и Германия.

След 1989 г. един от най-потърпевшите отрасли на българската икономика е винарството. Една от причините е силната конкуренция от по-евтини вина, а другата е свързана с вътрешните процеси на индустрията. Въпреки това след 2000 г. вече можем да наблюдаваме развитие на този сектор, отчасти благодарение и на чужди инвестиции.

Днес в България има засадени повече от 135 734 хектара с лозя, като червените винени сортове заемат около 52%, а белите – 42%. Също така на територията на страната са обособени 5 основни лозаро-винарски региона – Дунавска равнина (Севернобългарски), Черноморски (Източнобългарски), Розова долина (Подбалкански), Тракийска низина (Южнобългарски), Долината на Струма (Югозападен). Всеки от тях има своите специфични условия и особености, които позволяват отглеждането на някои от типично българските местни сортове като Гъмза, Червен мискет, Широка мелнишка лозя, Рубин, Мавруд, Памид и Димят.

https://www.obekti.bg/misterii/taynata-na-zagadchnite-podvodni-krgove